Рейчъл Хартман
Серафина (7)

2.

Орма в качеството си на учен беше освободен от задължението да носи звънец и поради тази причина малцина въобще осъзнаваха, че е дракон. Несъмнено той имаше своите чудатости: никога не се смееше, не разбираше много от мода, обноски и изкуство, харесваше трудни математически задачи и платове, които не причиняват сърбеж. Друг саарантра щеше да го разпознае само по миризмата, но малцина от хората разполагаха с достатъчно силно обоняние, за да разпознаят един саар, или пък имаха познанието да разберат какво всъщност са надушили. За останалите в Горед той беше просто човек: висок, слаб, с брада и очила.

Брадата му беше изкуствена — бях я отскубнала веднъж, когато бях бебе. Мъжете саарантраи не можеха да си пускат бради по своя воля — една особеност на трансформацията, като сребърната им кръв. На Орма не му трябваше окосмяване по лицето, за да минава за човек — мисля, че на него просто му харесваше начинът, по който изглеждаше.

Той ми махна с шапката си, сякаш имаше вероятност да не го забележа.

— Все още прибързваш с глисандото, но изглежда, че най-после си овладяла фрулатото — рече той вместо поздрав. Драконите никога не разбират за какво става дума.

— И аз съм щастлива да те видя — отвърнах аз, след което съжалих за сарказма, макар че той нямаше да го разбере. — Радвам се, че ти е харесало.

Орма ми хвърли бърз поглед и наклони глава на една страна, както правеше винаги, когато бе разбрал, че е пропуснал някаква важна подробност, но не можеше да се досети каква точно бе тя.

— Смяташ, че първо трябваше да кажа здравей ли? — опита да налучка той.

Въздъхнах.

— Смятам, че съм твърде изморена, за да ми пука, че не съм била перфектна технически.

— Именно това не мога да разбера никога — каза той и размаха филцовата си шапка към мен. Изглежда бе забравил, че тя служеше за носене. — Ако беше свирила перфектно, както би могъл да го направи един саар, нямаше да въздействаш така на слушателите си. Хората плачеха, и то не поради факта, че ти понякога хъмкаш, докато свириш.

— Ти се шегуваш — отвърнах покрусена аз.

— Това оказа интересно въздействие. През повечето време изпълнението бе хармонично, между кварта и квинта, но от време на време ти внезапно отиваше в нехармоничната септима. Каква бе причината?

— Не съм осъзнавала, че го правя!

Орма внезапно погледна надолу. Дребно хлапе, облечено в траурна дреха, с цвят, който можеше да мине за всякакъв друг, но не и бял, дърпаше настоятелно края на късия му плащ.

— Привличам малките деца — измърмори Орма и смачка шапката си с ръце. — Ще го изпъдиш ли?

— Господине? — обърна се към него малкото момиче. — Това е за вас.

Тя навря мъничката си ръка в неговата.

Аз зърнах отблясъка на злато. Що за лудост бе това? Малка просякиня да дава пари на Орма.

Той се вгледа в предмета, който държеше в ръката си.

— Има ли и някакво съобщение? — Гласът му пресекваше, докато произнасяше думите, и мен ме побиха тръпки. Долових съвсем ясна емоция. Никога не бях чувала такава от него.

— Монетата е съобщението — издекламира момиченцето.

Орма вдигна глава и се огледа — погледът му се спря върху голямата врата на катедралата, спусна се надолу по стълбите, след това към изпълнения с хора площад, премина от другата страна на моста до катедралата, покрай реката и се върна обратно. Рефлексивно аз също започнах да се озъртам, макар да нямах представа за какво точно. Залязващото слънце пламтеше ярко над покривите, на моста се беше събрала тълпа от хора, ослепителният часовник на Комонот от другата страна на площада отброяваше десет дни, голи дървета покрай реката се полюшваха от лекия ветрец. Не успях да видя нищо друго.

Отново погледнах към Орма, който сега се взираше в земята, все едно бе изпуснал нещо. Предположих, че е изгубил монетата, но не беше така.

— Къде отиде тя? — попита той.

Момиченцето беше изчезнало.

— А какво ти подаде? — контрирах на свой ред аз.

Той не отговори и внимателно пъхна предмета отпред, във вълнения си траурен жакет, а под него за миг се подаде копринената му риза.

— Хубаво — казах аз. — Не ми казвай.

Орма изглеждаше озадачен.

— Нямам никакво намерение да го правя.

Бавно си поех въздух, за да се опитам да не му се ядосам. В същия този момент на моста до катедралата настъпи суматоха. Погледнах към мястото, откъдето идваха виковете, и стомахът ми се обърна: шестима разбойника с черни пера на шапките от сектата „Синовете на свети Огдо“ бяха наобиколили в полукръг някакъв беден човек от едната страна на моста. Хора от всички посоки прииждаха към глъчката.

— Хайде да се върнем обратно вътре, докато утихне кавгата — казах аз и хванах Орма за ръкава, но вече бе късно. Той беше забелязал случващото се и бързо се спускаше надолу по стълбите в посока на тълпата.

Фигурата, притисната до парапета на моста, бе на дракон. Успях да различа отблясъка от сребърния му звънец дори от стъпалата на катедралата. Орма си проправяше път през насъбралото се множество с рамо. Опитах да се движа близо до него, но някой ме бутна, а аз се спънах и паднах в празното място пред тълпата, където „Синовете на свети Огдо“ размахваха заплашително палките си към свития от страх саарантра. Те рецитираха „Проклинането на свети Огдо към Звяра“:

— Проклети да са очите ти, червей! Проклети да са ръцете ти, сърцето ти и плодът ти за вечни времена! Светиите те проклинат, Окото на Рая те проклина, нека всяка твоя лукава мисъл се обърне срещу теб като проклятие!

Сега, когато видях лицето на дракона, го съжалих. Той беше неопитен новолюспест, измършавял, с лошо поддържана външност, странни ъгловати черти и замъглени очи. Посивяла, подпухнала цицина се беше издула върху изпитата му скула.

Зад гърба ми тълпата виеше като вълк готов да оглозга всички кървави кости, които синовете му подхвърляха. Двама от сектантите бяха извадили ножове, а трети издърпа от кожения си жакет верига. Той я теглеше заплашително зад себе си като опашка, а тя дрънчеше върху павираните камъни на моста.

Орма се премести, за да застане в полезрението на саарантрата и му посочи обеците си, за да напомни на своя събрат какво да направи. Новолюспестият не помръдна. Орма докосна една от своите обеци и я активира.

Драконовите обеци са удивителни изобретения, способни да виждат, чуват и комуникират от разстояние. Един саарантра може да ги използва, за да помоли за помощ или за да бъде следен от своите началници. Веднъж Орма беше разглобил обеците си, за да ми ги покаже — те бяха машини, но повечето хора вярваха, че представляват нещо много по-сатанинско.

— Червей, ти ли отхапа главата на принц Руфъс? — извика един от синовете, който беше мускулест лодкар. Той сграбчи крехката ръка на новолюспестия, все едно възнамеряваше да я счупи.

Саарантрата се сгърчи, а синовете отстъпиха назад, сякаш очакваха всеки момент от кожата му внезапно да израснат крила, рога и опашка.

— Договорът ни забранява да отхапваме човешки глави — каза новолюспестият със скърцащ глас като на ръждясала панта, — но няма да се преструвам, че съм забравил вкуса им.

Синовете щяха да бъдат щастливи да го пребият под всякакъв претекст, но този, който той им даде, беше толкова ужасяващ, че те останаха вцепенени за момент.

След това с дивашки рев тълпата се събуди. Синовете атакуваха новолюспестия и го изблъскаха в парапета. Аз успях да зърна дълбока рана на челото му и струя сребриста кръв, която се стичаше надолу от едната страна на лицето му, преди наобиколилото ме множество да го скрие от погледа ми.

Проправих си път и се опитах да догоня щръкналата като храст тъмна коса и заострения нос на Орма. За тълпата щеше да е достатъчно да зърне сребристата му кръв от сцепена устна, за да се обърне срещу него. Извиках името му, изкрещях го, но сред суматохата той не можеше да ме чуе.

Откъм катедралата се надигнаха крясъци — галопиращи копита отекнаха оттатък площада. Стражата най-сетне пристигаше под звуците на ручащи гайди. „Синовете на свети Огдо“ хвърлиха шапките си във въздуха и изчезнаха сред тълпата. Двама прескочиха парапета на моста, но аз чух само едно цопване в реката.

Орма беше приклекнал до сгърчения новолюспест — втурнах се към него в обратна посока на тази, в която бягаше потокът от граждани. Не посмях да го прегърна, но облекчението ми бе толкова голямо, че коленичих и го улових за ръка.

— Слава на всички Светии!

Орма се измъкна от хватката ми.

— Помогни ми да го изправим, Серафина.

Бързо се преместих от другата страна на новолюспестия и улових ръката му. Той ме зяпна глуповато, а главата му се отпусна върху рамото ми и изцапа плаща ми със сребриста кръв. Преглътнах отвращението си. Издърпахме ранения саар на крака и го подкрепихме от двете страни, за да остане в това положение. Той отхвърли помощта ни и успя да се задържи прав самичък, олюлявайки се сред лютия вятър.

Капитанът на стражата принц Лусиън Кигс наперено закрачи към нас. Хората се отдръпваха пред него, както вълните пред света Фионуала. Той все още носеше траурното си облекло от погребението — къс, бял кафтан с дълги ръкави, обшити с фестони, ала скръбта му беше заменена от огромно раздразнение.

Дръпнах Орма за ръкава.

— Хайде да си вървим.

— Не мога. Посолството ще се насочи към обецата ми. Трябва да остана близо до новолюспестия.

Аз бях мяркала извънбрачния принц по оживените коридори на двореца. Той имаше репутация на проницателен и упорит следовател — работеше постоянно и не беше дружелюбен като чичо си Руфъс. Не беше също така и толкова красив… уви, нямаше брада… но сега, когато го видях отблизо, осъзнах, че интелигентният му поглед напълно компенсираше тази липса.

Извърнах очи. Да го вземат мътните, цялото ми рамо бе покрито с драконова кръв.

Принц Лусиън игнорира мен и Орма и се обърна към новолюспестия със загрижено присвити вежди:

— Вие кървите!

Драконът вдигна лицето си, за да го огледат.

— Изглежда по-лошо, отколкото е в действителност, Ваша милост. Тези човешки глави имат огромен брой кръвоносни съдове, които лесно биват перфорирани от…

— Да, да. — Принцът потрепна при вида на дълбоката рана на новолюспестия и даде знак на един от хората си, който се втурна да донесе парче плат и манерка с вода на ранения. Драконът отвори манерката и започна да излива водата директно върху главата си. Тя се стече надолу по скалпа му на безполезни струйки и намокри жакета му.

О, Светии от Рая! Той щеше да умре от студ, а пред него стояха пазителите на Горед, оставяйки го сам да си причини това. Грабнах парцала и манерката от несъпротивляващите му се ръце, намокрих парчето плат и му показах как да попие лицето си. Той се зае със задачата, а аз се отдръпнах. Принц Лусиън ми кимна сърдечно в знак на благодарност.

— Вие очевидно сте нов саар — отбеляза принцът. — Как се казвате?

— Басинд.

Прозвуча повече като оригване, отколкото като име. Аз успях да уловя неизбежния поглед на съжаление и погнуса в тъмните очи на принца.

— Как започна всичко това? — попита той.

— Нямам представа — отвърна Басинд. — Прибирах се вкъщи от рибния пазар…

— Някой, толкова неопитен като вас не бива да се разхожда сам — отсече принцът. — Несъмнено посолството изрично ви е разяснило това, нали?

Погледнах Басинд и най-сетне обърнах внимание на дрехите му: жакет, къси бричове и издайническият символ.

— Бяхте ли се изгубили? — опита се да разбере принц Лусиън. Басинд сви рамена. Принцът продължи по-внимателно: — Те следяха ли ви?

— Не знам. Обмислях как да приготвя речната писия. — Той размаха влажен пакет пред лицето на принца. — Тогава те ме наобиколиха.

Принц Лусиън се отдръпна от пакета с риба, но не се обезсърчи и продължи да задава въпроси.

— Колко души бяха?

— Двеста и деветнадесет, въпреки че може и да е имало неколцина, които не съм успял да видя.

Принцът зяпна изумено. Очевидно нямаше опит в разпитването на дракони.

— Колко бяха хората с черни пера на шапките, саар Басинд?

— Шестима — отвърна той, примигвайки като някой, който не е свикнал да има само два клепача.

— А ти успя ли да ги видиш, Серафина? — попита принцът, очевидно доволен, че се бях намесила.

Аз кимнах безмълвно, обхваната от лека паника, когато принцът произнесе името ми. Не бях известна в двореца — откъде можеше да го знае?

Той продължи да разговаря с мен:

— Ще накарам хората си да доведат всички, които са успели да арестуват. Ти, новолюспестият и твоят приятел, ей там — той посочи Орма, — ще ги огледате и ще видим дали няма да успеете да опишете онези, които не сме заловили.

Принцът даде знак на хората си да доведат арестантите, след което се наведе към мен и отговори на въпроса, който не му бях задала:

— Братовчедка ми, Глизелда, говори постоянно за теб. Тя беше на ръба да се откаже от музиката. Цяло щастие е, че точно в този момент се появи ти.

— Виридий беше твърде строг с нея — измърморих смутено аз.

Тъмните му очи се стрелнаха към Орма, който беше с гръб към нас и оглеждаше в далечината за саарантраите от посолството.

— Как се казва приятелят ти? Той е дракон, нали?

С безкрайно неудобство установих, че този принц беше твърде наблюдателен.

— Защо смятате така?

— Просто предчувствие. Значи съм прав?

Бях се изпотила въпреки студа.

— Казва се Орма. Той е учителят ми.

Лусиън Кигс огледа внимателно лицето ми.

— Вярвам ти. Все пак ще трябва да видя пълномощията му. Съвсем наскоро наследих списъка и не познавам всичките ни учени под прикритие, както ги наричаше чичо Руфъс. — Тъмните очи на принца някак се разсеяха, но той веднага се съвзе. — Предполагам, че Орма е алармирал посолството?

— Да.

— Ох. Тогава най-добре да приключваме бързо с това, преди да ми се наложи да заема отбранителна позиция.

Един от хората му строи арестантите пред нас — бяха успели да заловят само двама. Мислех си, че онези, които бяха скочили в реката, щяха да бъдат лесно разпознати, когато излезеха от водата мокри до кости и треперещи, но може би от стражата не бяха разбрали…

— Двама от тях прескочиха парапета на моста, но дочух само едно цопване — започнах аз.

Принц Лусиън веднага схвана какво имах предвид. С четири бързи жестикулации той заповяда на войниците си да застанат от двете страни на моста. След безмълвно отброяване до три, те се провесиха под моста и наистина един от синовете бе все още там, прилепен до гредите. Войниците го подплашиха да излезе от скривалището си като яребица, но за разлика от птицата разбойникът не можеше да лети почти никак. Той цопна долу в реката, а двама от стражите скочиха след него.

Принцът ми хвърли поглед, изпълнен с уважение.

— Доста си наблюдателна.

— Понякога — отвърнах аз, отбягвайки очите му.

— Капитан Кигс — произнесе монотонен и тих женски глас зад мен.

— Започва се — измърмори той и пристъпи напред, като ме остави зад гърба си.

Обърнах се и видях как една саарантра с къса черна коса слезе от коня си с подскок. Тя яздеше като мъж — облечена в панталони и дълга туника с цепка, а сребърен звънец, голям колкото ябълка, бе закачен показно за токата на плаща й. Тримата саарантраи зад нея не слязоха от конете си и държаха неспокойните животни в готовност — от вятъра техните звънци дрънчаха в объркан и радостен ритъм.

— Заместник-посланик Ескар.

Принцът се приближи към нея с протегната ръка. Тя не благоволи да му подаде своята и вместо това закрачи целенасочено към Басинд.

— Докладвай — заповяда тя.

Басинд отдаде чест по драконовски, като направи знак към небето.

— Всичко е в ард. Стражата пристигна с приемливо закъснение, заместник-посланик. Капитан Кигс дойде направо от гроба на чичо си.

— Катедралата е на две минути разстояние пеша от тук — каза Ескар. — Времевият промеждутък между твоя и втория подаден сигнал е почти тринадесет минути. Ако стражата е пристигнала в точния момент, то второто предупреждение въобще нямаше да бъде нужно.

Принц Лусиън се придвижи бавно, а лицето му носеше маската на хладнокръвието.

— Значи това е бил някакъв тест?

— Точно така — отвърна спокойно тя. — Считаме вашата охрана за незадоволителна, капитан Кигс. Това е трета атака в рамките на три седмици и втората, при която саар е наранен.

— Нагласената от вас атака не би трябвало да се брои. Знаете, че това е нетипично. Хората са изнервени. Генерал Комонот пристига след десет дни…

— Именно затова трябва да вършите работата си по-добре — прекъсна го хладно тя.

— … а принц Руфъс току-що беше убит по един подозрително драконов маниер.

— Няма доказателства, че извършителят е дракон — възрази тя.

— Главата му е изчезнала! — Принцът посочи своята с буйни жестове, а стиснатите зъби и развяната от вятъра коса допринесоха за обезумелия му и свиреп вид.

Ескар повдигна веждите си:

— И нито един човек не е способен да извърши подобно нещо?

Принц Лусиън й обърна рязко гръб и започна да обикаля в малък кръг, като потриваше лицето си. Нямаше полза да се гневиш на саарантраите — колкото повече се разгорещяваш, толкова по-хладнокръвни ставаха те. Ескар остана вбесяващо равнодушна.

Когато успя да прикрие засегнатото си честолюбие, принцът опита отново:

— Ескар, моля те да разбереш: това плаши хората. Все още съществува дълбоко вкоренено недоверие. „Синовете на свети Огдо“ се възползват от това, експлоатират страховете на хората…

— Четиридесет години — прекъсна го Ескар. — В примирие сме от четиридесет години. Ти дори не си бил роден, когато Договорът на Комонот е бил сключен. Собствената ти майка…

— Нека почива в Райското огнище — смотолевих аз, все едно работата ми беше да поправям навсякъде драконовото невежество. Принцът ми хвърли признателен поглед.

— … не е била нищо повече от зародиш в утробата на кралицата — продължи спокойно Ескар, все едно не бях казала нищо.

— Единствено по-възрастните от вашия вид си спомнят войната, но не те са тези, които се присъединяват към „Синовете на свети Огдо“ или се бунтуват по улиците. Как е възможно да има дълбоко вкоренено недоверие у хора, които не са преминали през огъня на войната? Моят баща беше убит от вашите рицари и тяхната коварна дракомахия. Всички саарантраи помнят онези дни — всеки от нас е изгубил някой от семейството си. Но ние загърбихме всичко това, направихме необходимото, за да има мир. Не търсим отмъщение. Предават ли вашите хора чувствата си по кръвен път, от майка към рожбата й, както драконите си препредават спомени? Унаследявате ли страховете си? Не мога да проумея как това се запазва от населението… или защо не го унищожите — завърши Ескар.

— Предпочитаме да не изтребваме собствените си хора. Наречете го едно от нашите нелогични решения — отговори принц Лусиън, като се усмихваше мрачно. — Може би ние не можем да загърбим чувствата си като вас, може би след няколко поколения страховете ни ще се уталожат. И все пак не аз съм този, който осъжда цял един вид заради действията на малцина.

Ескар остана непреклонна.

— Ардмагар Комонот ще получи доклада ми. Все още не е ясно дали той ще отмени предстоящата си визита.

Принц Лусиън използва усмивката си, за да покаже, че се е предал.

— Ще ми бъдат спестени много затруднения, ако той си остане вкъщи. Колко любезно от ваша страна да помислите за благоденствието ми.

Ескар килна глава като някоя птица, след което се отърси от недоумението си. Тя даде команда на своята свита да прибере Басинд, който се беше замъкнал до края на моста и се отъркваше в парапета като котка.

Тъпата болка зад очите ми се беше превърнала в настойчиво блъскане, сякаш някой чукаше, за да му бъде отворено. Това не беше добре — главоболията ми никога не бяха просто мигрена. Не исках да си тръгна, без да разбера какво беше дало малкото момиченце на Орма, но Ескар го беше дръпнала настрана и те тихо обсъждаха нещо.

— Той сигурно е отличен учител — рече принц Лусиън, а гласът му бе толкова силен и дойде толкова отблизо, че се сепнах.

Аз се поклоних леко, без да кажа нищо. Не можех да коментирам Орма надълго и нашироко с когото и да е, камо ли с капитана на кралската стража.

— Трябва да е такъв — заяви той. — Ние бяхме изумени, когато Виридий избра жена за свой помощник. Не че жена не може да върши тази работа, но кралският композитор е старомоден. Трябва да си била наистина удивителна, за да привлечеш вниманието му.

Този път се поклоних още по-учтиво, но той продължи да говори:

— Солото ти беше наистина трогателно. Сигурен съм, че всички ти го повтарят, но нямаше човек в катедралата, който да не пророни поне една сълза.

Естествено. Изглежда, че никога вече нямаше да бъда удобно анонимна. Така ми се полагаше, задето пренебрегнах татковия съвет.

— Благодаря ви — отвърнах аз. — Извинете ме, Ваше височество. Трябва да говоря с учителя си относно моите… ъъъ… музикални трели…

Аз му обърнах гръб. Това беше най-висшата степен на неучтивост. Той остана зад мен за момент, след което си тръгна. Хвърлих поглед назад. Последните лъчи на залязващото слънце осветяваха траурните му дрехи почти в златисто. Принцът нареди да му доведат кон, скочи грациозно на гърба на животното и даде команда на отряда отново да се строи.

Заради неизбежното му презрение, позволих угризенията на съвестта ми да ме обземат за малко, но след това изтласках това усещане от главата си и се запътих към Орма и Ескар.

Когато стигнах до тях, моят учител ме посочи с ръка, без да ме докосва.

— Представям Серафина — каза той.

Заместник-посланик Ескар сведе поглед и сякаш започна да проверява списък с човешки характеристики. Две ръце: да. Два крака: непотвърдено поради дълъг кафтан. Две очи, кафяви като на вол: да. Коса с цвят на черен чай, на плитка, леко разплетена: да. Гърди: очевидно не. Висока, но в рамките на нормалното. Руменина по бузите, породена от ярост или смущение: да.

— Хм — изсумтя тя. — То не е толкова грозно, колкото винаги съм си го представяла.

Орма, дано е благословено съсухреното му драконово сърце, я поправи:

— Тя.

— То не е ли безплодно като муле?

Лицето ми пламна толкова силно, че почти очаквах косата ми да се запали.

— Тя — каза твърдо Орма, все едно самият той не беше допуснал същата грешка, когато ме беше видял за първи път. — Всички хора използват родово местоимение за себе си, независимо от репродуктивната им способност.

— Иначе се обиждаме — казах аз с пестелива усмивка.

Ескар загуби рязко интерес и ме освободи от втренчения си поглед. Подчинените й се връщаха от другата страна на моста, като водеха саар Басинд, качен върху един уплашен кон. Заместник-посланикът яхна своя червеникавокафяв жребец, завъртя го в малък кръг и го пришпори напред, без дори да хвърли поглед към мен и Орма. Кортежът й я последва.

Докато минаваха покрай нас, блуждаещият поглед на Басинд се спря върху мен за един дълъг миг — усетих ясно чувството на погнуса. Орма, Ескар и останалите може да се бяха научили да остават равнодушни, но този поглед загатваше какво се спотайва вътре в него. Погледът на Басинд беше всичко друго, но не и човешки.

Обърнах се към Орма, който се беше втренчил замислено в нищото.

— Това беше наистина унизително — рекох аз.

Той се изненада.

— Така ли?

— Какво си мислеше, че правиш, като й каза за мен? — попитах аз. — Може вече да не съм изцяло зависима от баща ми, но старите правила са все още в сила. Не може просто да тръгнем да разправяме на всеки…

— Ооо — възкликна той и вдигна слабата си ръка, за да отхвърли аргумента ми. — Не съм й казвал. Ескар винаги е знаела. Тя работеше за Цензорите.

Стомахът ми се обърна. Цензорите бяха драконова служба, която отговаряше единствено и само пред себе си и следеше саарантраите за непривично драконово поведение. Те рутинно отстраняваха умовете на драконите, които считаха за емоционално компрометирани.

— Прекрасно. И какво си направил този път, че да привлечеш вниманието на Цензорите?

— Нищо — бързо отговори той. — А и тя вече не работи за тях.

— Помислих си, че пак са те погнали, защото проявяваш прекомерна привързаност към мен — казах аз и добавих язвително: — Човек би сметнал, че щях да забележа подобно нещо.

— Изпитвам определен интерес към теб в рамките на приетите емоционални параметри.

Уви, дори това звучеше като преувеличение.

Все пак той знаеше, че темата ме разстройва, което бе похвално само по себе си. Не на всеки саар щеше да му пука. Както обикновено Орма се почувства неудобно и не знаеше какво да прави с информацията.

— Нали ще дойдеш на урок тази седмица? — попита той, като се опита да направи с думи някакъв жест, позовавайки се на познатото, като възможност да предложи утеха.

Въздъхнах.

— Разбира се. А ти ще ми кажеш какво ти даде малкото момиченце.

— Не мога да разбера защо смяташ, че има нещо за казване — отвърна той, но ръката му неволно се насочи към пазвата, където беше пъхнал парчето злато. Усетих как чувството на безпокойство ме прониза, но знаех, че няма смисъл да му държа сметка. Той щеше да ми каже, когато сам преценеше.

Орма не склони да си вземе довиждане с мен, какъвто бе обичаят му. Обърна се, без да изрече нито дума, и се отправи към катедралата. Фасадата й пламтеше в огнен цвят на залязващото слънце, а отдалечаващата се фигура на дракона остави тъмно и тайнствено петно върху нея. Аз проследих движението му, докато той не изчезна зад края на северния напречен неф, а след това останах да наблюдавам празното място, откъдето се бе скрил от погледа ми.

Вече почти не обръщах внимание на самотата — тя беше моето нормално състояние по необходимост, ако не и по природа. След днешните стресиращи преживявания обаче това ми натежа повече от обикновено. Орма знаеше всичко за мен, но той беше дракон. В хубавите дни ми беше достатъчен за приятел. Но в лошите да се сблъскам с некомпетентността му бе, все едно да се спъна и падна по стълбите. Болеше ме, но чувствах, че вината е моя.

И все пак той беше всичко, което имах.

Единствените звуци, които чувах, бяха от реката под мен, от вятъра в голите дървета и от тихите пасажи на песен, която се носеше надолу по течението от таверните близо до музикалното училище. Слушах с ръце, обгърнати около тялото, и гледах живо мигащите звезди. Избърсах с ръкав очите си… несъмнено вятърът ги бе навлажнил… и се отправих към вкъщи, мислейки си за Орма, за всичко, което чувствах и което трябваше да остане неизказано, за всеки дълг, който имах към него и за който никога не можех да му се отплатя.