Рейчъл Хартман
Серафина (15)

10.

Отправих се към катедралата, както ми бе предложил Орма, тъй като все още нямах желание да се връщам в двореца. Небето беше пуснало тънка бяла завеса пред слънцето, а вятърът се бе усилил. Може би скоро щеше да има сняг — оставаха пет дни до Преображението, най-дългата нощ в годината. Както се казваше в поговорката: когато дните пораснат, пораства и студът.

Часовникът с обратно броене се виждаше чак от другата страна на катедралния площад. Очевидно в късното утро бе сменил цифрите си и показваше приблизително времето, когато Комонот щеше да пристигне. Оцених тази педантичност и се спрях да погледам как механичните фигури се появяват от малките вратички на циферблата му. Светлозелен дракон и облечена в лилаво кралица пристъпиха напред, поклониха се, изредиха се да се гонят един друг, след което издигнаха драперия помежду си, което предположих, че представляваше договорът. Последва скърцане и цъкане, а стрелката на огромния часовник посочи числото три.

Три дни. Зачудих се дали „Синовете на свети Огдо“ са притиснати от времето. Трудно ли беше да организираш размирици? Дали имаха достатъчно факли и черни пера? Ами достатъчно пламенни, публични речи?

Обърнах се обратно към катедралата „Света Гобнет“, изпитвайки известно любопитство към протежето на Виридий. Със сигурност беше направил интересен часовник.

Усетих мегахармониума, преди да го чуя под подметките на краката ми, под самата улица. Почувствах го не като шум, а като вибрация и странна, тягостна тежест във въздуха. По-наблизо, до катедралата, осъзнах присъствието на звук, но трудно го различавах. Застанах на портала на северния напречен неф с ръка върху една колона и почувствах мегахармониума до мозъка на костите си.

Звукът беше силен. Все още не бях достатъчно подготвена, за да дам малко по-различно мнение.

Отворих вратата на северния неф музиката почти ме изтласка обратно навън. Цялата катедрала бе изпълнена със звук — всяка пукнатина от нея, — сякаш той беше някаква плътна маса която не оставяше въздух, нито среда, през която да се премине. Не можах да вляза, преди ушите ми да се приспособят, което стана изненадващо бързо.

Щом престанах да се чувствам ужасена, изпитах страхопочитание. Моята нищожна флейта бе накарала тази сграда да звъни, но този тънък звук се издигаше като пушек от свещ — мегахармониумът беше като голям и истински пожар.

Отправих се към Златния дом в центъра на катедралата, като бродех сред звуци и се насочих към южния неф. Сега вече видях, че инструментът имаше четири ръчни клавиатури, които блестяха като редици от зъби, и една по-голяма за краката. Отгоре, отзад и от двете му страни имаше тръби, разположени в добре оформени редове, които създаваха палисадна крепост от свирки на гайда — мегахармониумът приличаше на неестествен потомък на гайда и… дракон.

Едър мъж в черно заемаше по-голямата част от пейката — краката му танцуваха жига в басо остинато, а широките рамена му позволяваха да се протяга като зизибанска скална маймуна. Аз не бях ниска, но не можех да се движа в толкова много посоки едновременно, без да разтегна нещо.

На стойката нямаше ноти — несъмнено все още не бе написана музика за това чудовище. Дали тази какофония беше негова собствена композиция? Предположих, че е така. Тя беше великолепна като гръмотевична буря от другата страна на пустошта или като буен поток дотолкова, доколкото може да се каже, че една природна стихия има дарба.

Преценката ми беше прибързана. Колкото повече се заслушвах, толкова повече започвах да чувам структурата на композицията. Силата и дълбочината ме бяха отвлекли от самата мелодия, която беше нежна, почти срамежлива. Заобикалящият бомбастичен стил беше просто една заблуда.

Той изстреля последния акорд като голяма скала от требушет^[1]. Група монаси, които се бяха скрили в близките параклиси като изплашени мишки, излязоха от скривалищата си и заговориха изпълнителя шепнешком:

— Много хубаво. Радваме се, че работи. Стига толкова проби засега — службата вече трябва да започва.

— Може да свири по време на литургия, да? — попита едрият мъж със силен самсамски акцент. Главата му, късо подстригана и руса, се клатеше смирено.

— Не-не-не. — Отказът заехтя над нефа.

Рамената на едрия мъж се отпуснаха — дори в гръб, той изглеждаше съкрушен. Изненадващо ме обхвана чувство на съжаление.

Със сигурност това бе златното момче на Виридий, Ларс. Той беше конструирал една впечатляваща машина, която заемаше цял параклис със своите тръби, туби и духала. Зачудих се кой ли светец бе свален, за да се направи място за инструмента.

Трябваше да поздравя Ларс. Почувствах, че съм зърнала неговата човечност — част от сърцето му, докато свиреше. Ние бяхме приятели — той просто все още не го знаеше. Пристъпих напред и леко се изкашлях. Мъжът се обърна и ме погледна.

Средно голямата брадичка, закръглените бузи и сивите му очи ме шокираха и направиха безмълвна. Това беше Шумния момък, който свиреше на гайда, пееше йодел и строеше перголи в градината на моя ум.

* * *

— Здравей — казах спокойно аз, но пулсът ми се ускори от вълнение и истински страх.

Дали всички гротескни същества, цялата чудата диаспора от полудракони, щяха да влязат в живота ми един по един? Дали щях да зърна Гаргойела как танцува на някой уличен ъгъл, или пък Финч да обръща шишовете в кухните на двореца? Може би въобще нямаше да ми се наложи да ги търся.

Шумния момък направи реверанс със самсамска непринуденост и рече:

— Ние не сме били запознайвани, фройлайн.

Стиснах огромната му ръка.

— Аз съм Серафина, новата помощничка на Виридий.

Той кимна нетърпеливо.

— Зная. Наричах ме Лърс.

Ларс говореше горедски, сякаш устата му беше пълна с камъчета.

Мъжът стана от пейката — беше по-висок и поне два пъти и половина по-едър от Орма. Изглеждаше едновременно силен и нежен, сякаш се бе оказал толкова мускулест съвсем случайно и не му пукаше дали ще остане такъв. Носът му беше като стрелката на компас — движеше се целенасочено. Сега го бе насочил към хора, където монасите бяха започнали радостни химни за света Гобнет и свещените й пчели.

— Те отслижват литургия. Вер’ятно ние може да…

Той посочи към северния неф, отвъд Златния дом. Последвах го навън сред мъгливата следобедна светлина.

Вървяхме по моста „Уолфстут“, а между нас тегнеше срамежливо мълчание.

— Искаш ли нещо за обяд? — попитах аз и посочих към струпаните фургони за храна.

Той не отговори, но нетърпеливо пристъпи натам. Купих пайове и бира, които занесохме на парапета на моста.

Ларс подскочи с неочаквана елегантност и седна на перилата, а дългите му крака виснаха над реката. Като всички истински самсамци, той бе облечен мрачно: черен жакет, кожена жилетка и опънати по тялото панталони. Нямаше рюш или дантела, нито пък огромни или издути къси бричове. Ботушите му изглеждаха така, сякаш ги носеше от дълго време и не можеше да понесе раздялата с тях.

Той преглътна хапка от пая и въздъхна.

— Тря’вши да говоря с теб, фройлайн. Слушал те на погребението и разбрах, че ти си моята…

Той замлъкна — изчаквах, изпълнена с любопитство и страх.

Речни чайки кръжаха около нас в очакване да изпуснем и най-малката трошица. Ларс хвърли парченца от кората на пая в реката — чайките се спуснаха и ги уловиха във въздуха.

— Аз започне от начало — каза той. — Забилязвала ли си, вер’ятно, че инструмента може да бъде като глас? Че можеш да кажеш кой свири на него само кат’ го слушаш, без да гледаш?

— Ако добре познавам изпълнителя, да — отговорих внимателно аз, без да зная накъде биеше той.

Ларс изду бузи и погледна към небето.

— Недей да ме мислиш за луд, фройлайн. Аз чувал теб да свириш и преди т’ва, в сънище, в… — Той посочи русата си глава. — Не зная к’во слушал — рече той, — но повярвал в него. То е все едно да видиш трохи по горска пътека — аз ги последвам. Те доведат мен тука, където мога да построявам мо’йта машина и където съм по-малко, ух, шелшкипарий… съжалявам, моят горейски не добър.

Горедският му бе по-добър от самсамския ми, но шелшкипарий ми звучеше познато. Или поне думата парий. Не посмях да го попитам дали е полудракон — колкото и да се надявах, че това е връзката ми с гротескните същества, все още нямах доказателство. Казах му:

— Ти си последвал музиката…

— Твоята музика!

— … за да избегнеш някакво преследване ли?

Говорех спокойно, опитвайки се да му внуша съчувствието си и да му покажа, че разбирам всички трудности да бъдеш мелез.

Той закима енергично.

— Аз съм Даанит — рече той.

— О! — възкликнах аз.

Не очаквах подобна информация и осъзнах, че преценявам наново всичко, което Виридий ми бе казал за своето протеже, и начина, по който светеха очите му.

Ларс се беше втренчил съсредоточено в остатъците от обяда си, а воалът на стеснението отново се бе увил около него. Опитах се да го извадя от мълчанието му:

— Виридий е толкова горд от твоя мегахармониум.

Той се усмихна, но не вдигна очи.

— Как изчисли акустиката на този уред?

Ларс вдигна рязко поглед.

— Акустиката ли? То е просто. Но аз ми трябва нещо с к’вото да пиша.

От джоба на туниката си извадих един въглен за рисуване — драконово нововъведение, рядко срещано в Горед, но много полезно. Устните на Ларс потръпнаха и се извиха в лека усмивка и той започна бързо да драска някакво уравнение върху парапета до себе си. Мястото за писане свърши, когато цифрите стигнаха до задника му — той беше левичар, — затова се изправи на перилата, пазейки равновесие като някоя котка и продължи да пише наведен напред. Ларс чертаеше лостове и духала, които, показваха плътността на различни видове дърво, и хвърляше светлина върху теорията си как човек би могъл да изимитира звуците на различни инструменти, като си служи със свойствата на звуковите вълни.

Всички се обръщаха, за да видят огромния и неочаквано грациозен мъж, който прегънат на две пишеше и пазеше равновесие върху балюстрадата, дърдорейки за своя мегахармониум на пресеклив самсамски.

Хилех се и се възхищавах, че някой може да изпитва такава всеотдайност към машина.

Една група от придворни на коне се приближи до моста, но срещна затруднение да го пресече заради всичките търговци и граждани, които зяпаха маймунджилъците на Ларс. Джентълмените вдигнаха врява с конете си — хората отскачаха от пътя им, за да избягнат да бъдат стъпкани. Един от придворните, облечен в скъпи черни дрехи, удряше с камшик мотаещите се зяпачи.

Това бе Джоузеф, графът на Апсиг. Той не ме забеляза — очите му бяха приковани върху Ларс.

Ларс погледна нагоре, срещна свирепия поглед на графа и пребледня.

Горедите твърдят, че всичко на самсамски звучи като ругатни, но тонът на Джоузеф и езикът на тялото му не оставиха никакви съмнения. Той поведе коня си директно към Ларс, като ръкомахаше и викаше. Знаех думите мелез и копеле и отгатнах неясни части от някои сложни думи. Погледнах към Ларс, изпълнена със страх за него, но той приемаше стоически обидите.

Джоузеф заведе коня си точно до парапета и за Ларс стана трудно да пази равновесие. Графът снижи гласа си до злобен шепот. Ларс беше достатъчно силен, за да повали слабичкия Джоузеф от коня му, но все още не предприемаше нищо.

Огледах се наоколо с надежда, че някой ще се притече на помощ на Ларс, но никой по претъпкания мост не помръдваше. Ларс ми беше приятел, макар да го познавах от два часа — Шумния момък познавах от пет години и той винаги ми е бил любимец. Предпазливо се промъкнах до коня и потупах покритото в черно коляно на графа на Апсиг, първоначално деликатно, а когато той ме игнорира, по-силно.

— Хей — казах аз, сякаш имах право да говоря на един граф по подобен начин, — остави го на мира.

— Това не е ваша работа, фройлайн — презрително изрече Джоузеф през колосания си рюш, а светлата му коса се вееше в очите.

Той потегли с коня си, за да ме накара да се отдръпна. Вероятно неволно задницата на животното се извъртя и събори Ларс в ледената река.

Тогава всички започнаха да бягат — някои към брега на реката други да се отдалечат, колкото може повече от скандала. Втурнах се надолу по стълбите към пристанището. Лодкарите вече бяха тръгнали с лодки и салове, протягаха прътовете си над буйната вода и крещяха съвети към мятащия се човек. Изглежда, че Ларс можеше да плува, но дрехите и студът му пречеха. Устните му бяха обагрени в синьо — изпитваше трудност да се вкопчи с ръце в предлаганите прътове.

Някой най-сетне успя да го закачи и да го издърпа на брега, където възрастни лодкарки бяха домъкнали купчини от одеяла от баржите си. Един лодкар донесе мангал, напълни го догоре и към вятъра, изпълнен с рибна миризма, се добави и мирис на въглени.

Усетих щипеща болка зад очите, трогната от гледката как хората се обединяват, за да помогнат на един непознат. Горчивината от сутрешния инцидент, от случката на пазара „Свети Уилибълд“, се стопи. Несъмнено хората се страхуваха от непознатото, но разполагаха с огромен капацитет от доброта, когато някой от собствения им вид…

Само дето Ларс не беше един от тях. Той изглеждаше нормално, като изключим височината и обема, но какво ли се криеше под черната му кожена жилетка? Люспи? Нещо по-лошо? А тук бяха добронамерените, лесно плашещи се граждани, които възнамеряваха да съблекат мокрите му дрехи. Дори сега той срамежливо отбягваше притеклите му се на помощ ръце на една възрастна жена.

— Хайде, момко — смееше се тя, — недей да ми се правиш на много срамежлив. Аз съм на петдесет и всякакви съм ги виждала.

Ларс трепереше — трепереше здраво с цялото си тяло. Трябваше да се подсуши. Сетих се само за едно нещо, което можех да направя, и то бе леко налудничаво.

Скочих върху една купчина със стоки на кея и извиках:

— Искате ли да ви попея? — и се впуснах в енергично акапелно изпълнение на „Праскови и гауда“.

„Безделното слънце ще намига в клоните

и люляците спомени ще носят своя дъх по вятъра.

Приятелю, аз съм роден за тез спокойни дни,

във тях да вдишвам аромат приятен

и меланхолията да забравя.

Аз ще се храня като крал със праскови и гауда,

аз ще вървя през този свят широк и ще отида там,

където искам,

не мога да се спра да скитам, за мене то е като болест.

Единствено ще съжалявам само,

щом вълните океански прекося,

за онова, което съм оставил,

макар да се надявам да намеря пак,

мой собствен златен град със праскови и гауда!“

Хората се смееха и пляскаха с ръце, като повечето бяха приковали поглед в мен. На Ларс му трябваше около минута, за да схване, че това бе осигуреното му прикритие. Момъкът се обърна срамежливо към крайречната ограда с одеяло, увито около рамената, и започна да сваля дрехите си.

Трябваше да побърза малко — песента имаше само пет строфи. Спомних си, че удът бе провесен на гърба ми, издърпах го отпред и се впуснах в импровизирано интермецо. Хората ме аплодираха. Ларс отново се бе втренчил в мен за мое раздразнение. Да не би да не вярваше, че мога и да свиря? Благодаря ти за скромните похвални думи, Виридий.

Тогава обаче дойде моят ред да се втренча в Ларс, защото по нищо не изглеждаше, че у него въобще има нещо странно. Не успях да зърна следи от сребристо по краката му, но той бързо ги покри с взетите назаем панталони. Държеше одеялото увито около рамената си възможно най-внимателно, докато най-сетне то не се изплъзна. Хвърлих многозначителен поглед към тялото му. Нямаше нищо.

Не, момент, ето го по десния му бицепс — тънка ивица от люспи, която се увиваше около ръката. Отдалече тя приличаше на гривна в порфирийски стил — той дори бе намерил начин да я инкрустира с многоцветни стъклени камъчета. Всеки, който не очакваше да види люспи, съвсем лесно щеше да я сметне за бижу.

Внезапно разбрах защо мадам Окра се бе подразнила. Колко лесен би бил животът, ако тази тънка ивица бе единственото телесно доказателство! А аз бях застанала пред всички и се изложих на риск, когато той почти нямаше какво да крие.

„Аз ще запитам моята любов голяма и

ще се надявам да приеме —

разбира се, че ще приеме, щом аз сега съм на колене.

О, Джил, кажи, че ще приемеш и не ме дразни.

Когато дойде време да се храним,

ще кажа сладка моя аз на мойта мила.

Любима, нека отговорът ти да бъде — праскови и гауда!“

Завърших с импровизиран пасаж. Ларс вече беше облечен с дрехи на лодкар, които не си пасваха и му бяха само малко не по мярка. Тълпата викаше за още, но аз приключих, а приливът на паническа енергия бе изразходван. Всичко, което оставаше да направя, бе да намеря начин да сляза от високото място — сега, когато погледнах надолу, не бях съвсем сигурна как съм успяла да се покача. В отчаянието си човек може да надскочи себе си.

Една ръка се протегна, за да ми помогне — погледнах надолу, за да видя тъмните къдрици и веселите очи на принц Лусиън Кигс.

Той се усмихваше на пълната ми глупост и аз не можех да се възпра да не му отвърна.

Скочих долу не особено пъргаво.

— Бях тръгнал към замъка „Орисон“ с вечерния патрул — рече принцът — и реших да спрем, за да видим каква е тази суматоха… както и кой пее. Изпълнението беше много хубаво.

Много хора си тръгнаха с пристигането на малката група стражи — тези, които останаха, разказваха историята ни с увлечение, сякаш щеше да замени Белондуег, нашата национална епопея. Графът на Апсиг, известен с прозвището Свирепия, измъчвал един невинен глупак на парапета на моста! Една хубава девойка се опитала да го спаси, храбрите граждани го извадили от реката и тогава… последвала тържествена музика!

Приказката, изглежда, се хареса на принц Лусиън. Аз бях доволна, че не ми се наложи да обяснявам какво съм правила в действителност — историята изглеждаше съвсем логична за всички. Ларс стоеше мълчаливо и не обръщаше внимание на един офицер, който се опитваше да го разпита.

Обезсърченият служител на реда се върна и докладва на принца:

— Той не желае да търси справедливост по случая, капитан Кигс.

— Намери граф Джоузеф. Аз ще говоря с него по въпроса. Не може да си позволява да бута хора в реката и да бяга безнаказано — рече принц Лусиън и му даде знак, че е свободен. Подчинените му си тръгнаха.

Слънцето започваше да залязва и вятърът покрай реката се усили. Принцът се обърна с лице към треперещия ми приятел. Ларс беше по-възрастен и по-висок с цяла глава, но Лусиън бе застанал, както подобаваше на един капитан на кралската стража. Ларс изглеждаше като малко момче, което иска да се скрие в ботушите си. Останах изумена колко добре се справяше в това начинание.

Принцът го заговори с неочаквано кротък глас:

— Ти трябва да си протежето на Виридий.

— Да — рече Ларс, говорейки тихо и неясно, както би трябвало да го прави човек, който се е скрил в собствените си обувки.

— Провокирал ли са графа по някакъв начин?

Ларс сви рамена и каза:

— Бях отгледан в негови земи.

— Това едва ли би могло да бъде провокация, нали? — попита принц Лусиън. — Да не си негов крепостник?

Ларс се поколеба.

— Изкарал съм повече от година и един ден извън неговите земи. По закон съм свободен.

Един въпрос се зароди в главата ми — ако Ларс бе израснал в земите на графа, възможно ли бе Джоузеф да знае, че приятелят ми е полудракон? Звучеше правдоподобно, а и враждебността на благородника беше логична, като се вземеше предвид отношението му към драконовия вид. Уви, нямаше как да го попитам за това пред Лусиън Кигс.

Принцът изглеждаше възмутен.

— Вероятно човек може да тормози бивш крепостник в Самсам, но тук не се държим по този начин. Ще разговарям с него.

— Предпучитам да не го правите — рече Ларс.

Принц Лусиън отвори уста, за да възрази, но едрият мъж го изпревари:

— Мога да си хода, да?

Принцът го отпрати с жест. Ларс ми върна въглена, който бе леко мокър, и срещна погледа ми за миг, преди да се обърне, за да си тръгне. Искаше ми се да го прегърна, но странно чувство ме възпря да направя това пред принца. Ние, Ларс и аз, споделяхме обща тайна, макар той все още да не го знаеше.

Едрият самсамец се изкатери нагоре по каменните стълби до моста „Уолфстут“, без да каже и дума. Широките му рамена бяха увиснали, сякаш под бремето на целия свят, който не можехме да видим.