Рейчъл Хартман
Серафина (33)

28.

Или поне се опита да го направи. Моят нападател ме пусна със смаян вик. Кинжалът му не успя да пробие люспестия ми кръст. Той изпусна оръжието върху мраморния под и то изтропа с ехтящ звън. Комонот се извъртя при този звук и извади меч, който бе скрит в робата му. Наведох се. Ардмагарът нанесе удар по-бързо, отколкото вярвах, че е възможно да го направи човек на неговата възраст и с неговите размери, но пък той не беше обикновен човек. Докато успея да си вдигна главата, върху пода на апсидата лежеше мъртъв свещеник — робата му беше черна, а животът му се отцеждаше в алена локва пред епископския трон. От кръвта му се издигаше пара в ледения въздух.

Зърнах молитвената броеница от кехлибар около врата му. Това със сигурност беше свещеникът, когото бях видяла да говори с Джоузеф. Обърнах тялото му и извиках от ужас.

Това беше търговецът на платове, който ме беше заплашвал. Томас Бродуик.

Ноздрите на Комонот се разшириха. Това не можеше да е добър знак — саарантра усещаше миризмата на прясна смърт. Чух гласове и тропот от крака, тичащи нагоре по апсидата към нас — врявата от нашата кратка битка не бе останала незабелязана. Замръзнах в паника, без да зная дали да го подканя да бяга, или лично да го предам.

Той беше спасил живота ми, а може би и аз бях спасила неговия. Дори това не беше ясно.

Трима монаси стигнаха до нас и рязко се спряха, когато видяха нашата отвратителна, живописна картина. Обърнах се към Комонот, като възнамерявах да последвам примера му, но той беше неочаквано шокиран и пребледнял — погледна ме безмълвно и поклати глава. Поех си дълбоко въздух и казах:

— Имаше опит за убийство.

* * *

Комонот и аз не бяхме официално задържани, а доброволно затворени в кабинета на епископа, докато пристигнеше кралската стража. Епископът ни изпрати хубава храна и вино от кухнята на семинарията и радушно ни прикани да разгледаме библиотеката му.

Щях да бъда доволна, ако можех свободно да хвърля един поглед на книгите, но Комонот не спираше да крачи напред-назад и всеки път, когато помръднех дори леко, той потрепваше, сякаш се страхуваше, че аз може да отида до него и да го докосна. Ако имах желание, вероятно можех да го притисна зад аналоя.

Най-сетне той избухна:

— Обясни ми що за тяло е това!

Питаше точно когото трябва. Аз също се бях обръщала към Орма с подобни въпроси десетки пъти.

— Какво конкретно ви вълнува, Ардмагар?

Той седна срещу мен и ме погледна за първи път право в очите. Лицето му беше пребледняло, а косата и челото му бяха покрити с пот.

— Защо направих това? — попита той — Защо инстинктивно убих този мъж?

— Самосъхранение. Той ме наръга и вероятно вие щяхте да сте следващата му мишена.

— Не — каза той и поклати двойната си брадичка. — Така е, вероятно той наистина щеше да ме нападне, но не това ми мина през ума. Опитвах се да те защитя.

Почти му благодарих, но той изглеждаше толкова дълбоко обезпокоен от цялата работа, че се поколебах.

— Защо съжалявате, че ме защитихте? Заради това, което съм аз ли?

Той възвърна част от високомерието си: устните му се свиха, а плътните му клепачи се притвориха.

— Това, което си ти, ми е точно толкова противно, колкото винаги ми е било. — Той си наля голяма чаша вино. — Аз обаче съм ти длъжник. Ако бях сам, можеше да съм мъртъв.

— Не трябваше да идвате тук самичък. Как успяхте да се измъкнете от свитата си незабелязано?

Ардмагарът отпи няколко големи глътки, докато обмисляше отговора си, втренчен в пространството пред себе си.

— Аз въобще не се бях качил на каретата си. Нямах никакво намерение да гледам Златните пиеси, защото не се интересувам от вашата странна религия или пиесите, свързани с нея.

— Тогава какво правехте в катедралата? Предполагам, че не сте преоткривали религията.

— Не е твоя работа. — Той отпи от виното, а очите му се присвиха замислено. — Как казвате на нещо, което правите от името на някой друг без някаква явна причина? Алтруизъм ли?

— Ъъъ… имате предвид това, което сторихте за мен ли?

— Естествено, че това имам предвид.

— Но вие имахте причина: бяхте признателен, че съм ви спасила живота.

— Не! — извика той, а аз се сепнах и подскочих. — Това не ми дойде наум, преди да извърша деянието. Защитих те, без да се замислям. За един кратък миг аз… — Той замлъкна — беше задъхан, а очите му изцъклени от ужас. — Изпитах силно съчувствие заради това, което ти се случи. Може би ме беше грижа! Самата идея да бъдеш наранена ми причини… болка!

— Предполагам, че бих нарекла това съпричастност — рекох аз, без самата да се чувствам особено съпричастна към това до каква степен тази мисъл го отвращаваше.

— Но това не бях аз, не разбираш ли? — извика той, а от виното гласът му вече започваше да звучи превзето. — Беше това пъклено тяло. То се изпълва с огромна вълна от емоции, преди да имаш възможност да помислиш. Може би е някакъв вид инстинкт за самосъхранение на вида, за да се защитят младите и безпомощните, но мен не ме е грижа за теб. Това тяло иска неща, които аз никога не бих могъл да желая.

Естествено в същия този момент капитан Кигс отвори вратата.

Той изглеждаше смутен. Предполагам, че и аз не изглеждах по-различно. Последния път, когато бяхме разговаряли, аз бях под арест.

— Ардмагар. Госпожице Домбег — каза той и кимна. — Създали сте малко неприятности при кошера. Желаете ли да ми разкажете какво се случи?

Комонот даде обясненията. Неговата версия: ние се бяхме качили горе на апсидата, за да говорим насаме. Затаих дъх, но Ардмагара не се изпусна за нищо, свързано с моя произход или майчините ми спомени. Той просто твърдеше, че аз съм разполагала с поверителна информация за него.

— Която има връзка с какво? — попита Кигс.

— Която има връзка с нещо, което не е ваша работа — нацупено измърмори Ардмагарът.

Той вече беше изпил достатъчно вино, за да не може да открие в ума си вратата на помещението, където трябваше да прибере емоциите си. Ако въобще имаше такова помещение.

Кигс сви рамена и Комонот продължи, като описа подробно кратката кървава битка. Принцът издърпа кинжала на Томас от колана си и го завъртя между пръстите си. Върхът на острието беше странно смачкан.

— Имате ли представа как се е случило това?

Комонот се намръщи.

— Възможно ли е да е паднало на пода по такъв начин, че да…

— Невъзможно, освен ако нападателят не е хвърлил кинжала направо върху плочите — каза Кигс и за първи път се обърна към мен. — Серафина?

Старото чувство на неудобство заклокочи и се надигна, когато той се обърна към мен на малко име.

— Той ме наръга — казах аз, втренчила поглед в ръцете си.

— Какво? Никой не ми е казал за това! Къде?

Гласът му звучеше толкова притеснено, че погледнах нагоре. Прииска ми се да не го бях правила — заболя ме, когато го видях толкова загрижен за мен.

Заопипвах се близо до десния бъбрек. Не беше изненадващо, че имаше дупка, която минаваше през плаща ми и през всичките пластове от дрехи. Дали можех да завържа колана си отново, за да я прикрия? Хвърлих нов поглед към Кигс. Устата му беше зяпнала. Имаше право: трябваше да съм мъртва.

— Глизелда не ви ли каза? Аз имам… бреме на светец. Сребърен пояс, който ме предпазва от ерес. Той ме спаси.

Кигс поклати учудено глава.

— При теб винаги има нещо неочаквано, нали. Умният човек ще ме послуша: удар, който е толкова силен, че да причини това — той вдигна кинжала и го огъна, — ще остави болезнена синина или дори разкъсване. Аз бих позволил на дворцовите лекари да ме прегледат.

— Ще го имам предвид — отвърнах аз.

Гърбът ме болеше и се зачудих как ли изглеждат насинени люспи.

— Ардмагар, градът е овладян — заяви Кигс, — отряд от стражи е тук, за да ви ескортира обратно до замъка „Орисон“. Очаквам да останете там през останалата част от визитата си.

Комонот бързо кимна — ако преди това се бе съмнявал в смисъла на оставането му под стража, то вече не бе така.

— Какво правихте тук съвсем сам? — попита Кигс.

Комонот му даде почти същия отговор както и на мен, но сега гласът му беше наситен с мелодраматичност. Кигс сбърчи вежди.

— Ще ви позволя да преосмислите отговора си. Някой е знаел, че ще бъдете тук. Вие отказвате да споделите информация, която е от съществено значение за този случай. Ние имаме закони за подобни действия — сигурен съм, че баба ми на драго сърце ще ви ги разясни накратко по време на вечерята.

Ардмагарът пуфтеше като разгневен таралеж, но Кигс отвори вратата, даде знак на хората си и старият саар беше отпратен в рамките на минути. Принцът затвори отново вратата и погледна към мен.

Вперих поглед в богато украсения порфирийски килим на епископа, като се чувствах развълнувана и обезпокоена.

— Предполагам, че не си помогнала на Ардмагара да избяга от охраната си, нали? — поиска да узнае той.

— Не — казах аз.

— Защо беше горе при кошера с него?

Поклатих глава, без да смея да го погледна.

Кигс сложи ръце на кръста, отиде в другия край на стаята и се престори, че разглежда поставеното в рамка калиграфски изписано тълкувание на благословията на света Гобнет, окачено между рафтовете за книги.

— Е — започна той, — ние поне знаем кой е бил този евентуален убиец.

— Да — потвърдих аз.

Той бавно се обърна, за да ме погледне, и аз осъзнах, че под ние не е имал предвид себе си и мен. Имаше предвид себе си и стражата.

— Значи си го познавала — каза той с безразличен тон. — Това хвърля доста по-различна светлина върху нещата. Знаеш ли защо може да се е опитал да те убие?

С треперещи ръце бръкнах в чантата си под алената рокля и подаръка от баща ми и се разтършувах, докато не намерих кесията с монетите. Изпразних я върху стола на епископския аналой, най-близката до мен хоризонтална повърхност. Сянката, която надвисна над ръцете ми, беше тази на Кигс, който се приближи й пристъпи в светлината на прозореца, за да види съдържанието на кесията. Взех гущера от купчината с монети и я подадох на принца, без да обеля и дума.

— Това е малко гротескно — заяви той и обърна фигурката в ръката си обратно, като оглеждаше лицето й.

Кигс все пак се усмихна, така че поне не беше допуснал мигновено, че гущерът с човешката глава е още едно незаконно изобретение.

— Предполагам, че има някаква история, свързана с това нещо, нали?

— Дадох монета на един просещ куигутъл и в замяна той ми даде това.

Принцът кимна сериозно.

— Сега този куиг ще си помисли, че е намерил особено подходящ уличен ъгъл, съседите ще започнат да се безпокоят, а ние ще бъдем викани по два пъти седмично, за да ескортираме съществото обратно в „Куигхол“. Но каква е връзката с мъртвия търговец на дрехи?

Е, ето сега трябваше да започна с лъжите — по средата на историята имаше припадане и видение, които я оплитаха със срам и страх. Отговорих му:

— Той видя размяната на предметите. Беше много разстроен и ми нарече какви ли не ужасни неща.

— И все пак те е завел обратно до двореца — каза тихо Кигс.

Вдигнах очи, шокирана от това, че той знаеше, но все пак беше нормално пазачите на барбакана да водят отчет и да му докладват. Очите му бяха спокойни, но това бе като безветрието на облачното лятно небе — то можеше да стане буреносно почти без предупреждение. Трябваше да подходя внимателно:

— Брат му, Сайлъс, настоя те да ме закарат, за да ми се реваншират за оскърбленията на Томас.

— Той трябва да е бил изключително груб.

Обърнах се с гръб към него и пъхнах кесията си обратно в чантата.

— Той ме нарече симпатизантка на червеите и любителка на куиговете и ми каза, че жени като мен биват хвърляни в реката завързани в чували.

Кигс остана безмълвен достатъчно дълго, че да вдигна очи и да срещна погледа му. Изражението му представляваше смесица от шок, загриженост и раздразнение. Той пръв извърна очи, поклати глава и каза:

— Жалко, че Ардмагарът го уби — бих искал да обсъдя с него тези завързани в чували жени. Трябваше да ни обърнеш внимание върху тази работа — или на мен, или на баща ти.

— Прав сте. Трябваше да го направя — измънках аз.

Започнах да си давам сметка, че нуждата да се прикривам беше пречка, заради която не можех да постъпвам правилно. Той отново насочи вниманието си върху фигурката в ръката си.

— И какво прави тя?

— Да прави ли? — Не си бях направила труда да проверя.

Но той погрешно беше разбрал въпроса ми като израз на още по-дълбоко невежество.

— Ние конфискуваме сатанински изобретения всяка седмица. И всички те правят нещо, дори и позволените от закона.

Той започна да върти статуетката в ръцете си и да я натиска тук-там с любопитни пръсти. Сега и двамата се бяхме надвесили над предмета като малки деца, хванали цикада. Като приятели. Посочих някакъв шев в долната част на врата на статуята, а Кигс веднага схвана какво имах предвид. Той дръпна главата й. Не последва нищо. Този път я завъртя.

— Тлууу-тлууу-тлууууу! — Гласът прокънтя толкова силно, че Кигс изпусна фигурката. Тя не се счупи, а отскочи и застана под аналоя, откъдето продължи да дърдори, докато принцът се опитваше пипнешком да я намери. — Това е куигутълска муутия, нали? Разбираш ли я? — попита той и обърна главата си към мен, докато продължаваше да я търси слепешката.

Аз внимателно се заслушах.

— Изглежда, че това е тирада, свързана с трансформацията на драконите в саарантраи. — Виждам те там, мошенико! Мислиш си, че си ги измамил, че вървиш незабелязано в тълпата, но лактите ти стърчат странно и вониш. Ти си измамник. Ние, куиугутълите, поне сме честни… И така продължава в този дух.

Кигс се поусмихна.

— Нямах представа, че куиговете изпитват такова презрение към братовчедите си.

— Съмнявам се, че всички мислят така — казах аз, но осъзнах, че не знаех дали е вярно.

Не се плашех толкова много от куиговете, колкото повечето хора, но дори и аз никога не си бях направила труда да науча какво мислят те.

Кигс завъртя обратно главата на фигурката и скърцащият и фъфлещ говор спря.

— Какви ужасни дяволии може да устрои човек с подобно устройство — замисли се принцът. — Представяш ли си да го включиш в Синия салон?

— Половината от хората ще се покатерят по мебелите с писъци, а другата половина ще наизвадят кинжалите си — казах аз и се разсмях. — А за да е още по-забавно, можем да се обзаложим кой какво ще направи.

— Ти кое би направила? — попита той и внезапно тонът му стана малко по-остър. — Аз бих предположил, че няма да е нито едно от двете. Ти ще разбереш какво казва гласът и ще стоиш напълно неподвижно, като слушаш внимателно. Не би искала някой да нарани един куиг, не и ако може да го предотвратиш. — Той пристъпи към мен — всеки сантиметър от тялото ми потрепери от неговата близост. — Колкото и опитна да си в заблудите, не можеш да предвидиш всяка възможност — тихо изрече той. — Рано или късно нещо те изненадва неподготвена, ти реагираш честно, вярна на самата себе си, и биваш заловена.

Олюлях се леко, бях шокирана. Как беше успял толкова бързо отново да влезе в ролята на следовател?

— Нещо конкретно ли имате предвид? — попитах го аз.

— Просто се опитвам да разбера какво си правила тук с Ардмагар Комонот и защо си била наръгана. Това не го обяснява. — Той размаха моята фигурка, притисната здраво между палеца и показалеца му. — Това не е било спонтанно престъпление. Мъжът е бил дегизиран като свещеник. Кой му е казал, че Комонот ще бъде тук? Очаквал ли е Комонот да се срещне с някой друг — някой, когото също е възнамерявал да убие, — или ти просто си била на неправилното място в неподходящото време?

Ококорих се със зяпнала уста.

— Добре — рече Кигс с безизразно изражение. — По-добре мълчание, отколкото лъжи.

— Никога не съм искала да ви лъжа! — извиках аз.

— Хм. Сигурно е ужасно да живееш така — да си принуден да лъжеш, когато не искаш да го правиш.

— Да! — Повече не можех да се въздържам — заридах и скрих лице в ръцете си.

Кигс стоеше встрани и гледаше как плача.

— Нямах намерение думите ми да прозвучат толкова грубо, Фина — каза той с тъжен глас. — Извинявай. Но вече станаха два поредни дни, в които някой се опитва да те наръга.

Рязко погледнах нагоре и той отговори на незададения ми въпрос.

— Леля Дион е споделяла или по-скоро се е оплаквала от грешната информация на лейди Коронги пред всеки, който е бил готов да я изслуша. Сърцето на Зелда беше разбито, когато научи, че собствената й майка те е порязала.

Той пристъпи по-близо и аз вперих очи в златните копчета на жакета му.

— Серафина, ако си в беда, ако имаш нужда от закрила от някой, искам да ти помогна. А няма как да помогна, ако не ми сигнализираш какво се случва.

— Не мога да ви кажа — брадичката ми трепереше. — Не искам да ви лъжа, но ако не го правя, то тогава не мога да кажа нищо. Ръцете ми са вързани.

Той ми подаде носната си кърпичка. Хвърлих бърз поглед към лицето му. Принцът изглеждаше толкова притеснен, че не можах да го понеса. Исках да го прегърна, сякаш той беше този, който имаше нужда от успокоение.

Сетих се за думите на баща ми от снощи. Ами ако беше прав? Ами ако имаше шанс, какъвто и да е, Кигс да не ме презира, когато узнаеше истината? Шанс едно на милион все пак бе по-добре, отколкото нула. При тази мисъл се почувствах замаяна. Приличаше ми твърде много на това да вися от парапета на камбанарията и да гледам как обувките ми се въртят във въздуха и падат на площада под мен.

Между нас не стояха само люспите ми. Той имаше свой дълг, но и самонадеяна нужда да постъпва правилно. Този Кигс, в когото бях влюбена, не можеше да ме обича заради начина, по който стояха нещата — ако можеше, нямаше да бъде моят Кигс. Аз бях потърсила близост с него, а той беше достатъчно изплашен, за да не се възпротиви, но не можех да си представя, че би го допуснал отново.

Кигс се прокашля.

— Тази сутрин Зелда не беше на себе си от притеснение. Казах й, че ти ще се върнеш, без никакво съмнение, че леля Дион не те е изплашила, така че да изчезнеш завинаги. Искрено се надявам да е така.

Кимнах неуверено. Той отвори вратата и я задържа, за да мога да изляза, но докато минавах, ме хвана за ръката.

— Независимо от това, че е първа престолонаследница, леля Дион не е над закона. Ако желаеш да потърсиш справедливост заради порязаната ти ръка, Зелда и аз ще те подкрепим.

Поех си дълбоко въздух.

— Ще го имам предвид. Благодаря ви.

Той изглеждаше измъчен. Нещо важно все още не бе изречено.

— Бях ти ядосан, Фина, но също така се и притеснявах за теб.

— Простете ми, принце…

— Кигс. Моля те — рече той. — Аз бях ядосан и на самия себе си. Държах се доста глупаво след срещата ни с Имлан, сякаш можех небрежно да игнорирам задълженията си и…

— Не — казах аз, като поклатих глава малко по-разпалено. — Въобще не е така. Хората правят странни неща, когато са изплашени до смърт. Аз не съм размишлявала повече по този въпрос.

— О! Изпитвам голямо облекчение да го чуя. — Той обаче не изглеждаше успокоен. — Моля те, не забравяй, че се смятам за твой приятел, независимо от това какви неравности сме преодолявали по нашия път. Ти имаш добро сърце. Ти си интелигентен и безстрашен следовател, а чувам, че си и добър учител. Глизелда се кълне, че не би могла да се оправи без теб. Искаме да останеш.

Той все още ме държеше за ръката. Аз внимателно я издърпах и го оставих да ме заведе у дома.