Рейчъл Хартман
Серафина (8)

3.

Орма беше спасявал живота ми три пъти. Когато бях на осем, той ми нае дракон за учител — млада женска, която се казваше Зейд. Баща ми бе възразил. Той презираше драконите въпреки обстоятелството, че беше експертът на кралството по Договора на Комонот и дори бе защитавал саарантраи в съда.

Аз се възхищавах на чудатостите на Зейд: нейните ъгловати черти, непрекъснатото дрънчене на звънеца й, способността й да решава сложни уравнения наум. От всичките ми учители, а аз преминах през цял батальон такива, тя ми бе любимата до момента, в който не се опита да ме хвърли от камбанарията на катедралата.

Зейд ме подмами да се кача горе на кулата под претекст, че ще имаме урок по физика, след което мълниеносно ме сграбчи и провеси през парапета, държейки ме за ръката. Вятърът пищеше в ушите ми. Погледнах надолу и видях как обувката ми се изхлузи, отскочи от съсухрените глави на гаргойлите и се удари в заоблените камъни на катедралния площад.

— Защо предметите падат надолу? Знаеш ли? — попита ме любезно Зейд, все едно провеждахме урок в детската стая.

Аз бях твърде изплашена, за да отговоря. Бях изгубила обувката си и едвам се сдържах да не повърна закуската си.

— Има невидими сили около нас, които ни въздействат през цялото време по предвидим начин. Ако аз те пусна от камбанарията — в този миг тя ме залюля, а градът под мен се преобърна като водовъртеж, готов да ме погълне, — падащата ти физическа форма ще придобие ускорение от десет метра в секунда на квадрат. Същото като на шапката ми и падналите ти обувки. Всички ние сме привлечени към гибелта по един и същи начин от абсолютно еднаква сила.

Тя имаше предвид гравитацията — драконите не са много добри в метафорите, — но думите отекнаха в съзнанието ми различно. Невидими фактори в моя живот щяха неизменно да ме водят към падение. Почувствах, че съм го знаела през цялото време. Нямаше спасение.

Орма се появи сякаш от нищото и успя да направи невъзможното — спаси ме, без да изглежда, че го е направил. Години по-късно разбрах, че цялата работа е била постановка, организирана от Цензорите, която е целяла да изпита емоционалната стабилност на Орма и привързаността му към мен. Това преживяване остави у мен дълбок и непоклатим ужас от височини, но колкото и да е абсурдно — не и недоверие към драконите.

Фактът, че дракон бе успял да ме спаси, не играеше никаква роля в гореспоменатата преценка. Никой не си бе направил труда да ми каже, че Орма беше един от тях.

* * *

Когато бях на единадесет, отношенията между мен и баща ми претърпяха кризисен момент. Аз открих флейтата на майка ми, скрита в една от стаите на горния етаж. Татко бе забранил на учителите да ми преподават музика, но не беше заявил изрично, че не мога да се обучавам сама. Наполовина съм адвокатка и винаги успявах да намеря вратички в правилата. Докато татко беше на работа, а мащехата ми на църква, аз тайно се упражнявах да свиря, като дори си бях съставила малък репертоар от задоволителни изпълнения на фолклорни песни. Когато татко организира забава в Нощта на договора, годишнината от примирието между Горед и драконовия вид, аз скрих флейтата близо до камината с намерението да изненадам всичките му гости с едно импровизирано изпълнение.

Баща ми откри флейтата, преди да успея да направя това, досети се какво съм запланувала и ме отведе в стаята ми.

— Какво си мислеше, че ще направиш? — извика той. Никога не бях виждала очите му толкова обезумели.

— Опитвах се да те накарам да се засрамиш, задето не ми позволяваш да ходя на уроци по музика — отвърнах аз с привидно спокоен тон. — Когато всички чуят колко добре свиря, ще те помислят за глупак, задето не ми позволяваш…

Той ме прекъсна, като яростно вдигна и замахна с флейтата, сякаш искаше ме удари. Аз се свих от страх, но удар така и не последва. Когато отново събрах смелост да вдигна очи, той стовари флейтата върху коляното си.

Тя се строши на парчета с противно изпукване като счупена кост или като сърцето ми. Аз паднах на колена, шокирана.

Татко пусна счупения инструмент на пода и отстъпи замаяно назад. Той изглеждаше толкова зле, колкото се чувствах аз, сякаш флейтата беше част от самия него.

— Никога не успя да го проумееш, Серафина — каза той. — Унищожих всяка следа от майка ти, смених името й, скалъпих цяла история, давайки й друго минало и друг живот. Само две неща могат все още да ни навредят: непоносимият й брат, макар че той няма да успее, докато го държа под око… и музиката й.

— Тя има брат? — попитах аз с глас, пълен със сълзи. Имах толкова малко неща, останали от майка ми, а той ми отнемаше всичко.

Татко поклати глава.

— Опитвам се да предпазя и двама ни.

Ключалката изщрака, когато той затвори вратата след себе си. Не беше нужно да го прави — аз не можех да се върна на забавата. Чувствах се зле. Опрях челото си до пода и заплаках.

Заспала съм на земята с ръце, вкопчени в останките от флейтата. Първата ми мисъл, когато се събудих, бе, че трябва да се пъхна под леглото си. След това установих, че къщата беше странно притихнала, като се имаше предвид колко високо бе изгряло слънцето. Измих лицето си на умивалника и студената вода избистри ума ми. Разбира се, всички спяха: снощи бе Нощта на договора и те бяха будували до сутринта, точно както кралица Лавонда и Ардмагар Комонот са направили, за да осигурят бъдещето на своите народи преди тридесет и пет години.

Това означаваше, че не мога да изляза от стаята си, докато някой не се събудеше и не ми отключеше.

Притъпената ми скръб бе имала на разположение цяла нощ, за да прерасне в гняв и да ме направи безразсъдна, както никога дотогава. Навлякох се колкото се може по-топло, прикрепих кесията си на ръката, отворих широко крилата на прозореца и се спуснах надолу.

Краката ми сами ме приведоха през алеи, мостове и покрай заледени кейове. За моя изненада видях събудили се и тръгнали на разходка хора, уличен трафик, отворени магазини. Покрай мен се плъзгаха подрънкващи шейни, отрупани с дърва за огрев или слама. Слуги мъкнеха от магазините към домовете стомни и кошници, без да обръщат внимание на калта, полепнала по дървените им обувки, а млади жени предпазливо минаваха покрай локвите от киша. Месни пайове се конкурираха за вниманието на минувачите с печени кестени, а търговец на греяно вино обещаваше, че от една чаша човек ще почувства истинска топлина.

Озовах се на площад „Света Лула“, където от двете страни на пътното платно се бе събрала огромна тълпа. Хората разговаряха дружелюбно и гледаха с очакване, притиснати един в друг, за да се предпазят от студа.

Един възрастен мъж, застанал до мен, измърмори на съседа си:

— Не мога да повярвам, че кралицата позволява това да се случва. След безмилостната борба и всичките саможертви!

— Изненадан съм, че вече нещо въобще може да те учуди — отвърна по-младият му другар, като се усмихна мрачно.

— Тя ще се разкайва за този договор, Маурицио.

— Изминаха тридесет и пет години и все още не го е направила.

— Кралицата трябва да е полудяла, ако си мисли, че драконите могат да сдържат жаждата си за кръв!

— Извинете? — изписуках срамежливо аз към непознатите. Маурицио свали погледа си към мен с леко повдигнати вежди. — Дракони ли чакаме? — попитах аз.

Той се усмихна. Беше красив, макар да бе брадясал и неумит.

— Точно така, девойче. Това е Шествието по случай петата годишнина.

Когато го зяпнах объркано, той ми разясни:

— На всеки пет години нашата благородна кралица…

— Нашият умопобъркан деспот! — извика по-възрастният мъж.

— Успокой се, Карал. Както започнах да обяснявам, нашата милостива кралица им позволява да приемат естествената си форма и в рамките на стените на града да преминат в шествие, което да ознаменува договора. Тя си е наумила, че ще успокои страховете ни чрез този парад, виждайки драконите в пълната им жълтозеленикава чудовищност. На мен обратното ми се струва доста по-вероятно.

В такъв случай половин Лавондавил се бе събрал на площада заради удоволствието да бъде изплашен. Само възрастните хора си спомняха времето, когато драконите са били обичайна гледка и когато сянка, минаваща през слънцето, е била достатъчна, за да те полазят тръпки. Всички знаеха историите — как цели села били напълно изгорени, как ще се превърнеш в камък, ако се осмелиш да погледнеш дракон в очите, колко храбри били рицарите, изправили се в неравна битка.

Воините били прокудени години след като Договорът на Комонот влязъл в сила. Тъй като вече нямало дракони, с които да се бият, те започнали да се държат враждебно към съседите на Горед — Найнис и Самсам. Трите нации били въвлечени в мъчителни второразредни погранични войни в продължение на две десетилетия, докато най-накрая нашата кралица не въдворила ред. Всички рицарски ордени в Южните земи били разформировани — дори тези на Найнис и Самсам, — но се носеха слухове, че старите бойци живеели в тайни територии из планините или в дълбоката провинция.

Осъзнах, че хвърлям бързи погледи встрани към възрастния мъж, който се казваше Карал — с всичките му приказки за саможертва аз се чудех дали той е воювал с драконите. Възрастта му също бе подходяща.

Цялата тълпа ахна като един. Рогато чудовище минаваше покрай група от магазини — извитият му като дъга гръб стигаше до прозорците на втория етаж на сградите, крилата му бяха прибрани, за да не бутне с тях някой от комините. Елегантният му врат беше наведен надолу като на покорно куче — поза, чиято цел бе съществото да не изглежда заплашително.

На мен поне то ми се стори безвредно с прибраните си шипове по главата. Другите хора обаче, изглежда, не разбираха езика на тялото му и навсякъде около мен ужасените граждани се бяха хванали един за друг, правеха знака на свети Огдо и мълвяха нещо неразбираемо с ръце пред устите си. Една жена наблизо започна да крещи истерично:

— Вижте ужасните му зъби! — докато не беше избутана настрана от съпруга си.

Аз наблюдавах как двамата изчезват сред тълпата, съжалявайки, че не бях вдъхнала увереност на жената: да гледаш драконови зъби беше знак за добро. Много по-вероятно беше дракон със затворена уста да се опита да възпроизведе пламък. Струвате ми се съвсем очевидно.

И тогава се замислих. Навсякъде около мен гражданите хлипаха от ужас при вида на тези зъби. Това, което беше очевидно за мен, явно бе неразбираемо за всички останали.

Драконите бяха общо дванадесет, а краят на процесията се оформяше от принцеса Дион и малката й дъщеря Глизелда, които се возеха на шейна. Под бялото зимно небе драконите бяха приели ръждив цвят — бледа окраска за такива приказни същества, но аз скоро осъзнах, че нюансите им бяха неуловими. Под подходящ ъгъл слънчевата светлина разкриваше сияние по люспите им с цветовете на дъгата — те блещукаха в плътни и тъмни оттенъци от пурпурно до златисто.

Карал беше донесъл със себе си манерка с топъл чай, от която сипваше пестеливо и неохотно на Маурицио.

— Това ще продължи чак до вечерта — измърмори сърдито Карал и смръкна една капка на върха на носа си. — Ако ще празнуваме Договора на Комонот, човек би си помислил, че този ард-самохвалко ще благоволи да се появи. Той отказва с презрение да дойде на юг или да приеме човешка форма.

— Аз чух, че се страхува от вас, сър — каза ласкаво Маурицио. — Мисля, че това е проява на благоразумие.

Не съм много сигурна, как след това всичко много се обърка. Старият рицар — сметнах, че обръщението сър го потвърди — започна да крещи обиди:

— Червеи! Газови балони! Адски изчадия!

Неколцина здравеняци сред гражданите около нас се присъединиха към виковете. Някои от тях започнаха да хвърлят снежни топки.

Един от драконите, недалече от центъра на шествието, се изплаши. Може би тълпата бе прекалено близо, или беше ударен от снежна топка. Той вдигна глава и изправи тялото си, като по този начин ръстът му достигна триетажната къща от другата страна на площада. Зрителите най-близо до него се паникьосаха и побягнаха.

Но нямаше накъде да избягат. Те бяха заобиколени от стотици полуизмръзнали гореди. Настъпи стълкновение, което предизвика викове. Виковете накараха още дракони да вдигнат разтревожено глави.

Драконът водач изрева зверски, смразявайки кръвта. За мой ужас аз го разбрах:

— Долу главите!

Един от драконите разтвори крила. Тълпата се заклатушка и разпени като бурно море.

Водачът отново изрева:

— Фикри, прибери крила! Ако отлетиш, ще си в нарушение на параграф седми, член пети и ще вкарам опашката ти в съда толкова бързо…

За тълпата обаче увещанията на дракона прозвучаха като диви крясъци и сърцата им се изпълниха със страх. Те панически побягнаха към страничните улици.

Уплашеното множество ме помете. Получих удар с лакът в челюстта, а ритник в коляното ме свали на земята. Някой стъпи върху прасеца ми, друг се спъна в главата ми. Привидяха ми се звезди и звукът от виковете заглъхна.

Тогава неочаквано около мен отново имаше въздух и пространство.

Усетих топъл дъх във врата си. Отворих очи.

Един дракон беше застанал над мен, а четирите му крака се бяха превърнали в колони на моето убежище. Аз за малко не припаднах отново, но серният му дъх ме върна в съзнание. Той ме побутна с носа си и ми посочи една алея.

— Ще те придружа до там — извика той по същия ужасен начин като другия дракон.

Надигнах се и се подпрях с треперещи ръце на крака му — беше грапав и неподвижен като дърво, ала неочаквано топъл. Снегът под него се превръщаше в киша.

— Благодаря ти, саар — казах аз.

— Ти разбра ли какво ти казах, или само реагираш на намеренията ми?

Замръзнах на място. Наистина го разбирах, но как? Никога не бях учила муутия — малцина от хората го знаеха. Изглеждаше по-безопасно да не отговарям, затова тръгнах към алеята, без да продумам нищо. Той вървеше след мен, а хората се разпръсваха от пътя ни.

Алеята не водеше наникъде и беше задръстена с бъчви, така че тълпите не се опитваха обезумяло да се проврат през нея. Въпреки това драконът застана пред входа й. Кралската стража пристигна, яздейки под звука на ручащи гайди и с веещи се пера. Повечето от драконите бяха застанали в кръг около каретата на принцеса Дион, за да я предпазят от уплашеното множество — стражата ги отмени от този дълг. Чуха се одобрителни възгласи от тълпата и сигурността се възвърна, но не и редът.

Направих реверанс в знак на благодарност, очаквайки драконът да си тръгне. Той наведе глава, за да застане на едно ниво с мен.

— Серафина — изкрещя той.

Втренчих се в него, шокирана, че знае името ми. Драконът отвърна на погледа ми — дим се стелеше от ноздрите му, а очите му бяха черни и чужди.

И все пак не чак толкова. Имаше нещо познато в тях, което не можех да определя с точност. Образите затрептяха в очите ми, сякаш ги наблюдавах през вода.

— Нищо ли? — извика саарът. — А тя беше толкова сигурна, че ще успее да ти остави поне един спомен.

Светът около мен започна да потъмнява в периферията си — виковете затихнаха до съскане. Рухнах с лице в снега.

 

 

Лежа на леглото в напреднала бременност. Чаршафите са лепкави — треперя и ми се вие свят от гаденето. Орма е застанал в отрязък от слънчева светлина в другия край на стаята, вторачил поглед през прозореца в нищото. Той не ме чува. Нетърпеливо се сгърчвам от болка — не ми остава много време.

— Искам детето да те познава — казвам аз.

— Твоето изчадие не ме интересува — отвръща ми той, докато оглежда ноктите на ръцете си. — Нито пък възнамерявам да поддържам контакт с жалкия ти съпруг, след като умреш.

Разплаквам се, неспособна съм да се възпра и се засрамвам, че той ще види как самоконтролът ми рухва. Орма преглъща, а устата му се намусва, все едно е вкусил жлъчка. Знам, че съм чудовище в неговите очи, но го обичам. Това може би е последната ни възможност да разговаряме.

— Оставям на бебето няколко спомена — казвам аз.

Орма най-сетне ме поглежда, а тъмните му очи са хладни.

— Можеш ли да го направиш?

— Не съм напълно сигурна и нямам достатъчно енергия, за да го обсъждам. — Понамествам се под чаршафите, за да намаля пронизващата болка в таза. Изричам: — Възнамерявам да оставя на детето си перла на спомена.

Орма се почесва по мършавия си врат.

— Предполагам, че перлата ще съдържа спомени за мен. Ето защо ми казваш всичко това. Какво ще освободи спомена?

— Да те види такъв, какъвто наистина си — отвръщам аз, леко запъхтяна, защото болката нараства.

Той изпръхтява като кон.

— И какви са възможните обстоятелства детето да ме види в естественото ми състояние?

— Решението е твое — когато си станал готов да признаеш, че си станал вуйчо.

Вдишвам мъчително, докато жестоки спазми свиват корема ми. Разполагам с малко време, за да направя перлата на спомена. Дори не съм сигурна дали ще имам необходимите сили, за да се концентрирам достатъчно. С възможно най-спокойния си тон казвам на Орма:

— Доведи Клод. Веднага. Моля те.

Прости ми, дете мое, че прибавям цялата тази болка. Нямам време да я отделя.

 

 

Очите ми внезапно се отвориха, а изгаряща болка минаваше през главата ми. Лежах в ръцете на Маурицио, който ме носеше като бебе. На няколко крачки встрани старият Карал танцуваше странна жига насред снега. Рицарят беше намерил една алебарда, която размахваше заплашително към дракона, за да го отблъсне. Чудовището се оттегли от другата страна на площада при своите другари.

Не, не то. Той. Това беше Орма, моят…

Дори не смеех да си го помисля.

Загриженото лице на Маурицио ту изплуваше, ту изчезваше пред очите ми. Успях да изрека:

— Къщата на семейство Домбег, близо до улица „Свети Фионуала“ — и отново загубих съзнание.

Свестих се едва когато ръцете на баща ми ме поеха от Маурицио. Татко ми помогна да се кача на горния етаж и аз рухнах в леглото си.

Докато се съвземах и мъчително губех и възвръщах съзнание, чувах как баща ми крещи на някого. Когато се събудих, Орма бе до леглото и ми говореше, сякаш смяташе, че вече съм будна.

— … капсулиран майчин спомен. Не зная какво точно ти е показала, но съм уверен, че намерението й бе да разбереш истината за мен и за самата нея.

Той беше дракон и брат на майка ми. Не бях се осмелила да правя заключение за това, какво беше тя, но Орма успя да ми го втълпи. Наведох се от леглото и повърнах. Вуйчо ми чистеше зъбите си с един от ноктите на ръката си и се взря в пихтията на пода, сякаш тя щеше да му подскаже какво и колко знаех.

— Не очаквах, че ще дойдеш на шествието. Намерението ми не бе да научаваш за това сега… или когато и да било. Баща ти и аз имахме уговорка — каза той. — Но не можех да оставя тълпата да те прегази. Не съм много сигурен поради каква причина.

Това беше всичко, което чух от обясненията му, защото бях завладяна от видение.

То не бе спомен на майка ми. Този път бях самата аз, макар и в безплътна форма, и наблюдавах под себе си оживен пристанищен град, сгушен в клисурата на две крайбрежни планини. Аз не просто го виждах: можех да усетя миризмата на риба, подправките на пазара, както и соления дъх на океана по нематериалното си лице. Реех се в чистото, синьо небе като чучулига, кръжах над белите куполи и кули и се носех плавно над оживените докове. Бях привлечена от тучната градина на един храм, изпълнена с шадравани и разцъфнали лимонови дървета. Там имаше нещо, което трябваше да видя.

Не нещо, а някой. Малко момче, вероятно на около шест, се беше провесило с главата надолу от тънко смокиново дърво като плодояден прилеп. Кожата му беше кафява като на изорана нива, косата му като пухкав тъмен облак, а очите ведри и ясни. То ядеше един портокал, парче по парче и изглеждаше напълно доволно от себе си. Погледът му беше интелигентен, но минаваше през мен, все едно бях невидима.

Дойдох на себе си само колкото да си поема дъх и отново бях разтресена от още две видения в кратък промеждутък. Видях един мускулест самсамски планинар, който свиреше на гайда на покрива на една църква, а после придирчива възрастна жена с дебели стъкла на очилата, която гълчеше безпощадно готвача си, защото сложил твърде много кориандър в яхнията. Всяко видение засилваше главоболието ми — празният ми стомах не можеше да избълва нищо повече.

Цяла седмица останах на легло — виденията се появяваха толкова начесто, че ако само се опитах да се изправя, моментално рухвах под тежестта им. Виждах уродливи и деформирани хора: мъже с брадавици и птичи нокти като на пуйка, жени със закърнели крила, както и голям, подобен на плужек, звяр, който се киснеше в кално блато. Преграквах от викове при техния вид и се въртях в потните си завивки, плашейки мащехата си.

Горната част на ръката и корема ми ме сърбяха, изгаряха и сълзяха, образувайки твърди корички. Аз яростно ги разчоплях, което само ги влошаваше.

Имах треска — не можех да задържа храна в корема си. Орма стоеше до мен през цялото време, а аз позволих да ме завладее илюзията, че под кожата му, под кожата на всички, нямаше нищо, освен куха празнота и тъмно, черно небитие. Той нави ръкава ми, за да погледне ръката, но аз извиках, защото помислих, че ще обели кожата ми и ще види празнотата под нея.

До края на седмицата възпаленият обрив по кожата ми се беше втвърдил и започна да се бели, разкривайки ивица от бледи, заоблени люспи, все още меки като на новоизлюпена змия, които се спускаха от вътрешната страна на китката до външната страна на лакътя. По-широка ивица опасваше кръста ми като пояс. Когато ги видях за първи път, плаках, докато не ми призля. Орма седеше напълно неподвижно до леглото — тъмните му очи не примигваха и той се отдаваше на своите неразгадаеми драконови мисли.

* * *

— Какво да правя с теб, Серафина? — попита баща ми.

Той беше седнал зад бюрото си и нервно ровеше из някакви документи. Аз седях от срещуположната му страна на една табуретка — това бе първият ден, в който се бях почувствала достатъчно добре, за да изляза от стаята си. Орма беше заел издялания от дъб стол пред прозореца, сивата светлина на утрото озаряваше несресаната му коса. Ан-Мари ни донесе чай и избяга, а аз бях единствената, която си сипа. Напитката изстина в чашата ми.

— Какво си предвиждал да правиш с мен? — отвърнах аз леко язвително, докато потривах с палец ръба на чашата си.

Татко сви тесните си рамена и ме погледна замислено.

— Имах някаква надежда, че ще те омъжа, допреди тези отвратителни израстъци да се появят по ръката ти и на…

Той посочи с ръка нагоре-надолу по тялото ми.

Опитах се да се затворя в черупката си. Почувствах се погнусена до дълбините на душата си — ако въобще имах душа. Майка ми беше дракон. Нищо вече не бе сигурно.

— Разбирам защо не си искал да зная — измърморих аз, все едно говорех на чашата си, а гласът ми прозвуча дрезгаво от срам. — Преди този… този изблик, аз може и да не съм усещала нуждата да се пази тайна. Дори можех да изповядам болката си на някоя от прислужниците или… Никога не съм имала много приятели. Повярвай ми, сега вече разбирам смисъла.

— О, така ли? — възкликна той и погледът му стана остър. — Познанията ти за Договора на Комонот и закона нямаше да те накарат да си мълчиш, но изведнъж ставаш грозна и започваш да разбираш всичко?

— Трябвало е да вземеш предвид договора и закона, преди да се ожениш за нея — отвърнах аз.

— Не знаех! — извика той, след което поклати глава и каза с по-спокоен тон: — Тя никога не ми каза. Умря, докато те раждаше, изцапвайки със сребърна кръв цялото легло, а аз бях хвърлен в най-дълбоките води, лишен дори от помощта на жената, която обичах толкова силно.

Татко прокара ръка през оредяващата си коса.

— Може да ме изпратят на заточение или да ме екзекутират, това ще зависи от настроението на кралицата, но крайното решение може и да не е взето от нея. Малко на брой са случаите на съжителстване с дракони, при които въобще се е стигало до процес, защото обвиняемите обикновено са били или разкъсани на парчета от тълпата, или изгаряни живи в къщите си, или просто са изчезвали безследно.

Гърлото ми беше твърде пресъхнало, за да кажа нещо, затова отпих глътка студен чай. Загорча ми.

— Какво се е случило с децата им?

— Не е документирано някои от тях да са имали деца — отговори баща ми. — Но дори и за секунда не си въобразявай, че гражданите няма да знаят какво да правят с теб, ако разберат. Ще им е достатъчно само да се обърнат към свещените книги!

Орма, който се беше вторачил в нищото, внезапно пак съсредоточи вниманието си върху нас.

— Свети Огдо има някои конкретни препоръки по въпроса, ако си спомням добре — каза той, подръпвайки брадата си. — Ако някои от червеите обезчестят жените ви и създадат уродливи изчадия, плод на кръвосмешение, не допускайте подобни отвратителни потомци да живеят. Разсечете черепа на новороденото с трижди пъти благословена брадва, преди фонтанелите му да се втвърдят като стомана. Отрежете люспестите му крайници и ги изгорете в отделни огньове, да не би да се върнат през нощта като пълзящи червеи, за да убиват праведните. Разпорете корема на изчадието детско, уринирайте върху червата му и ги подпалете. Мелезите се раждат оплодени: ако заровите утробата непокътната, още двадесет ще изникнат от земята…

— Това е достатъчно, саар — прекъсна го татко. Очите му, приели цвета на бурното море, се взряха в лицето ми. Аз го гледах ужасена и стисках здраво устата си, за да не заплача. Дали той се въздържаше от религията, защото самите Светци възхваляваха убийството на детето му? Дали горедите все още продължаваха да мразят драконите след тридесет и пет години мир, защото Раят го изискваше?

Орма въобще не беше забелязал моята тревога.

— Чудя се дали Огдо и останалите, които изразяват подобна погнуса: свети Вит, свети Мун и много други, са имали опит с мелези. Не защото Серафина наподобява такова описание, очевидно, а защото те потвърждават цялостно възможността. В главната библиотека на Танамуут няма описан случай на кръстосване на видовете, което е удивително само по себе си. Човек би си помислил, че за цяло хилядолетие все някой би трябвало да го е опитал, дори и нарочно.

— Не — каза татко, — не смятам така. Само някой неморален дракон би си го помислил.

— Именно — рече Орма, без да се обижда. — Един неморален дракон би си го помислил, би го пробвал…

— Как, насила ли? — Устата на татко се нацупи, все едно идеята сама по себе си оставяше горчив привкус в гърлото му.

Орма въобще не бе обезпокоен от намека.

— … и описал резултатите от експеримента. Може би ние не сме толкова неморален вид, за колкото обикновено ни смятат в Южните земи.

Повече не можех да сдържа сълзите си. Почувствах се замаяна и куха — студено течение изпод вратата ме накара да се олюлея нестабилно. Всичко ми бе отнето: човешката ми майка, собствената ми човешка природа и всякаква надежда, че ще напусна бащината къща.

Видях пустошта под лицето на света — тя заплашваше да ме погълне.

Дори Орма забеляза безпокойството ми. Той озадачено килна глава.

— Остави образованието й на мен, Клод — каза той и се наведе, за да обере с върха на пръста си кондензацията по ромбовидното стъкло на прозореца, след което я опита на вкус.

— На теб — подигравателно изрече баща ми. — И какво ще правиш с нея? Тя не може да изкара и два часа, без тези пъклени видения да я обземат.

— Можем да поработим върху това като за начало. Ние, драконите, имаме умения за укротяване на бунтуващи се умове.

Орма почука челото си, направи го повторно, сякаш усещането го беше заинтригувало.

Защо никога досега не ми беше правило впечатление колко ужасно странен беше той?

— Ще я учиш на музика — каза баща ми, а приятният му глас се повиши с цяла октава. Виждах борбата му толкова ясно, сякаш кожата му беше стъклена. Той не закриляше само мен, но и разбитото си от скръб сърце.

— Татко, моля те — протегнах ръце аз, все едно се молех на Светците. — Нищо друго не ми остана.

Баща ми се отпусна на стола, опитвайки се да прикрие сълзите си, като примигваше.

— Не искам да те чувам как свириш.

Два дни по-късно вкъщи пристигна клавесинът. Баща ми се разпореди да го поставят в един килер, най-отзад на къщата, далеч от кабинета му. Нямаше място за табуретка, затова ми се налагаше да седя върху един пън. Орма ми беше изпратил също и книга от композитор на име Виридий. Никога преди това не бях виждала музикални ноти, но мигновено ги разпознах, също както бях разбрала драконовата реч. Седях и четях музиката, все едно беше литература, докато светлината от прозореца не започна да избледнява.

Не знаех нищо за клавесините, но предположих, че трябва да отворя капака. Отвътре моят беше изрисуван с пасторални пейзажи: котенца, които лудуваха в един двор, селяни, които косяха сено в полетата зад тях. Едно от котенцата, което нападаше агресивно топка от синя прежда, имаше странно стъклено око. Огледах го в полумрака и след това го почуках с пръст.

— Ааа, ето къде си била — изпращя тайнствен глас. Колкото и да беше нелепо, изглежда, идваше от устата на нарисуваното коте.

— Орма?

Как успяваше да разговаря с мен? Това някакво драконово изобретение ли беше?

— Ако си готова — рече той, — можем да започваме. Имаме много работа.

И така той спаси живота ми за трети път.