Рейчъл Хартман
Серафина (25)

20.

Конят ми се изправи на задните си крака и аз се озовах на земята, падайки право по гръб в снега, без капчица въздух в гърдите си.

Кигс мигновено беше слязъл от коня си с изваден меч и беше застанал като стена между мен и сярната тъмнина — мускулестата свивка на крило на фона на небето. Той беше протегнал лявата си ръка, за да ми помогне да се изправя на крака, като опипваше слепешком въздуха. Заставих се да се изправя в седнало положение, сложих ръка в неговата и поех въздух в дробовете си. Той ме издърпа да стъпя на крака и ние стояхме там, хванати ръка за ръка, изправени пред страшния бегемот — моя дядо.

За свой пълен ужас аз разпознах Имлан, дори през рязко спусналата се тъмнина. Причината не беше безсмисленото описание на Орма — тя идваше от майка ми, от кутията със спомени, която беше изхвърлила пушек вътре в главата ми. Разпознах очертанията на покритата му с шипове глава, а сводът на змиевидната му шия приличаше на тази на Орма…

Орма. Шии. Опипах врата си с лявата ръка, защото Кигс вече държеше дясната, опитвайки се да намеря връвта, за която бе завързана обицата на Орма. Кигс пристъпи малко по-напред, като продължаваше да ме предпазва и каза:

— Ти си в нарушение на Договора на Комонот… освен ако нямаш документи, с които да докажеш обратното!

Направих гримаса. Беше лесно да си представяш драконите като неопитомени архивари, когато пред теб нямаше огромен, разгневен екземпляр, който да издишва сяра в лицето ти. Намерих обецата, натиснах миниатюрния ключ и я напъхах обратно в дрехите си.

Орма щеше да ме убие — надявах се първо да ми помогне.

Драконът изкрещя:

— Миришеш на саар!

Той имаше предвид мен. Присвих се от страх. Кигс, който не разбираше муутия, изрева:

— Спри! Незабавно се превърни обратно в твоята саарантра!

Имлан не му обърна внимание, а фиксира светещите си черни очи върху мен и изкрещя:

— Коя си ти? На чия страна си? Шпионираш ли ме?

Не отговорих — не знаех какво да направя. Имлан мислеше, че аз съм саарантра. Дали и Кигс щеше да предположи същото, ако научеше, че зная муутия? Държах очите си вперени в снега.

Кигс размаха меча си. Сякаш това щеше да свърши някаква работа.

— Правиш се на глуха — изрева дядо ми. — Какво да направя, за да те накарам да ме чуеш? Да убия ли това дразнещо човече?

Потрепнах и саарът се изсмя или по-скоро това би било смях, ако той беше човек. Приличаше повече на кукуригане, ужасяващо и победоносно бухане.

— Май успях да напипам слабото място! Несъмнено не би могла да си толкова привързана към един обикновен човек, нали? Може би няма да те убия в крайна сметка. Все още имам един приятел в Комисията на Цензорите — може би ще го оставя той да се позанимава с теб.

Трябваше да направя нещо. Сещах се само за едно, което можех да опитам. Пристъпих напред и казах:

— Ти си този, който трябва да бъде преследван от Цензорите.

Имлан се отдръпна, като изви змиевидната си шия настрана и изхвърли парещ дим през ноздрите си. Кигс ме дръпна за ръката и извика:

— Какво правиш?

Не можех да го успокоявам. Един саарантра не би го направил, а точно това трябваше да изглеждам, че съм в момента, ако имах намерение да залъгвам Имлан достатъчно дълго, за да успее Орма да пристигне.

Ако вуйчо ми бе тръгнал въобще. Колко далеч бе? Колко бързо можеше да долети?

— Свързах се с посолството — извиках аз. — Ескар идва насам заедно с комитета.

— Защо не се трансформираш и да разрешим проблема подобаващо?

Това беше стряскащо основателен въпрос.

— Аз спазвам закона, за разлика от теб.

— Какво ще ме спре да те убия на мига?

Свих рамена.

— Очевидно не знаеш за устройството, имплантирано в главата ми.

Драконът наклони глава на една страна с разширени ноздри и очевидно обмисляше казаното — надявах се да стигне до заключение, което да е в подкрепа на това да ме остави жива за още малко време. Добавих:

— Устройството е в зъба ми. Ако ме подпалиш или ме удариш с някакъв пробождащ удар, то ще експлодира и ще унищожи и теб. Ако отхапеш главата ми и го погълнеш, зъбът ми ще продължи да изпраща сигнал от вътрешността на стомаха ти. Посолството ще те проследи и ще те намери, генерал Имлан.

Той изглеждаше смутен, защото никога не беше чувал за подобно устройство — и нямаше как да е чувал, тъй като аз си го измислих, — но от друга страна, не беше стъпвал в Танамуут от шестнадесет години. Вдигнах надменно брадичката си, макар че треперех, и казах:

— Играта свърши. Предай се сега и ни разкажи всичко. Къде се укриваш?

Това развали магията. По лицето му се изписа самодоволство. Знаех, че това е самодоволство единствено заради майчините си спомени — човешките ми очи можеха да видят само как шиповете в долната част на главата му промениха своя ъгъл. Той рече:

— Ако не знаеш това, то значи не знаеш нищо ценно. Ще те оставя на твоето отвратително заслепение. Плановете се разгръщат, всички в подходящото време — и аз ще оставя нещата така. Ще се срещнем отново, по-скоро, отколкото очакваш.

Той се обърна със змиевидно извъртане на тялото, размаха към нас покритата си с шипове опашка, затича се напред и се изстреля във въздуха. Направи широк кръг ниско в небето — най-вероятно, за да огледа за дракони от посолството, — след което отлетя бързо на юг, изчезвайки в облаците.

Колената ми трепереха и главата ми пулсираше, но изпитвах гордост. Почти не можах да повярвам, че бях успяла. Обърнах се към Кигс. Очите ми сигурно са изглеждали налудничаво от успокоението.

Той отстъпи назад с недоверчиво изражение на лицето и каза:

— Какво си ти?

О, свети Маша и свети Даан. Успях да ни спася, но сега трябваше да платя цената за това. Вдигнах ръце, сякаш се предавах.

— Аз съм това, което винаги съм била.

— Ти си дракон.

— Не съм. Кълна се в Рая, не съм.

— Говориш муутия.

— Разбирам я.

— Как е възможно това?

— Аз съм много, много умна.

Кигс не оспори това твърдение — аз бих го направила. Той каза:

— Разполагаш с драконово изобретение. Незаконно е хората да притежават комуникационни съоръжения, направени от куигутъли…

— Не! Не нося нищо в мен! Блъфирах.

Той дишаше тежко, закъснелият пристъп на паниката най-сетне го бе завладял.

— Блъфирала си? Един двоен порфирийски тон от огън и сяра със зъби като мечове и нокти като… като мечове! И ти просто… си го излъгала?

Той крещеше. Опитах се да не го приемам лично. Скръстих ръце.

— Да, така беше.

Той прокара бясно ръце през косата си. Приви се на две, сякаш щеше да повърне, загреба малко сняг и го натри по лицето си.

— За бога, Серафина! Не си ли помисли какво можеше да се случи, ако не се бе получило?

— Не разполагахме с по-добър план.

О, небеса, гласът ми звучеше толкова студено, колкото на някой дракон.

Той беше изпуснал меча си — взе го от снега, избърса го в плаща си и го прибра в ножницата, — а очите му все още бяха разширени и уплашени.

— Не можеш просто да… искам да кажа, че да си смел е едно, но това беше лудост.

— Той щеше да ви убие — казах аз с трепереща брадичка. — Трябваше да направя нещо.

Майната му на благоприличието. Прости ми, света Клер.

Пристъпих напред и го хванах в обятията си. Той беше висок точно колкото мен, което ме изненада — страхопочитанието ми към него ми беше внушило представата, че е по-висок. Той изскимтя — в опит за протест или може би на изненада, — но ме прегърна и зарови лице в косата ми, разделен между ридания и упреци към мен.

— Животът е кратък — казах аз, без да зная защо, дори без да съм сигурна, че това наистина е вярно за някой като мен.

Ние все още стояхме там, притиснати един в друг с леденостудени крака в снега, когато Орма се приземи на съседния хребет, последван плътно от Басинд. Кигс вдигна глава и се втренчи в тях с ококорени очи. Сърцето ми се сви.

Казах му, че не нося никакви устройства. Бях излъгала принца, без да ми мигне окото, и ето това беше доказателството: драконът, който бях повикала, и неговият глуповат подчинен.