Рейчъл Хартман
Серафина (19)

14.

Следващият ден беше последният преди пристигането на Комонот и Виридий планираше да правим репетиции почти до смърт. Станах извънредно рано — като за начало трябваше да се свържа с Орма, за да уведомя Кигс какво ми бе казал той. Изсвирих нашия акорд на клавесина и зачаках, като междувременно опарих езика си с чая и се чудех къде мога да намеря Кигс по това време на деня. Знаех, че той има кабинет близо до главното помещение на пазачите, но освен това прекарваше и доста време в града.

Когато котенцето на клавесина най-сетне проговори, гласът му ме стресна, така че за малко да изпусна чашата с чая.

— Не мога да говоря — избръмча гласът на Орма. — Грижа се за Басинд.

Бях забравила за новолюспестия.

— Кога ще можеш да говориш?

— На вечеря? В „Чукът и кефалът“? В шест?

— Добре, но нека да е в седем. Виридий е решил да ни изтезава жестоко.

— Ще се видим после. Недей да ядеш това!

Погледнах към чашата с чай и преместих поглед.

— Да не ям какво?

— Не ти. Басинд — изпука гласът от котенцето и Орма вече го нямаше.

Въздъхнах, отдръпнах се от инструмента и чух как големият часовник над централния двор бие. Имах предостатъчно време за обичайните ми сутрешни занимания и за закуска. Бях подранила, което също беше добре. Виридий нямаше да има за какво да ме упреква днес.

Пристигнах в необятната главна зала на замъка „Орисон“ рано, вече бях напълно будна. Дърводелци кръжаха по цялата сцена, което не можеше да е добър знак, и не виждах ни вест, ни кост от стареца с подаграта. Имаше музиканти навсякъде, пръснати като мравки, но Виридий не беше тук. Най-сетне флегматичният му слуга Мариус се домъкна със съобщение за мен:

— Господарят го няма.

— Какво искаш да кажеш с това, че го няма? Трябва да започнем генерална репетиция.

Мариус нервно прочисти гърло.

— Ще го цитирам точно: „Кажи на Серафина, че оставяш всичко в нейните повече от способни ръце. Не забравяйте да упражните плавното влизане и излизане на сцената!“

Прехапах устни, за да се въздържа да кажа първата дума, която ми хрумна, както и втората.

— И къде е той?

Мъжът наведе побелялата си коса. Очевидно тонът ми не бе особено любезен.

— В катедралата. Протежето му има някакъв проблем…

— Ларс ли? — попитах аз.

Някой с остър слух спря крачка зад мен. Сниших глас.

— Какъв е проблемът по-конкретно?

Слугата на Виридий сви рамена.

— Господарят не ми каза.

— Обикновеният, без съмнение — подигравателно се обади граф Джоузеф зад гърба ми, — кавга, а може да е завел един от своите гнусни рад-фройлайни в катедралата, или да се е напил и да е изпочупил собствената си машина.

Помислих, че говори за жени в червено.

— Тук, в Горед, се обличат в жълто-черно райе — казах аз, като се опитах да прикрия тревогата си с шега. — Но предполагам, че вие знаете това от първа ръка.

Графът прокара език по идеалните си зъби и запретна дантелените си ръкавели.

— По принцип не бих си дал труд, но ви харесвам, фройлайн. Стойте настрана от Ларс. Той е даанит и лъжец и олицетворение на проблеми. Той почти не е човек.

— Виридий му има доверие — отвърнах аз.

— Маестро Виридий се е увлякъл опасно по него — рече графът. — Нито един от двама ви не разбира какво е Ларс. Моля се всеки ден свети Огдо да го унищожи.

Искаше ми се толкова силно да кажа, че знаех точно какво е Ларс и че не го обвинявах за това, но успях да изрека само:

— Не ме интересува какво говорите. Той е мой приятел. Не искам да слушам повече тези клевети.

Той плъзна нежеланата си ръка около кръста ми. Опитах да се отскубна, но сякаш омар ме бе притиснал с щипците си.

— Вие сте най-сладката и най-невинната фройлайн — измърмори графът, — но има хора на този свят, които вършат ужасни и противоестествени дела, много по-страшни, отколкото вашето наивно въображение може да си представи. Той е вашият най-лош кошмар. Вслушайте се в предупреждението ми и стойте настрана от него. Иначе ще се страхувам за вас.

Той се наведе и ме целуна по ухото, сякаш така взимаше съгласието ми, след което рязко се отдръпна.

— Какъв е този странен парфюм, който сте си сложила?

— Пуснете ме — рекох през стиснати зъби аз.

Джоузеф изсумтя високомерно и ме пусна, като наперено отстъпи, без да се обръща.

Успях да се преборя с обзелата ме паника. Той ме беше подушил. Дали бе разпознал миризмата на саар?

Събрах цялото си останало достойнство, след като се бяха отнесли толкова грубо с мен, и се приближих към събралите се изпълнители, готова да ги изтормозя докрай, точно като Виридий. В крайна сметка те не очакваха нещо друго.

Сцената беше красива, но се оказа нестабилна при трапа в центъра, както разбрахме това, за наш ужас, когато петима басиста изчезнаха внезапно вътре. Разкрещях се на дърводелците и проведох репетицията на хора от другата страна на залата, докато те променяха конструкцията. Тогава пък механизмът на завесата засече, после костюмът на кокиларя падна по средата на жигата — това би било забавно при други обстоятелства, — а виола солото на Джоузеф постоянно звучеше ниско.

Последното не ми носеше удоволствие — всъщност подозирах, че това е тактика, която да ме накара да го погледна. Мрачно отвръщах очи в друга посока.

За генерална репетиция нещата, които се объркаха, не бяха много, но бяха повече, отколкото можех да понеса в това настроение. Ръмжах грубо на всички — заслужено или не. Пътуващите изпълнители изглеждаха разтревожени, но на дворцовите музиканти им се струваше, че съм забавна, дори когато бях най-раздразнителна, не можех да съм толкова убедителна в ролята на Виридий. Откъслечните думи от песента в моя възхвала се разнесоха подире ми, докато си тръгвах разгневена, и аз нямаше как да продължавам да се мръщя.

Вечерта най-сетне настъпи и музикантите ми решиха, че крайно време да откажат да работят. Това, разбира се, означаваше, че те си устроиха голям концерт в главната зала и започнаха да свирят рилове и жиги за развлечение. Музиката е работа, само когато някой друг те кара да я вършиш. Искаше ми се да се включа. Почувствах, че наистина съм си го заслужила, но Орма щеше да ме чака. Опаковах си нещата и се отправих надолу към града.

Топлината на „Чукът и кефалът“ беше добре дошла, въпреки че никога не се чувствах достатъчно уютно в присъствието на непознати, дим, глъчка и врява. Огънят и фенерите осигуряваха твърде оскъдна светлина. Отне ми известно време да огледам масите и да осъзная, че Орма все още не бе пристигнал. Заех място близо до огнището, поръчах си ечемична вода, с което предизвиках презрителния смях на сервитьорката, и седнах, за да почакам.

Не беше присъщо за Орма да закъснява. Отпивах си от водата и не се озъртах наоколо, но някаква разправия край вратата стана толкова шумна, че нямаше как да не й обърна внимание.

— Не можеш да водиш такива като него тук — ръмжеше кръчмарят, който беше излязъл иззад бара и водеше със себе си един мускулест готвач за подкрепление.

Обърнах се, за да видя какво се случваше. Орма стоеше във фоайето и разкопчаваше плаща си. Басинд се спотайваше зад него, а звънецът му дрънчеше жално. Посетителите до вратата правеха знака на свети Огдо или притискаха ароматни торбички до носовете си, все едно се предпазваха от някаква зараза.

Кръчмарят скръсти ръце пред мръсната си престилка.

— Това е почтено заведение. Обслужвали сме хора като баронет Медоубърн и контеса Дьо Парадей.

— Наскоро ли? — попита Орма с лека почуда в погледа.

Кръчмарят сметна това за проява на неуважение и изпъчи гърди, а готвачът прокара пръст по острието на сатъра си.

Вече бях на крака и метнах една монета на масата.

— Излизайте навън!

Когато излязох на открито, нощният въздух ми дойде успокояващо, макар прегърбеният силует на Басинд да не допринасяше за това.

— Защо си го довел? — попитах ядосано аз, когато застанахме насред празната улица. — Трябваше да ти е ясно, че няма да го обслужат.

Орма отвори уста, но Басинд проговори пръв:

— Където е моят учител, там съм и аз.

Орма сви рамена.

— Има и други места, където можем да вечеряме.

Може би имаше, но те бяха само в една част на града.

* * *

„Куигхол“ се заключваше след залез-слънце. Само две улици водеха към това, което някога е бил районът на „Свети Йобертус“ — в началото на всяка от тях беше поставена порта от ковано желязо, която кралската стража заключваше с катинар всяка вечер с голяма тържественост. Разбира се, сградите, които гледаха към площада, имаха задни врати, така че човек просто трябваше да мине през някой магазин, таверна или къща, пълна с куигове, за да влезе или излезе от квартала, а освен това имаше и тунели отдолу. Недоволните саарантраи описваха „Куигхол“ като затвор. Ако това бе така, то той беше затвор с доста свободен режим.

Старата сграда на „Свети Йобертус“ някога е била църква. Когато енориашите вече не се побирали вътре, била построена новата „Свети Йобертус“ от другата страна на реката, където имало повече място. След подписването на Договора на Комонот, някои дракони се опитали да създадат един малък колеж, който да помогне за осъществяването на предложения от Ардмагара обмен на знания между видовете. Старата „Свети Йобертус“ била най-голямата неизползвана сграда, която могли да намерят. Докато освободените от задължението да носят звънци ученици като Орма се навъртали наоколо и изучавали нашите мистериозни обичаи, други учени, които вече били завършили образованието си и били екипирани с издайническите символи, идвали в „Свети Берт“ (както се наричаше колежът сега), за да преподават своите науки на умствено недоразвити хора.

Те имали малко студенти и още по-малко такива, които да признаят, че учат там. В „Свети Берт“ се обучаваха най-добрите лекари, но малцина от хората искаха докторите да практикуват странната медицина на саар върху тях. Един неотдавнашен скандал заради дисекцията на човешки трупове не беше подобрил положението. Размириците из целия град едва не бяха прераснали в кръвопролития — хората настояваха за отмъщение срещу саарантраите и техните студенти, които си бяха позволили да пипат човешки останки. Имаше съдебен процес, а баща ми, как то обикновено, беше в центъра на събитията. Дисекцията беше забранена и няколко дракона бяха изпратени обратно в Танамуут, но лекарите продължаваха тайно да се обучават.

Бях ходила в „Куигхол“ само веднъж, когато Орма ме взе със себе си, за да ми намери мазилото против сърбеж. Това не бе място, където порядъчни млади момичета можеха да ходят, и баща ми твърдо настояваше да избягвам квартала. Макар и да бях отхвърлила и да не зачитах много от неговите възражения, точно към това се бях придържала най-охотно.

Орма ни поведе по една алея, пресегна се над една порта, за да я отключи, и ни въведе в нечия кална зеленчукова градина. Краката ни мачкаха мъртви пълзящи стъбла на тиквички. Прасе изгрухтя от една преграда — друга беше пълна с изгнили зеленчуци. Страхувах се, че собственикът на къщата ще се появи и ще ни погне всеки момент с някоя вила, но Орма отиде директно до вратата и почука три пъти. Никой не отговори. Той почука още три пъти, след което одраска с нокти лющещата се боя.

Един малък прозорец с капак се отвори.

— Кой е? — попита един хаплив глас.

— Порът — рече Орма. — Дойдох да изгоня норката.

Някаква възрастна жена с широка беззъба усмивка ни отвори вратата. Последвах Орма надолу по стълбите сред зловонния полумрак. Озовахме се във влажна, миризлива изба, осветена от широка камина, малки фенери и една висяща лампа във формата на русалка с еленови рога, чийто бюст беше оголен, за да може целият свят да го види. Русалката размахваше две свещи, сякаш бяха мечове. Тя не ме изпускаше от поглед, все едно беше изненадана да види подобно на себе си чудовище.

Очите ми се приспособиха към светлината. Намирахме се в нещо като подземна кръчма. Имаше разнебитени маси и голямо разнообразие от клиенти — хора, саарантраи и куигутъли. Тук човеци и дракони седяха на една маса, студенти водеха дълбокомислени спорове с преподавателите си. Имаше един саар, който демонстрираше принципа на повърхностното напрежение точно както Зейд ме обучаваше преди специалната консултация по гравитация, — като държеше чаша с вода обърната наопаки, а само парче пергамент разделяше захласнатите му студенти от това да станат вир-вода. В друг ъгъл видях импровизирана дисекция на малък бозайник, а може би това бе нечия вечеря, или и двете.

Никой не идваше в „Куигхол“, ако не му се налагаше. Аз самата имах по-лични отношения със саарантраите от повечето хора, а бях идвала само веднъж. Никога не бях виждала моите два… моите два народа, събрани заедно по този начин. Установих, че съм леко превъзбудена.

Човешките студенти не контактуваха много с куигутълите, но все пак беше забележително как те не бяха особено разтревожени от присъствието на съществата. Никой не връщаше храна, докосната от куигове — имаше сервитьори киугутъли, — и никой не пищеше, когато откриеше някого от тях под масата. Имаше куигутъли, залепени по гредите на тавана и стените — някои се бяха струпали около масите заедно със саарантраите. Общата воня несъмнено идваше от дъха на куиговете, но носът бързо свиква с миризмите, а когато намерихме свободна маса, вече не ми миришеше на почти нищо.

Орма отиде да ни поръча вечеря и ме остави в компанията на Басинд. Масата ни беше покрита с уравнения, изписани с тебешир. Престорих се, че ги изучавам, докато оглеждах новолюспестия с периферното си зрение. Той зяпаше незаинтересовано към близката маса, на която бяха насядали много куигове.

Не можех да разговарям с Орма пред Басинд, но не виждах как да избягна това.

Проследих погледа на новолюспестия до следващата маса и останах с отворена уста. Куиговете се бяха изплезили и от езиците им летяха искри. Беше трудно да различиш нещо в мрака, но изглеждаше, че те променяха формата на една бутилка, като разтапяха стъклото с концентрираната топлина от своите езици. Разпъвайки шишето като карамел. Дългите пръсти на дорсалните им ръце — подобните на клони крайници, които те използваха вместо крила, — изглеждаха устойчиви към топлината. Куиговете разточиха стъклото и го направиха тънко като нишка, отново го нагряха и го извиха в дантеленоподобни структури.

Орма се върна и остави напитките. Той проследи погледа ми към куигутълите, които обработваха стъклото. Бяха направили кухо яйце с размерите на кошница от зелени стъклени нишки.

— Защо стъклодухачите не ги наемат на работа? — попитах аз.

— А защо не ги наемат златарите? — отвърна Орма и подаде на Басинд чаша с ечемична вода. — Една от причините е, че те не следват наставления на драго сърце.

— Как така вие, саар, не можете да разберете какво е изкуство — попитах аз, докато се възхищавах на блещукащото творение. — Куиговете създават изкуство.

— Това не е изкуство — заяви категорично Орма.

— От къде би могъл да знаеш това?

Веждите му се свъсиха.

— Те не го оценяват, както би го направил един човек. За тях това няма смисъл.

Един от куиговете се беше покатерил на масата и се опитваше да седне върху стъкленото яйце. То се разби на хиляди парченца.

— Видя ли? — рече Орма.

Сетих се за гущера с човешка глава в кесията ми — не бях убедена, че вуйчо ми е прав. Тази фигурка контактуваше с мен по някакъв начин.

Кръчмарят се втурна към куиговете, размаха заплашително една метла и се разкрещя. Куиговете се разпръснаха — някои под масата, други по стените.

— Почистете тази бъркотия! — извика мъжът. — Не може да идвате тук, ако ще подскачате като маймуни!

Всички куигове изфъфлиха по някоя обида към съдържателя, но допълзяха обратно и почистиха масата, като използваха лепкавите пръсти на своите по-долни ръце, за да съберат стъклените парченца. Те ги прибираха в устите си, сдъвкваха ги и плюеха излети от стъкло кълба, които със съскане се превръщаха в бирени халби.

На нашата маса също имаше бирена халба, която принадлежеше на Орма. Басинд насочи вниманието си към чашата, наведе се над нея и започна да я души. Той се изправи с една капка върху носа си.

— Това е упойваща напитка. Трябва да те докладвам.

— Припомни си девети параграф от пълномощията — посъветва го хладнокръвно Орма.

— Учен, който работи инкогнито, може да пренебрегне Стандартни протоколи 22 и 27 или други подобни Протоколи, ако сметне, че това е необходимо за успешното запазване на своето прикритие?

— Точно този.

Басинд продължи:

— Параграф 9-а гласи, че ученият трябва да попълни формуляр за всяко свое провинение и може да се наложи да бъде подложен на психологическа проверка, както и да защити необходимостта от своите действия пред Комисията на Цензорите.

— Достатъчно, Басинд — каза Орма.

Както сякаш само Светците, покровители на комедията, можеха да представят нещата, един куигутъл ни донесе вечерята в същия този миг: агнешка яхния за мен, супа с праз и ряпа за Басинд и една тлъста варена наденичка за вуйчо ми.

— Кажи ми, трябва ли да попълниш отделен формуляр за всеки от артикулите, или можеш да сложиш заедно наденичката и бирата, които са консумирани по време на хранене? — попита изненадващо проницателно Басинд.

— Отделните формуляри се попълват, когато съм закъснял за проверката — отвърна Орма и отпи от питието си. — Можеш да ми помогнеш да ги попълним по-късно.

— Ескар казва, че зад правилата има аргументи — изрече дрезгаво Басинд. — Трябва да нося дрехи, за да не плаша хората. Не трябва да мажа с масло сърбящата ме кожа, защото обиждам хазайката си. По същата причина ние не може да ядем плътта на животни, защото това ни кара да копнеем за изобилието от плът, застанало до масата. — Басинд премести страшните си налудничави очи към мен.

— Това е идеята, да — каза Орма. — Но аз никога не съм считал случая за такъв… особено с наденичките, при които месото едва наподобява месо въобще.

Басинд огледа останалите саарантраи в мрачното мазе и измърмори:

— Трябва да докладвам цялата тази стая.

Орма не обърна внимание на думите му. Той извади малка шепа с монети от скритите дипли на жакета си, наведе ръка към скута си и раздрънка парите. Внезапно на пода навсякъде около нас се появиха куигове, които пълзяха под масата и се извиваха около глезените ни като змии. Дори и на мен това ми дойде в повече.

Орма пръсна монетите сред бъркотията по пода, сякаш хранеше кокошки — куиговете се сборичкаха за монетите, спряха се за миг и се струпаха около Басинд.

— Не, нямам — изрече объркано новолюспестият. — Оставете ме на мира.

Стоях и гледах със зяпнала уста Басинд, без да обърна внимание на удобния момент, който Орма беше предизвикал, докато вуйчо ми не ме хвана за ръката, за да ме дръпне от масата и да ми прошепне:

— Зная някои сигнали с ръце на куиговете. Обясних им, че Басинд има съкровище вкъщи. Ако имаш някакви новини, сега е моментът да ми ги кажеш.

— Показах монетата на Кигс и му казах за твоите опасения.

— И?

— Един дракон отцепник е бил забелязан в провинцията. Двама рицари дойдоха да докладват за случката. Аз ги разпитах. Видели са, че драконът има отличителна дупка на лявото крило във формата на плъх. Баща ти имаше ли подобна…

— Веднъж крилото му бе наранено от ледник, но беше закърпено. Шестнадесет години са предостатъчно време, за да се сдобие с допълнителни дупки.

— С други думи, може да е Имлан, но може и да не е — въздъхнах разочаровано. — Ами какво можеш да ми кажеш за естествената му форма? Как би могъл да го разпознае Кигс?

Орма беше описал саарантрата на баща си толкова неясно, че не очаквах изобилието от детайли, които сега ми описа: блясъка на кожата на Имлан (с различен оттенък на лунна светлина), колко остри обичайно е поддържал ноктите си, точната форма и цвят на очите му (различни, когато отвореше вертикално третия си клепач), извивката на рога и размаха на крилата (очертани с математическа прецизност), аромата на серния му дъх, склонността му да направи финтираща маневра наляво и да атакува надясно, колко яки бяха мускулите на краката му.

Орма си спомняше драконовата форма на баща си толкова ясно, все едно тя беше съкровище. Почувствах се така, сякаш го слушах да описва купчина златни монети, която се очакваше да различа от други купчини само по описание. Нямаше смисъл да го питам за още нещо. Дали на драконите описанията на хора не им се струваха объркващи? Дали им трябваше време и опит, за да могат да ни различават един от друг?

— Сигурен съм, че няма да успееш да запомниш нищо от това — рече Орма. — Гледаш с онзи празен поглед, който хвърляше на учителите си по история. Можеш да потърсиш Имлан…

— Нали ми каза да не го правя!

— Остави ме да довърша. Можеш да потърсиш Имлан сред майчините си спомени. Несъмнено Лин ти е оставила някакъв образ от баща ни.

Отворих уста и отново я затворих. Нямах желание да се ровичкам отново в онази кутия, не и ако можех да го избягна.

Рицарите бяха споменали някой си сър Джеймс като специалист по разпознаване на дракони. Аз трябваше да разговарям с него… тоест Кигс трябваше да говори с него. Междувременно се надявах принцът да не е отложил разговора си с Ескар, като се надявах, че мога да се сдобия с добра информация.

Басинд с помощта на кръчмаря и метлата му бяха успели да прогонят почти всички куигове. Времето ни изтичаше.

— Обърни се с гръб към Басинд — прошепна Орма. — Не искам да ме види, че ти давам това.

Вече беше малко късно да започне да се преструва, че е спазващ законите саар.

— Да ми дадеш какво?

Без да сваля очи от новолюспестия, Орма се престори, че се почесва по главата. Ръката му се смъкна и напъха някакъв студен метал в моята. Това бе една от неговите обеци. Ахнах и се опитах да му я върна. Орма каза:

— Цензорите не ги следят. Един куиг ми ги пренастрои.

— Няма ли Цензорите да забележат, че вече не могат да те проверяват?

— Сигурен съм, че вече са го установили. Те ще се погрижат да получа нов чифт. Случвало се е и преди. Включи я, ако си в беда, и аз ще дойда, колкото мога по-скоро.

— Обещах ти, че няма да тръгна да търся Имлан.

— Неприятностите могат сами да те намерят — каза той. — Аз имам участие в конкретния проблем.

Пъхнах обецата в корсета си и двамата се обърнахме обратно към масата. Ризата на Басинд беше покрита с мръсни отпечатъци от ръце. Вечерята му беше изчезнала, но не бе ясно дали той я бе изял. Изглеждаше объркан, или сякаш лицето му бе леко поомекнало.

— Трябва да се връщаме в „Света Ида“ — каза Орма и протегна ръка към мен, за да покаже на Басинд как се прави. Аз я стиснах, като се опитах да прикрия смеха си. Никога не се бяхме здрависвали.

Басинд пробва да направи същото, но отказа да ми пусне ръката. Когато най-сетне се отскубнах от него, той ми хвърли поглед, който не посмях да определя.

— Докосни ме отново! — извика с дрезгав глас той и стомахът ми се обърна.

— Към вкъщи — каза Орма. — Имаш да упражняваш медитация и разделяне на ума.

Басинд изскимтя, потривайки ожесточено ръка, сякаш можеше да възстанови нещо от моето докосване, но последва вуйчо ми нагоре по стълбите на таверната кротък като агне.

Проверих при кръчмаря дали Орма беше платил вечерята ни. Човек не можеше никога да е сигурен, че той помни такива неща. За последен път хвърлих поглед към този странен, вонлив модел на междувидовото съществуване, тази безумна мечта на договора, сбъдната в едно шумно общество, след което се отправих към стълбите.

— Госпожице? — обади се един колеблив глас зад гърба ми.

Обърнах се и видях млад студент с невинно лице и тебеширен прах в косата. В едната си ръка държеше много къса сламка — зад него цяла маса младежи се преструваха, че не ни наблюдават.

— Бързате ли за някъде? — Той не заекваше със звуци, а с размаханите си ръце и нервно примигваше. — Бихте ли се присъединила към нас? Ей там всички сме хора… е, като изключим Джим… и не сме лоша компания. Няма нужда да си говорим за математика. Просто… не сме виждали човешки момичета в „Куигхол“, откакто дисекциите станаха незаконни!

Почти цялата маса зад него избухна в смях. Саарантраите изглеждаха озадачени от реакцията на останалите и питаха:

— Но той е прав, нали?

Не можах да не се засмея заедно с тях — всъщност открих, че съм изкушена много повече от това предложение, отколкото поканата на Гънтард за „Веселата маймуна“. Тези изцапани с тебеширен прах момчета, които спореха и драскаха тригонометрични задачи по масата, ми се сториха познати, сякаш колежът „Свети Берт“ привличаше всички най-подобни на саар хора. Потупах го по рамото дружелюбно и казах:

— Честно казано, иска ми се да можех да остана. Една препоръка за в бъдеще: не подценявай съблазнителната сила на математиката. Ако дойда отново, очаквам да мога и аз да драскам по масите наред с вас.

Приятелите му го приветстваха, когато се върна при тях на масата, с дюдюкания и вдигнаха тост за смелостта му. Аз се усмихнах вътрешно. Първо онези застарели рицари, а сега и това тук. Очевидно бях любимката на цял Горед. Това ме накара да се засмея, а смехът ми даде кураж да се гмурна в нощта, далече от топлотата на тази сбирка.