Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Seraphina, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Костурков, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Рейчъл Хартман
Заглавие: Серафина
Преводач: Иван Костурков
Издател: ИК „Хермес“
Година на издаване: 2014
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2147
История
- — Добавяне
9.
Естествено не можех просто да тръгна да търся своите събратя. Бях на служба. Виридий изискваше работа от ранно утро до късна нощ. Едва ми стигаше времето, за да се погрижа добре за градината си — изключено бе да хвана Плодоядния прилеп за ръцете и да го открия. Обещах си, че ще тръгна да го търся по-късно, веднага щом минеха празненствата за Нощта на договора. Плодоядния прилеп беше спазил своята част от споразумението ни и не ми създаваше проблеми, макар че черните му очи оглеждаха критично лицето ми, когато го посещавах, а аз подозирах, че зад всяко шумолене в храстите стоеше той, следейки ме из градината.
Недостатъчният сън и ожуленият подут нос ме правеха раздразнителна учителка по музика, а от там и дните се влачеха бавно един след друг. Музикантите ми не се ядосваха — те бяха свикнали с Виридий, чиято ексцентричност не знаеше граници. Самият маестро ме намираше за забавна. Колкото повече се зъбех, толкова по-весел ставаше той, а накрая вече се кикотеше. Все пак кралският композитор не настояваше повече да ходя на соарета и не се опитваше да ми определи време за среща с Ларс, гения на механичния мегахармониум. Той отбягваше тези теми, а аз нямах нищо против.
Все още имах работа по програмите за приветствения концерт на генерал Комонот и забавите в Нощта на договора. Драконовият генерал трябваше да пристигне пет дни преди годишнината от договора. Той искаше да преживее част от това, което, ние, горедите, наричахме Златната седмица: поредица от свещени Дни, започващи с Преображението, най-дългата нощ в годината. Това бе сезонът за помиряване и семейни срещи, за велики дела на милосърдие и още по-велики тържества, за обиколка на Златния дом и молитви към свети Юстас да стои настрана през следващата година, за гледане на Златните пиеси и за обиколка от врата на врата с представяне на пантомими, за правене на грандиозни обещания за предстоящата година и молби за покровителство към Рая. Така се бе случило, че кралица Лавонда се бе помирила с Комонот по време на Златната седмица и затова споразумението също бе отбелязвано с Нощта на договора, в която всички оставаха будни цяла нощ и с Деня на договора, който всички ние проспивахме. Празникът отбелязваше началото на новата година.
Бях запълнила половината от програмата с учениците на Виридий по негова препоръка — чудо невиждано. Любимият му Ларс заемаше главно място, макар старият мъж да мърмореше:
— Не забравяй да ми напомниш да му кажа, че ще свири!
Което не бе особено окуражаващо.
Все още имаше много време за запълване, особено в Нощта на договора, а аз нямах на разположение достатъчно музиканти. Прекарах няколко дни в четене на молби от кандидат-изпълнители и ги прослушах. Някои от тях бяха превъзходни, но повечето бяха ужасяващи. Щеше да е трудно да запълня една цяла нощ, без да повторя някои представления. Надявала се бях на по-голямо разнообразие.
Една молба неизменно се появяваше най-отгоре на купчината: от трупа танцьори на пайгири. Това трябваше да е същата група, която бях отпратила на погребението, освен ако в града нямаше някакъв фестивал на пайгири. Нямах никакво намерение да ги допускам до прослушване — нямаше смисъл. На принцеса Дион и лейди Коронги им беше трудно да намерят оправдание за нашите местни горедски танци, които позволяваха на младите жени да се забавляват повече, отколкото беше уместно. (Това ми беше известно от думите на самата принцеса Глизелда, която изпитваше силно безпокойство заради лошото отношение на майка си и гувернантката си.) Само можех да си представя какво щяха да си помислят за един чуждестранен танц с неприлична репутация.
Скъсах молбата и я хвърлих в огъня. Спомних си — макар и доста смътно, че съм сторила това, — на следващия ден, когато тя отново се появи най-отгоре на купчината.
* * *
От време на време Виридий ми позволяваше да си взема няколко почивни дни, за да наваксам учебните си занимания с Орма — реших, че съм заслужила почивка три дни, преди Комонот и хаосът да пристигнеха. Облякох се топло, преметнах уда през гърба си, пъхнах флейтата в чантата и първото нещо, което направих, бе да се отправя към консерваторията „Света Ида“. Кажи-речи с няколко скока се спуснах надолу по хълма, чувствайки се приятно необременена. Все още лютата зима не беше връхлетяла — скрежът по покривите се разтапяше с първата целувка на слънцето. На речния кей си купих закуска — риба със сос и чаша чай. Заобиколих, минавайки през пазара „Свети Уилибълд“, който бе закрит, препълнен и топъл. Позволих на смешните найнийски панделки да развеселят сърцето ми, посмях се на маймунджилъците на едно куче, което крадеше юфка, и се полюбувах на огромните осолени свински бутове. Чувството да съм едно анонимно лице сред тълпата беше приятно — оставих очите ми да се насладят на разкошната обичайна гледка.
Уви, не бях толкова анонимна, колкото преди. Един продавач на ябълки ми подвикна засмяно, докато минавах:
— Изсвири ни нещо, скъпа!
Предположих, че бе забелязал уда, провесен съвсем видно, но той изимитира как се свири на флейта. Инструментът беше опакован в чантата и мъжът нямаше как да го е видял. Той ме бе разпознал от погребението.
Тогава тълпата пред мен се разтвори като завеса и зад нея изникна „Братя Бродуик — производство и търговия на платове“, чиято сергия беше отрупана с нагъната филцова материя. Томас Бродуик тъкмо докосваше конусовидната си шапка в поздрав към една домакиня с широк ханш, станала горда собственичка на няколко метра плат.
Той вдигна очи и погледите ни се срещнаха в един дълъг миг, сякаш времето беше спряло.
Хрумна ми да го доближа, крачейки смело, да му кажа, че съм видяла светлината, и че се покайвам за любезниченето с куигутълите. В същия момент обаче си спомних, че фигурката на гущера все още е в кесията с монетите — така и не си бях направила труда да я извадя. Това съображение ме накара да се поколебая твърде дълго.
Очите му се свиха, сякаш вината бе изписана съвсем ясно върху лицето ми. Времето, през което имах възможност да блъфирам, беше отминало.
Обърнах се и се потопих в най-гъстата част на тълпата, издърпвайки уда пред себе си, за да го предпазя от блъсканицата. Пазарът обхващаше три градски пресечки и ми даваше предостатъчен простор, където да изчезна. Приклекнах зад края на една бакърджийска сергия и надникнах между проблясващите котели.
Той беше там, придвижваше се бавно и целенасочено през тълпата, сякаш газеше в дълбока вода. Слава на всички Светии, за това, че мъжът бе висок, а островърхата му шапка прибавяше още осем сантиметра светлозелено към ръста му. Със сигурност щеше да е по-лесно за мен да го видя, отколкото той да ме забележи. Отново започнах да си проправям път нагоре по пасажа с магазини.
Стараех се с всички сили да вървя на зигзаг, но когато се обръщах да погледна назад, той винаги беше там, малко по-близо всеки път. Щеше да ме настигне, преди да открия изхода, освен ако не започнех да бягам, което щеше да привлече вниманието на целия пазар. Само някой крадец би тичал през пазара.
Изпотих се. Гласове на търговци ехтяха под сводестите тавани, но се чуваше и друг звук, по-остър и писклив, извисяваш се над глухия ропот.
Видя ми се като сполучлив начин за отвличане на вниманието.
Завих покрай един ъгъл и видях двама от „Синовете на свети Огдо“, застанали до перваза на обществения фонтан. Единият гледаше надменно, а другият имаше як вид и се озърташе за стражата. Заобиколих тълпата и приклекнах зад един огромен и дебел обущар, съдейки за професията му по големите шила и кожената престилка — от там можех да наблюдавам Томас, без да ме забележи. Както се бях надявала, той рязко спря, когато съзря закичения с черно перо застъпник на св. Огдо, подскачащ страстно по перваза на фонтана. Заедно с останалата част от тълпата Бродуик се заслуша с отворена уста.
— Братя и сестри под Райското небе — викаше застъпникът, като перото му се ветрееше, а очите му пламтяха. — Вярвате ли, че веднъж стъпил в Горед главатарят на чудовищата възнамерява да си тръгне?
— Не! — извикаха разпръснати из тълпата гласове. — Да прогоним тези дяволи!
Синът вдигна топчестите си ръце, давайки им знак да замлъкнат.
— Този така наречен договор… този парцал… не е нищо поведе от една уловка. Те ни подмамват кротко да заспим, подлъгаха нашата кралица да прогони рицарите, които някога бяха гордостта на Южните земи, и изчакват, докато станем напълно безпомощни. Какво се случи с могъщата дракомахия, нашето бойно изкуство? Сега вече няма дракомахия. Защо им е на червеите да воюват с нас? Та те вече изпратиха един миризлив, куигутълов авангард, който се зарови в разяденото сърце на града и заживя. Сега, четиридесет години по-късно, те влизат по покана от самата кралица. Четиридесет години са нищо за такива дълголетни зверове! Това са тъкмо същите чудовища, заради които нашите дядовци са загивали в битка… а ние да им се доверяваме ли?
Разнесоха се силни викове. Томас крещеше ентусиазирано заедно с останалите — наблюдавах го през гора от размахани юмруци. Това беше шансът ми да се измъкна. Проправих си път напред през задушаващата тълпа и изскочих от лабиринта на пазара навън — на бледата слънчева светлина.
Студеният въздух прочисти главата ми, но не забави разтуптяното ми сърце. Оказах се само на една пресечка от „Света Ида“. Отправих се бързо към консерваторията, опасявайки се, че Бродуик все още ме преследва.
Взех стълбите по две наведнъж и достигнах музикалната библиотека за няколко минути. Вратата на кабинета на Орма запълваше празното пространство между два стелажа за книги — тя изглеждаше така, сякаш просто беше подпряна там, което си бе точно така. Когато почуках, Орма повдигна цялата врата, за да мога да вляза, след което отново я постави на мястото й.
Кабинетът му не представляваше помещение в истинския смисъл на думата. Състоеше се от книги или по-точно от пространство между книгите, където три малки прозорчета пречеха да се поставят рафтове до стената. Бях прекарала безкрайно дълго време тук — да чета, да се упражнявам, да се обучавам и дори и да спя, и то неведнъж, когато у дома ставаше много напрегнато.
Заради мен Орма премести купчина книги от една табуретка, но самият той седна направо върху една друга камара. Този навик никога не спираше да ме забавлява. Драконите вече не трупаха злато — Комонотските реформи го бяха обявили за незаконно. За Орма и неговата генерация съкровището бе знанието. И точно както драконите са правили през вековете, той го събираше и после сядаше отгоре му.
Самото усещане да бъда с него на това място ме караше отново да се чувствам в безопасност. Докато вадех инструментите, излях безпокойството си, бръщолевейки:
— Преди малко бях преследвана из „Свети Уилибълд“ и знаеш ли защо? Защото се държах любезно с един куиг. Прикривам грижливо всяка законна причина, поради която хората могат да ме мразят, и тогава се оказва, че на тях не им трябва такава, за да го правят. Сякаш Раят е сътворил кинжал от ирония, с който да ме прободе.
Не очаквах Орма да се засмее, но той се държа дори по-неотзивчиво от обикновено. Вуйчо ми гледаше втренчено прашинките, които танцуваха със слънчевите лъчи, падащи откъм мъничките прозорчета. Изражението на лицето му бе неясно, отразено върху очилата.
— Не ме слушаш — казах аз.
Той не проговори махна очилата си и потърка очи с палеца и показалеца. Да не би зрението му да го дразнеше? Той така и не бе свикнал с човешките очи, които бяха толкова по-слаби от драконовите. В естествената си форма Орма можеше да съзре мишка сред житно поле. Никакви очила, колкото и силни да бяха те, не можеха да скъсят тази дистанция.
Изгледах го втренчено. Имаше неща, които очите ми и човешкият ум зад тях можеха да разпознаят, за разлика от неговите. Той изглеждаше ужасяващо: блед и измъчен, с кръгове под очите и… едва успях да го обясня сама на себе си.
Орма изглеждаше разстроен. Нито един дракон не би могъл да забележи това.
— Да не би да ти е зле?
Застанах от едната му страна, без да посмея да го докосна.
Той направи гримаса и се протегна замислено, достигнал до някакво заключение. Свали обеците си и ги сложи в едно чекмедже на бюрото каквото и да възнамеряваше да ми каже, не желаеше Комисията на Цензорите да го чуе. Изпод диплите на жакета си Орма извади някаква вещ и я сложи в ръката ми. Беше тежка и студена, а аз веднага разбрах, без някой да ми го казва, че точно това му бе дала малката просякиня след погребението на принц Руфъс.
Беше старинна златна монета. Разпознах лика на кралицата върху парата, или поне нейните символи — Пау-Хеноа, мошеникът герой, подскачаше от обратната й страна.
— Да не би това да датира от царуването на Белондуег? — попитах аз.
Тя е била първата кралица на Горед преди почти хиляда години.
— От къде би могъл човек да се сдобие с подобно нещо? И не ми казвай, че градските просяци са ги раздавали на всички, защото аз не съм получавала своята.
Върнах му обратно монетата.
Орма я потри между пръстите си.
— Детето беше случаен пратеник. Без значение. Монетата е изпратена от баща ми.
Побиха ме тръпки. Като потисках всяка мисъл за майка ми, дори много често, без да смея да си помисля за Орма като за мой вуйчо, камо ли да го наричам така, имах навика да потушавам всякакви мисли за останалите от драконовото ми семейство.
— От къде знаеш?
Той повдигна вежди.
— Познавам всяка монета от бащиното ми съкровище.
— Мислех, че трупането на съкровища е незаконно.
— Дори и аз съм по-стар от този закон. Спомням си имането му от времето, когато бях дете, всяка една монета и чаша в него.
Погледът му отново стана замислен и той облиза устни, сякаш златото бе нещо, чийто вкус му липсваше. Орма се отърси от преживяването и направи гримаса към мен:
— Баща ми бе принуден да се откаже от съкровището, естествено, макар че се съпротивляваше с години. Ардмагарът се преструваше, че не забелязва, докато позорната постъпка на майка ти не ни опетни.
Той говореше рядко за майка ми — установих, че съм затаила дъх. Орма продължи:
— Когато Лин започна връзката си с Клод и отказа да се върне вкъщи, Цензорите набелязаха семейството ни за внимателно изследване на умственото здраве.
— Спомням си — казах дрезгаво аз.
Той продължи:
— Спомни си също, че баща ми беше знаменит генерал. Той невинаги е бил съгласен с Ардмагар Комонот, но неговата вярност и славна кариера не можеха да бъдат оспорвани. След като Лин… — Думите на Орма секнаха, сякаш не можеше да произнесе се влюби — беше твърде ужасно да си го помисли. — Внезапно започнаха да следят баща ни, всяко негово действие бе изучавано, всяко изказване — анализирано. Неочаквано те вече не си затваряха очите за неговото съкровище, нито пък за редките прояви на съпротива.
— Избягал е преди съдебния процес, нали? — отгатнах аз.
Орма кимна, с очи вперени в монетата.
— В негово отсъствие Комонот го осъди на изгнание — никой не го е виждал оттогава. Той все още е издирван заради подклаждане на разкол срещу реформите на Ардмагара.
Предпазливото му неутрално изражение ме натъжаваше, но не можех да направя нищо човешко, за да му помогна.
— И какво означава тази монета? — попитах го аз.
Орма ме изгледа над очилата си, сякаш това бе най-излишният въпрос, задаван някога.
— Той е в Горед. Можеш да си сигурна в това.
— Съкровището му не беше ли усвоено от хазната на Висшия Кер?
Той сви рамена.
— Кой знае какво този лукав саар е успял да вземе със себе си.
— Не е ли възможно някой друг да я е изпратил? Например, Комисията на Цензорите, за да оцени реакцията ти?
Орма сви устни и поклати стегнато глава.
— Не. Това беше нашият сигнал, когато бях дете. Същата тази монета. Тя ми напомняше да се държа прилично в училище. Значението и бе: Не ни посрамвай. Не забравяй за семейството си.
— А какво би могла да означава в настоящата ситуация?
Лицето му изглеждаше по-слабо от преди. Фалшивата брада му стоеше зле или не си бе дал труд да я постави достатъчно добре. Той рече:
— Смятам, че Имлан е бил на погребението, и подозира, че съм го забелязал, макар всъщност да не е така. Той ми казва да не му се пречкам, да се престоря, че не разпознавам саарантрата му, ако я видя, и да го оставя да направи това, което изисква честта.
Обгърнах се с ръце. Внезапно стаята ми се стори по-студена.
— Какво да направи? И по-важно: на кого? На мъжа, за когото се е омъжила дъщеря му ли? На детето им ли?
Кафявите очи на Орма се разшириха зад очилата му.
— Това не ми е хрумвало. Не. Не се страхувай за себе си — той вярва, че Лин е умряла бездетна.
— А баща ми?
— Никога не е позволявал името му да се споменава в негово присъствие. Самото съществуване на баща ти нарушава ард и то бурно бе отричано от всички.
Орма махна мъхчетата от коляното на вълнения си панталон — под него носеше един копринен чифт, иначе щеше да се чеше като нахапана от бълхи хрътка.
— Кой знае какви ги е забъркал Имлан през последните шестнадесет години — каза той. — Няма стимул, заради който да се подчинява на закона или да прикрива човешките си емоции. Дори от мен самия, който съм постоянно наблюдаван и спазвам закона, доколкото това е възможно, дори от мен тази форма взема своя дан. Границите на лудостта преди, имаха много по-строги очертания, отколкото сега.
— Ако мислиш, че не е по дирите на татко или мен, то на кого тогава? Защо би дошъл тук?
— Толкова близо до визитата на Комонот ли? — Той отново погледна над рамката на очилата си. — Убийство? — Или той правеше някакви огромни скокове в предположенията си, или аз.
— Смяташ, че заговорничи срещу Ардмагара ли?
— Мисля, че би било глупаво да си затворим очите и да продължим, преструвайки се, че не е така.
— Ами тогава трябва да кажеш на принц Лусиън и стражата за това.
— Ааа… Ето това е проблемът. — Орма се облегна назад и почука по зъбите си с ръба на монетата. — Не мога да го направя.
— Аз съм между… как беше този израз?… Между чука и наковалнята, нали? Замесен съм твърде много. Не мога да се доверя на себе си, за да взема неемоционално решение.
Взрях се отново в лицето, в гънката по средата на челото му. Без съмнение нещо го мъчеше.
— Не искаш да го издадеш, защото ти е баща ли?
Орма извъртя очи към мен, а бялото им блещукаше, като око на изплашено животно.
— Тъкмо обратното. Искам да изпратя стражата по следите му, искам да го видя изправен пред съда, искам той да увисне на бесилката. И то не защото е истинска и логична опасност за Ардмагара — ти може и да се окажеш права, че това не е така, — а защото всъщност аз… аз го мразя.
Колкото и да бе абсурдно, първата ми реакция бе да изпитам завист — като юмрук в стомаха от това, че той не само изпитваше чувства, но ги изпитваше силно към някой, който не бях аз. Напомних си, че това чувство бе омраза — не бе възможно да предпочета него пред великодушното му безразличие, нали? Казах му:
— Омразата е нещо сериозно. Сигурен ли си?
Той кимна и най-сетне позволи всичко да се разкрие по лицето му за малко повече от частица от секундата. Изглеждаше страшно.
— От кога се чувстваш по този начин? — попитах аз.
Той отчаяно сви рамена.
— Лин не ми бе просто сестра — тя ми беше учител.
Орма често ми беше казвал, че между драконите няма по-високо почитана дума от учител — те бяха уважавани повече от родителите, брачните партньори, дори от самия Ардмагар.
— Когато тя умря и срамът се спусна върху нашето семейство — каза той, — аз не можех да се отрека от нея така, както бе сторил баща ми… така, както всички ние се очакваше да направим, за да удовлетворим Ардмагара. Сбихме се… той ме ухапа…
— Ухапал те е?
— Ние сме дракони, Фина. Онзи път, когато ме видя… — Той направи неясен жест с ръка, сякаш не искаше да го каже на глас, сякаш го бях видяла гол… което в известен смисъл предполагам, бе така. — Държах крилата си прибрани, така че вероятно не си забелязала, че на лявото има белег там, където някога костта беше счупена.
Поклатих глава, изпълнена със страх за него.
— Можеш ли все още да летиш?
— О, да — отвърна разсеяно Орма. — Но трябва да разбереш: накрая аз се отрекох от нея по принуда. Така или иначе, майка ти се самоуби. Така или иначе, баща ми бе осъден на изгнание. Накрая… — Устните му трепереха. — Не знам какъв бе смисълът на всичко това.
Ако не в неговите, то в моите очи имаше сълзи.
— Комисията на Цензорите е щяла да те изпрати за изрязване на спомени, ако не си го направил.
— Да, това е много вероятно — отговори умислено той, а гласът му отново звучеше престорено неутрално.
Цензорите щяха също да изрежат и спомените на майка ми, да се пресегнат и да откраднат всеки любящ спомен за баща ми. В главата ми тенекиената кутия със спомени потрепна болезнено.
— Отричането от нея дори не ме освободи от щателните проверки на Цензорите — рече Орма. — Те не са наясно с истинските ми трудности, но предполагат, че имам такива, предвид семейната ми история. Със сигурност подозират, че ме е грижа за теб повече от позволеното.
— Нали затова бе изпратена Зейд — казах аз, като се опитах да сдържа горчивината в гласа си.
Той се извърна неусетно от погледа ми. Никога не бе показвал дори и най-малко угризение за това, че ме беше поставил в смъртна опасност като дете — това мимолетно неудобство бе най-доброто, което можех да очаквам.
— Не възнамерявам да им дам дори и намек за трудностите, които действително изпитвам — каза той и ми подаде монетата. — Прави с нея, каквото считаш за правилно.
— Ще я предам на принц Лусиън Кигс, макар че не зная какво би могъл да направи той с твоето смътно предчувствие. Някакъв съвет за това как да разпознаем саарантрата на Имлан?
— Аз ще го разпозная, освен ако не се е дегизирал. Ще го позная, ако го подуша — рече Орма. — Саарантрата на баща ми беше слаба, но той може да е прекарал последните шестнадесет години в тренировки или пък в тъпчене на яйчен крем в хранопровода си. Не мога да зная това. Имаше сини очи, което е необикновено за един саар, но не и за южняк. Светлата коса лесно се боядисва.
— Може ли Имлан да мине за човек толкова лесно, колкото Лин? — попитах аз. — Обучаван ли е на изтънчени обноски или музика като децата му? Къде би могъл да се опита да се слее с обществото?
— Мисля, че би минал най-лесно за войник, а може да се укрие и в двореца, но той знае, че аз ще предугадя това. Ще бъде някъде, където никой не би го очаквал.
— Ако е бил на погребението и те е видял, без ти да го забележиш, вероятно е стоял…
Да го вземат мътните. Орма беше в центъра на събитията. Бях го видяла иззад преградата за хора — можеше да бъде видян от всеки ъгъл.
Вуйчо ми настръхна.
— Недей да търсиш Имлан сама. Може да те убие.
— Той не знае, че аз съществувам.
— Не трябва да знае, че ти си ти, за да те убие — рече Орма. — Трябва само да си помисли, че се опитваш да го спреш да направи това, за което е дошъл.
— Разбирам — отвърнах аз почти засмяно, — предполагам, че е по-добре жертвата да е принц Лусиън Кигс, отколкото аз.
— Да!
Страстта на това ме накара да отстъпя назад. Не можех да отговоря — някаква емоция стегна гърлото ми.
Някой почука на изкривената врата. Отместих я встрани, като очаквах някой от монасите библиотекари.
Но от там се свлече Басинд, обърканият новолюспест, който дишаше шумно през устата си. Очите му гледаха в две различни посоки. Отдръпнах се, държейки вратата пред себе си като щит. Той ме избута от пътя си, дрънчащ, като венец на Светиите, огледа зяпнал стаята и се препъна в купчина книги.
Орма се изправи мигновено на крака.
— Саар Басинд — рече той. — Какво ви води в „Света Ида“?
Новолюспестият започна да тършува из ризата си, после в панталоните и накрая намери едно сгънато писмо, адресирано до Орма. Вуйчо ми го прочете набързо и ми го подаде. Поставих вратата обратно на мястото й, хванах писмото с два пръста и зачетох:
„Орма,
Ти си спомняш за саар Басинд. Ние го считаме за безполезен в посолството. Очевидно Ардмагара дължи услуга на майката на Басинд за това, че е предала укриващия имането си съпруг. При други обстоятелства на новолюспестия никога нямаше да му бъде позволено да дойде на юг. Той се нуждае от спасителни уроци по човешко поведение. Имайки предвид семейната ти история и способността ти да я препредаваш, ми се стори, че ще си перфектният учител.
Отдели му толкова време, с колкото разполагаш, като ти напомням, че не си в положение да откажеш молбата. По-конкретно — опитай се да го накараш да не се съблича на обществени места. Ситуацията е толкова потресаваща. Всичко е в ард, Ескар.“
Орма не издаде никакъв звук на безпокойство. Аз възкликнах вместо него:
— Да го вземе свети Даан!
— Очевидно нямат търпение да се отърват от него, докато се подготвят за пристигането на Ардмагара — каза равно Орма. — Това не е неразумно.
— Но какво ще правиш с него? — сниших гласа си, защото всеки можеше да е от другата страна на стелажите. — Опитваш се да минеш за човек пред учениците по музика, а как ще обясниш, че са ти натресли един новолюспест?
— Ще измисля нещо.
Той внимателно измъкна книгата от ръцете на Басинд и я сложи на една висока полица.
— По това време на годината би било правдоподобно, ако си остана вкъщи болен от пневмония.
Не исках да си тръгна, преди да се убедя, че той е добре, а по-конкретно не исках да го оставям с новолюспестия, но Орма бе непреклонен.
— Ако си спомням добре, ти имаш среща с принц Лусиън Кигс.
— Надявах се да имам урок по музика — не се отказвах аз.
— Мога да ти дам домашно — отвърна той, не съзнавайки за моя ужас, което ме вбеси. — Отбий се в „Света Гобнет“, за да видиш новия мегахармониум. Току-що го завършиха и доколкото разбрах, той прилага на практика някои доста интригуващи акустични принципи, които досега не са били изпробвани в такъв голям мащаб.
Орма се опита да се усмихне, за да ми покаже, че е добре. След това затръшна вратата в лицето ми.