Рейчъл Хартман
Серафина (26)

21.

Преображението за нас горедите трябва да се прекара в размисъл върху греховете и недостатъците на човека. Това е най-дългата нощ през годината, символизираща безкрайната тъмнина на смъртта за душата, която отхвърли райската светлина.

Това със сигурност беше най-безкрайната нощ, която бях преживявала.

Кигс, разбира се, отново беше извадил меча си, макар че нямаше смисъл. Оръжието беше безполезно срещу един дракон, а срещу два — беше просто символ на съпротива.

— Не сме в опасност — казах аз, като се опитвах да го успокоя, но се опасявах, че добрите ми намерения са точно толкова безсмислени, колкото и мечът му. — Това е Орма, зад него е Басинд. Не съм викала Басинд.

— Но си повикала Орма, нали? С онова съоръжение, което не носиш в себе си ли?

— Нямам такова устройство, за което казах на Имлан — измислих си го съвсем спонтанно — и се опитвах да ви успокоя, а освен това бях… бях забравила.

— Разбирам. Значи Орма ти е дал това приспособление и пристига на мига, в който ти му подаде сигнал, сякаш е твоето галено кученце, защото — как се изрази точно ти? — не изпитвал нищо към теб ли?

— Не сме… не. Нещата не стоят така.

— Ами как стоят тогава? — извика гневно той. — Да не би да си негов агент? Или пък той е твой роб? Има нещо между вас. Зад тази фасада на връзката наставник — ученик, отвъд това, в което драконите и хората трябва си позволят да се замесват. То не е нормално, не мога да кажа какво е и ми омръзна да опитвам да го отгатна!

— Кигс… — Аз нямах думи.

— Принц Лусиън, ако обичаш — рече той. — Кажи им да слязат долу.

Орма се приближи с наведена глава и в покорна поза. Той очевидно беше казал на Басинд да се тръшне в снега, защото новолюспестият имитираше успешно гущер, прегазен от каруца — един гигантски гущер и една немислимо гигантска каруца.

— Всички вие сте арестувани — обяви бавно и високо Кигс. — Вие двамата за неразрешена трансформация, а госпожица Домбег, защото очевидно е съучастник на двамата неупълномощени дракона…

— Асоциациите с дракони не са престъпление — отхвърлих обвинението аз.

— Но притежаването на комуникационно устройство, направено от куигове, е. Подпомагането и подстрекаването на драконите към престъпление също е такова. Мога да продължа да изброявам. — Той се обърна към драконите и нареди: — Сега трябва да приемете човешка форма.

Орма извика:

— Серафина, ако съм се трансформирал без основателна причина, ще си имам огромни неприятности. Дай ми причина, за да не ти отхапя главата. Защото това едва ли ще влоши нещата кой знае колко.

Преведох думите му като:

— Ще се предадем мирно, принце, и ще изпълним всяко ваше основателно изискване, но не можем да приемем човешка форма, защото не разполагаме с дрехи и ще измръзнем от студ.

— Да не си влюбена в принц Лусиън? — изкрещя вуйчо ми. — Какво правехте, когато пристигнах? Нямаше да се чифтосате точно тук в снега, нали?

Дадох си малко време, за да овладея гласа си, и отвърнах:

— Драконите предлагат да вървят пред нас. Острите им очи могат да различават по-лесно пътя. Няма да избягат.

— Казах ти да не се опитваш да търсиш Имлан — кресна вуйчо ми. Зная, че е бил тук — подушвам го. Защо не си го задържала, за да го убия?

Това беше прекалено. Отвърнах на виковете му:

— Не може всичко да е така, както ти отърва, Орма!

— Качвай се на кобилата — рече Кигс, който бе успял да хване животните.

Те все още бяха изплашени от продължаващото присъствие на дракони в естествени размери, затова качването ми отне известно време. Кигс държеше юздите на кобилата ми, но отказваше да ме погледне.

Драконите държаха главите си сведени послушно, докато вървяха по пътя. След себе си оставяха кишави стъпки, огромни и с очертания на ноктите им. Принцът и аз ги следвахме сред мъчителна тишина.

Това ми даде доста време да помисля. Как ни беше открил Имлан? Дали ни бе проследил от шубрака, или ни беше чакал да се върнем по същия път? Откъде можеше да знае, че ще се върнем?

— Принц Лусиън — започнах аз и изравних кобилата си с коня му.

— Предпочитам да не говорите с мен, госпожице Домбег — рече той, с очи приковани към двамата саар.

Това ме нарани, но аз продължих да упорствам:

— Подозирам, че Имлан е знаел къде отиваме и ни е изчаквал да се върнем. Някой в двореца може да му е казал — или този някой всъщност може да е той. Кой знаеше къде ще ходим днес?

— Баба ми — отговори кратко той, — Глизелда. Никоя от тях не е дракон.

Почти не смеех да го предположа, но се налагаше.

— Възможно ли е Глизелда да е споменала случайно за това пред графа на Апсиг?

Той рязко се обърна към мен.

— Ако го е направила — което считам за малко вероятно, — какво се опитваш да намекнеш? Че той е предател, или че е дракон?

— Появил се е от нищото преди две години — вие сам го казахте. Не пие вино. Има светла коса и сини очи.

Също така бе успял да различи миризмата на люспите ми, но очевидно не можех да включа тази подробност.

— Бил е част от последната ловна дружинка на чичо ви — предположих аз.

Това обаче не беше доказателство, а по-скоро обстоятелство.

— Ти пропускаш значително количество доказателства в обратната посока — отвърна принц Лусиън, най-сетне заинтригуван, макар и дотолкова, че да ме опровергае. — Мислех, че стигнахме до извода, че той е природен брат на Ларс.

— Вие казахте, че това е слух. Може и да е неверен.

Не смеех да спомена какво ми бе хрумнало току-що: ако Джоузеф беше дракон, той можеше да е бащата на Ларс.

— Той свири на виола като ангел. Заявява открито, че мрази драконовия вид.

— Имлан може да възприеме подобно отношение по стратегически причини, за да не буди подозрение — казах аз.

Не можех да спомена ангелското изпълнение на виола, без да спомена собствената си майка, която бе свирила на флейта в свръхчовешки ритъм според Орма.

Принцът ми хвърли саркастичен поглед и аз побързах да добавя:

— Само ви моля да вземете предвид тази възможност. Да се поинтересувате дали днес някой е видял Джоузеф в двореца.

— Това ли е всичко, госпожице Домбег?

Зъбите ми тракаха от раздразнение и студ.

— Не съвсем. Искам да ви обясня за Орма.

— Всъщност не бих искал да знам — отвърна той и пришпори коня си малко по-напред.

— Той спаси живота ми! — извиках след него, твърдо решена да го накарам да ме изслуша, без значение дали искаше или не. — Орма ми беше домашен учител, когато бях малка. Спомнете си как неговото семейство е било набелязано за подробна проверка. Е, Цензорите се опасяваха, че той може да е станал твърде привързан към учениците си, защото много обича да преподава и е добър в работата си. Те изпратиха един женски дракон на име Зейд, за да го провери. Тя ме подмами на камбанарията на „Света Гобнет“ с обещанието, че ще имаме урок по физика, след което ме провеси над площада, сякаш искаше да ме хвърли. Ако Орма ме спасеше, нали разбирате, това щеше да е доказателство, че е компрометиран. Той не трябваше да се безпокои толкова много.

Преглътнах. Устата ми все пак пресъхна, когато си припомних ужаса, който изпитах, когато видях обувките ми да падат, вятърът да бучи в ушите ми и светът обърнат наопаки.

Кигс ме слушаше пряко волята си — кобилата настигна коня му.

— Орма пристигна продължих аз — и първата ми мисъл беше: Уррра, ще ме спаси! Но той се облегна на парапета, не прояви никакъв интерес към положението ми и започна да убеждава Зейд, че ако ме пусне, това ще значи край на нейната кариера — да не говорим, че ще е и край на мира. Тя ме разтърси, остави ме да се изплъзна леко от хватката й, но той изобщо не реагира. Аз не представлявах никакъв интерес за него, защото той просто помагаше на своя сънародник саар.

Честно казано, тази част от историята продължаваше да бъде болезнена за мен.

— Зейд най-сетне ме остави на рампата. Орма я хвана за ръка и те заедно си тръгнаха, а мен оставиха сама, разплакана и без обувки. Пропълзях надолу по стълбите — през всичките четиристотин и двадесет стъпала — и когато най-сетне се добрах до вкъщи, Орма ми се скара, че съм се доверила на дракон и ме нарече ученолюбива глупачка.

— Но той е дракон — разумно отбеляза Кигс, докато си играеше с юздите на коня си.

По дяволите. Предположих, че няма да е кой знае колко лошо, ако му кажех.

— Тогава не го знаех.

Сега той ме огледа, но аз не можах да срещна погледа му.

— Защо ми разказваш това?

Защото искам да ти кажа нещо, което е вярно, макар че не мога да ти разкрия цялата истина. Защото смятам, че на някакво подсъзнателно ниво ти ще разбереш тази история. Защото имам нужда да я разбереш.

Отвърнах му:

— Искам да разберете защо трябва да му помогна.

— Защото се е държал студено с теб ли? — попита Кигс. — Защото те е оставил да се прибереш пеш сама и те нарекъл глупачка ли?

— Защото… защото той ми спаси живота — успях да изпелтеча аз в объркването си.

— Човек би си помислил, че като капитан на кралската стража би трябвало да съм чувал за тази история и преди това. Дракон, опитал се да убие някого, е сериозен проблем и все пак баща ти не го е дал под съд, нали?

Стомахът ми се сви.

— Не.

Изражението на Кигс стана сурово.

— Ще ми се да знаех каква част от историята ти е наистина вярна.

Той пришпори коня си напред и ме остави сама.

* * *

Приближихме града, като се движехме едва-едва — драконите не са толкова бързи пеш, колкото конете, а тези двамата не изглеждаше да бързат за някъде. Доста след полунощ ние стигнахме до конюшните в подножието на хълма.

Когато съзряхме обора, драконите започнаха да се трансформират — те се охладиха, кондензираха и смалиха до размерите на две голи човешки форми. Последваха ме вътре заедно с конете, а Кигс отиде да види какви неизползвани дрехи щеше да им намери Джон Остлър. Орма вече не носеше фалшива брада, а аз се надявах, че поне е успял да прибере някъде на сигурно място очилата си, преди да се трансформира.

— Изумен съм, че не си наранена — каза ми той с тракащи зъби, като това прозвуча малко по-състрадателно в човешката му форма. — Как съумя да се предпазиш да не те убие?

Дръпнах го настрана, по-далеч от Басинд, и му разказах как измамих Имлан. Очите на Орма се стесниха, докато ме слушаше.

— Извадила си голям късмет, че той те е помислил за саар. Не бих могъл да предвидя, че твоите особености биха били толкова полезни.

— Не мисля, че истината дори му мина през ума.

— Истината ли? — попита Кигс, който беше застанал точно зад нас, а ръцете му държаха висока купчина от ризи и панталони. — Недейте да ми казвате, че съм я пропуснал — каза той и подаде дрехите на саарантраите.

Не можех да го погледна в очите. Той изсумтя възмутено.

Басинд, благословена да е тъпата му глава, беше единственият измежду нас, който, изглежда, се забавляваше. По време на дългото и трудно пътуване към дома той непрестанно питаше Орма какво ще се случи после и дали вече сме пристигнали. Сега, Обратно в своята саарантра, Басинд изграчи:

— Ще ни хвърлят ли в тъмницата?

Той изглеждаше почти щастлив от тази възможност.

— Не знам — отговори сърдито Кигс с отпуснати рамена.

Предната вечер беше спал само четири часа и умората започваше да си казва думата.

— Ще ви предам на кралицата и Ардмагара. Те ще решат какво да правят с вас.

Сдобихме се с нови коне и отново потеглихме този път към градските порти. Кигс не искаше да разкрива къде е вратата за вилазки пред драконите. Стражите грубо блокираха пътя ни, но се отдръпнаха, когато разпознаха своя принц. Проправихме си път през девствения сняг на спящия град нагоре по хълма към замъка.

Нито кралицата, нито Ардмагара бяха будни, естествено, но Кигс не искаше да ни изпуска от поглед. Той ни задържа натъпкани в преддверието на кабинета на кралицата под зоркия поглед на трима стражи. Басинд, седнал до вуйчо ми на едно елегантно, кадифено канапе, заспа върху рамото на Орма. Кигс не спираше да крачи напред-назад. По брадичката му беше набола брада, очите му проблясваха от нервна, превъзбудена енергия — последните капки от неговото изтощение. Той не можеше да задържи погледа си на едно място и гледаше навсякъде другаде, освен към мен.

Аз не можех да откъсна очи от него, въпреки че всеки път, когато го правех, нещо ужасно заплашваше да се надигне в мен. Тялото ми беше изпълнено с безпокойство — лявата предмишница започна да ме сърби. Трябваше да се махна от тук и се сещах само за един начин да го направя.

Изправих се, а тримата стражи веднага скочиха и застанаха мирно. Сега на Кигс му се наложи да ме погледне. Казах му:

— Принце, съжалявам, че ви създавам неприятности, но трябва да отида до отходното място.

Той се втренчи в мен, сякаш не разбираше какво съм казала. Да не би отходното място да не се наричаше така в културното общество? Как ли би го нарекла лейди Коронги? Стаята за неуместни нужди? Нуждата да се махна от тук направи гласа ми неестествено висок:

— Аз не съм дракон. Не мога просто да приклекна над някое дефиле или да пикая сяра в снега.

Последното се отнасяше до нещо, което Басинд бе направил по пътя за вкъщи.

Кигс премигна бързо, сякаш за да се събуди, и даде два знака с ръка. Преди да се осъзная, един от стражите ме водеше надолу по коридора. Той изглеждаше решен да ме накара да се чувствам колкото се може по-неудобно — ние подминахме всички относително топли тоалетни в донжона и прекосихме каменния двор през снега навън към войнишкия нужник до южната стена. Минахме покрай нощната стража, която се бе насъбрала около мангалите. Те почистваха своите арбалети и се смееха грубо, но се смълчаха и ни изгледаха, докато техният другар ме избутваше покрай тях като някакъв добитък.

За мен нямаше значение. Той можеше да ме отведе и до Троубридж. Просто исках да съм някъде, където Кигс го нямаше.

Затворих вратата на малката стаичка и съвестно пуснах резето. Тоалетната не миришеше толкова лошо, колкото се бях опасявала — имаше два нужника, които се изливаха директно в защитната канавка отдолу. Можех да видя заснежената земя през дупките. Порив на студен вятър подухна нагоре, а той беше достатъчен да смрази задните части и на най-непоколебимия войник.

Вдигнах капака на прозореца, който нямаше рамка, да влезе малко светлина. Коленичих върху дървото между драконовите очи (както някои хора наричат такива дупки). Опрях лакти върху перваза и хванах главата си с ръце. Затворих очи и започнах да повтарям мантрите, които ме бе научил Орма, за да успокоя ума си, но една мисъл не преставаше да жужи в съзнанието ми и да ме жили като стършел отново и отново.

Обичах Лусиън Кигс.

Изсмях се кратко и горчиво, защото не бих могла да избера по-нелепо място, за да стигна до това заключение. Тогава се разплаках. Колко ли глупава бях, че да си позволя да чувствам неща, които не трябваше изпитвам, и да си въобразявам, че светът би могъл да бъде по-различен, отколкото беше? Аз бях люспест звяр — можех да го потвърдя, ако навиех ръкава си. Това никога нямаше да се промени.

Слава на всички Светии, че принцът имаше както принципи, така и годеница, които да застанат като бариера помежду ни. Слава на небесата, че го отчуждих от себе си, защото съм долна лъжкиня. Трябваше да се радвам за тези пречки, те ме бяха спасили от пълно унижение.

И все пак умът ми със своята перверзност продължаваше да се връща към случилото се, след като Имлан беше отлетял. За един миг — миг, вклинен в моята упорита памет — той също ме бе заобичал. Знаех го без никакво съмнение. Един миг, макар и краткотраен, беше много повече, отколкото някога бях вярвала, че съм достойна да получа, а и не ми се стори недостатъчен. Никога не бих си позволила и толкова — тъй като знаех какво представлявам, загубата само би влошила нещата.

Отворих очи. Облаците се бяха разсеяли. Луната светеше възхитително над снежните покриви на града. Беше красиво, което ме накара да се почувствам още по-наранена. Как смееше светът да бъде красив, когато аз бях толкова ужасяваща? Издърпах ръкава на връхната си дреха и внимателно развързах платнената връзка, която пристягаше ръкава на долната ми риза. Запретнах го и открих сребристите си люспи пред нощта.

Луната излъчваше достатъчно светлина, за да мога да различа всяка люспа от тясната, извиваща се ивица. Отделните люспи бяха миниатюрни, в сравнение с истинските драконови, като всяка беше с размерите на нокът на пръст с твърди и остри краища.

Омразата ме разкъсваше отвътре. Отчаяно имах нужда да спра да я усещам — като лисица в капан бих прегризала собствения си крак, за да избягам от нея. Извадих малкия нож от подгъва на плаща си и си прободох ръката.

Острието се отплесна, но не и без да намушка нежната човешка кожа до люспите. Стиснах устни, за да потисна вика си на изненада, но изтъпеният нож не беше пробил кожата. Опитах се да срежа люспестата ивица, този път използвайки острието настрана, което беше доста трудно да направя тихо — стоманата се плъзгаше и хвърляше искри. С тях спокойно можех да запаля огън. Исках да запаля целия свят.

Не — исках да потуша огъня. Не можех да живея, ако се мразех толкова силно.

Една ужасна идея разцъфна в ума ми като скреж по стъкло. Огънах китката си, за да изкарам ръбовете на люспите нагоре прокарах ножа под края на една от тях. Ами ако успеех да ги отскубна? Щяха ли да пораснат отново? Ако това щеше да остави лявата ми ръка в белези, дали това щеше да е по-лошо?

Опитах се да я откъртя. Люспата не помръдна. Започнах бавно да движа напред-назад ножа под нея, все едно белех лук. Болеше, но все пак… усетих ледена студенина да залива цялото ми сърце, угасявайки пламъка на срама. Стиснах зъби и зачоплих още по-силно. Едно от ъгълчетата се откърти. Болката стана двойно по-силна и започнах да вдишвам леден въздух през зъбите си. Отново почувствах ледената студенина да преминава по цялото ми тяло и я усетих като облекчение. Не можех да изпитвам омраза, когато ръката ме болеше толкова силно. Стиснах здраво очи и дръпнах люспата за последен път.

Писъкът ми изпълни малката стаичка. Държах ръката си и плачех. Тъмна кръв се стичаше от мястото, където преди това беше люспата. Самата тя блещукаше върху ръба на ножа ми. Пуснах я надолу, в нужника, и докато тя падаше, проблесна.

Имах почти двеста люспи само на ръката. Не можех да го направя. Беше все едно да си изтръгна ноктите.

Орма веднъж ми беше казал, че когато преди векове драконите за първи път се научили да приемат човешка форма, някои от тях били склонни да се самонараняват, като разкъсвали собствената си плът със зъби, защото силата на човешките емоции ги заварила неподготвени. Те предпочитали да изтърпят физическа болка, отколкото душевно страдание. Това била една от многобройните причини драконите да държат човешките емоции толкова силно потиснати.

Ако можех и аз да правя така. Никога не се получаваше — това само отлагаше усещането за по-късно.

Войниците блъскаха по вратата в отговор на моя писък. Колко ли дълго бях седяла тук? Студът беше успял да ме обземе. Треперех, докато прибирах ножа си и увивах окървавената си китка с връзката на долната си риза. Събрах това, което бе останало от достойнството ми, и отворих вратата.

Пазачът ми ме гледаше свирепо изпод забралото на шлема си.

— Кралица Лавонда и Ардмагар Комонот са будни и очакват вашето присъствие — отсече той. — Свети Маша и свети Даан, какво правеше вътре?

— Женски работи — отвърнах аз и го видях как се сепна при споменаването на тези неприлични неща.

Дори човешката част от мен можеше да плаши хората. Профучах покрай него, ненавиждайки се за тази постъпка. Някъде в сърцето ми пламъкът все още гореше.