Октавия Е. Бътлър
Зора (9)

4

За нея беше безумно важно да направи две неща. Първо — да говори с друго човешко същество. Който и да е, въпреки че се надяваше да е някой пробуден по-рано, който със сигурност щеше да знае повече. Второ — искаше да хване някой от оанкалите в лъжа. Който и да е от оанкалите. Каквато и да е лъжа.

Но не видя и следа от други хора. А единственото, в което хвана оанкалите, бяха полуистините, които й казваха, въпреки че те чистосърдечно си го признаваха. Например, че ще й споделят само половината от това, което иска да научи. Иначе те винаги говореха истината, тоест така, както я разбираха. Така тя оставаше с почти непоносимото чувство за безпомощност и безнадеждност — сякаш ако ги хванеше в лъжа, щяха да станат по-уязвими. Сякаш това щеше да превърне нещата, които възнамеряваха да направят, по-малко реални или по-лесни за отричане.

Само Никанж й доставяше някаква наслада, носеше забрава. И двамата имаха еднаква нужда един от друг. Много рядко я оставяше сама, изглеждаше, че я харесва, въпреки че тя не знаеше какво значи за един оанкали да „харесва“ човек. Още не можеше да разбере какви са емоционалните връзки между самите оанкали. Ждая очевидно достатъчно държеше на нея, за да й предложи да направи нещо, което той смяташе за изключително погрешно. Какво би направил Никанж за нея един ден?

В буквалния смисъл на думата тя беше експериментално животно, а не домашен любимец. Какво можеше да направи Никанж за едно такова животно? Да протестира разплакан, когато в края на експеримента тя бъде пожертвана?

Но това не беше от този род експеримент. От нея се предполагаше да живее и да ражда, не да умира. Експериментално животно, майка на домашни любимци? Или… животно от застрашен вид, което е станало част от програма за размножаване. Биолозите на Земята правеха това преди войната — използваха няколко екземпляра от изчезващ животински вид, които са заловили, за да размножат нови животни, които да пуснат обратно сред дивата природа. Такава ли беше нейната съдба? Принудително изкуствено заплождане. Сурогатно майчинство? Хапчета за плодовитост и принудително „донорство“ на яйцеклетки? Имплантиране на оплодени яйцеклетки, взети от други донори. Премахване на децата от майките веднага след раждането… Хората бяха прилагали всичките тези неща върху разплодни животни, държани затворени, всичко в името на нещо по-добро, разбира се.

Ето затова имаше нужда да си поговори с друг човек. Само човешко същество можеше да я успокои или поне да разбере страховете й. Но Никанж беше всичко, с което разполагаше. Прекарваше цялото си време да го обучава и научаваше от него каквото може. Държеше я ангажирана, но тя имаше контрол над това. То се нуждаеше от по-малко сън в сравнение с нея и когато не спеше, очакваше тя да го обучава или да възприема знания. Искаше да знае не само езика, но културата, биологията, историята, нейната собствена житейска история… То искаше да знае всичко, което знаеше тя.

Това донякъде приличаше на времето, прекарано с Шарад. Но Никанж беше много по-настойчив — беше като възрастен в упорството си. Без съмнение на нея и Шарад им беше дадено достатъчно време заедно, за да видят оанкалите как се отнася тя с чуждо дете от собствения си биологичен вид — дете, с което трябваше да дели стаята си и което да обучава.

Никанж, както и Шарад, имаше фотографска памет. Вероятно всички оанкали бяха такива. Каквото и да видеше или чуеше, Никанж запомняше бързо, независимо дали го разбираше, или не. Беше умно и учудващо бързо разбираше всичко. Тя започна да се срамува от собствената си мудност и от това, че запомняше само случайни неща.

Винаги й е било по-лесно да научава неща, като си записва. През всичкото това време, прекарано с оанкалите, тя не беше виждала нито един от тях да пише или да чете.

— Водите ли си някога записки, или разчитате само на собствената си памет? — попита Никанж, след като така се беше измъчила с него, че не й оставаше нищо друго, освен да се ядоса и отчае. — Случва ли ви се да четете и пишете понякога?

— Не си ме учила на тези думи — каза то.

— Това е обмяна на информация чрез символи…

Тя се огледа наоколо за нещо, върху което да може да остави отпечатък, но те бяха в спалнята и там нямаше нищо, което да задържи следа или някаква резка достатъчно дълго, че тя да може да изпише цяла дума — даже и да разполагаше с нещо за писане.

— Нека излезем навън — каза тя. — Ще ти покажа.

То отвори една от стените и я пусна да излезе навън. Отвън, под клоните на псевдодървото, в което се намираха техните помещения за живеене, тя коленичи на земята и започна да пише с пръста си върху нещо, което приличаше на рохкава, песъчлива почва. Написа името си, после си поигра с различни начини за изписване на името на Никанж. Никанге не изглеждаше правилно, нито пък Никанги. Никанжи беше най-близкото. Тя си повтори наум начина, по който Никанж изричаше името си, и после написа Никанж. Така й се струваше най-правилно, освен това харесваше начина, по който изглеждаше.

— Приблизително така ще изглежда името ти, ако се напише — каза тя. — Мога да си записвам думите, които ме учиш, и после ще ги повтарям, докато ги запомня. Така няма да се налага да те питам едни и същи неща по няколко пъти. Но ми трябва нещо, с което да пиша, и нещо, върху което да пиша. Тънки листове хартия ще свършат най-добра работа. — Не беше сигурна, че знае какво е хартия, но то така и не попита. — Даже и да нямаш хартия, мога да използвам тънки листове пластмаса или гладка тъкан, ако измислиш нещо, с което мога да оставям следи по тях. Разбираш ли?

— Можеш да правиш всичко това с пръстите си — каза й то.

— Това не е достатъчно. Искам да запазвам написаното, за да го използвам след това… за учене. Имам нужда…

— Не.

Тя спря по средата на изречението и примигна срещу него.

— Това не е опасно — каза тя. — Някои от вашите хора трябва да са виждали книгите, касетите, дисковете, филмите ни — нашите архиви по история, медицина, езици, науки, най-различни неща. Просто искам да си правя записки на вашия език.

— Знам за архивите, които твоите хора са пазели. Не знаех как се наричат на английски, но съм ги виждал. Ние спасихме голяма част от тях и се научихме как да ги използваме, за да разбираме хората по-добре. Аз лично не разбирам нищо, но другите разбират.

— Мога ли да ги видя?

— Не. На никого от твоите хора не му е разрешено да ги вижда.

— Защо?

То не отговори.

— Никанж?

Мълчание.

— Тогава… поне ми разреши да си правя записки, това ще ми помогне да науча езика ви. Ние, хората, имаме нужда да правим това, за да запомняме неща.

— Не.

Тя се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? Ние наистина се нуждаем от това.

— Не мога да ти дам това, което искаш. Нито за да пишеш, нито за да четеш.

— Защо?

— Не е позволено. Моят народ реши, че не бива да се разрешава.

— Това не е никакъв отговор. Каква беше причината?

Пак мълчание. Сензорните му пипала клюмнаха. Това го направи още по-мъничък — приличаше на рунтаво животинче, на което му се е измокрила козината.

— Не мога да повярвам, че не можете да си изработите материали за писане — каза тя.

— Можем да правим всичко, което са правили твоите хора — каза то. — Въпреки че не искаме да го правим.

— Толкова е просто… — тя поклати глава. — Беше ли ти наредено да не ми казваш защо?

То отказа да й отговори. Негова идея ли беше това, че не й казваше, или така упражняваше по детински собствената си сила? Защо оанкалите да не могат да правят тези неща със същото желание, с което ги правеха хората?

След известно време то каза:

— Хайде да влезем вътре. Ще ти разкажа нещо от историята ни.

Знаеше, че тя имаше слабост към дългите разкази за историята на многовидовия народ на оанкалите, това й помагаше да обогати владеенето на езика им. Точно в този момент обаче нямаше намерение да се държи учтиво. Седна на земята и се облегна на едно псевдодърво. След малко Никанж седна срещу нея и започна да разказва.

— Преди шест деления на планета с бяло слънце и покрита с вода ние сме живеели в плитък океан — каза то. — Всеки един от нас се е състоял от много тела и сме общували със самите себе си и помежду си чрез светлините, излъчвани от телата ни, и с цветни форми…

Тя го остави да говори, без да му задава въпроси, когато не разбираше, изобщо не я беше грижа. Историята за съчетаването на оанкалите с интелигентни, образовани, рибоподобни създания беше запленяваща, но тя беше прекалено ядосана, за да й отдаде значимото внимание. Молив и хартия. Толкова незначителни неща и въпреки това й бяха отказани. Толкова незначителни!

Когато Никанж влезе в апартамента, за да вземе храна за двамата, тя се отдалечи. Поскита, по-свободна от всякога, в района, който приличаше на парк и се намираше далече от псевдодърветата и жилищните помещения. Няколко оанкали я видяха, но й обърнаха внимание само за момент. Беше изцяло погълната в съзерцание на околностите, когато изведнъж Никанж застана до нея.

— Трябва да стоиш с мен — каза то с тон, който й напомни за майка, която гълчи петгодишното си дете.

„Това — помисли си тя — напълно отговаряше на нейния ранг в семейството му.“

След този инцидент тя се измъкваше при всеки удобен случай. Или щяха да я накажат и затворят, или не.

Нищо не й направиха. Никанж, изглежда, свикна с нейните излизания. Престана да изскача до нея броени минути след като беше избягала. Изглежда, че беше склонен от време на време да й позволява да изчезва за час-два. Започна да носи храна със себе си, като заделяше леснопреносими неща — пикантен задушен ориз с много подправки, завит в тънки листа от ядивен високопротеинов материал, ядки, плодове или куатасаяша — лютивата, сиреноподобна храна на оанкалите, за която Кахгаят твърдеше, че е безопасна. Никанж изрази одобрението си за нейното скитане, като я посъветва да заравя всичката неизядена храна, която не иска да носи. „Дай я на кораба“ — такъв му беше съветът.

Правеше торба от излишното си яке и слагаше храната в него, после се разхождаше сама, ядеше и разсъждаваше. Не намираше никакво успокоение в това, да е сама с мислите и спомените си, но по някакъв начин илюзията за свобода намаляваше отчаянието й.

Някои оанкали се опитваха да я заприказват, но тя не знаеше достатъчно добре езика, за да може да води нормален разговор. Дори да й говореха бавно, тя не можеше да разбере думи, които се предполагаше да знае и за които се сещаше броени секунди след като разговорът приключи. Повечето пъти се стигаше до това, да използва жестове, което не помагаше особено и я караше да се чувства глупаво. Успяваше да комуникира успешно с непознати само когато се загубеше и се налагаше да ги моли за помощ.

Никанж й каза, че ако не може да намери пътя за къщи, трябва да се обърне към най-близкия възрастен оанкали и да произнесе името си по следния начин: Докаалтедийнждаялилит ека Кахгаят аж Динсо. Сричката до като представка означаваше осиновен неоанкали. Каал беше означението на роднинската група. Следваха имената на Тедийн и Ждая, като името на Ждая беше последно, защото той я беше довел в семейството си. Ека означаваше дете. Малко дете, което още няма изразен пол, както младите оанкали нямаха пол. Лилит прие това определение с надежда. Несъмнено деца без пол не участваха в експерименти с размножаване. След това идваше името на Кахгаят. В края на краищата то беше третият й „родител“. Най-отзад стоеше името, което определяше нейния разменен статус. Групата Динсо щеше да остане на Земята, членовете й щяха да се променят, като заемат част от генетичното наследство на човечеството, и в същото време щяха да разпространят собствените си гени като вирус сред неохотните човешки същества… Динсо. Това не беше фамилно име. Това беше ужасно обещание, заплаха.

И все пак където и да изречеше това дълго име, оанкалите веднага разбираха не само коя е, но и къде трябва да отиде и й посочваха пътя за „къщи“. Тя не им беше особено благодарна.

По време на една от самотните си разходки тя чу двама оанкали да използват една от думите си, с която наричаха човеците — кайзиди. Тя забави крачка, за да чуе за какво си говорят. Помисли, че говорят за нея. Често си въобразяваше, че хората, сред които се разхождаше, говорят за нея като за някакво необикновено животно. Тези двамата оправдаха страховете й, като млъкнаха веднага щом тя се приближи, и продължиха разговора си мълчаливо, като се докосваха един друг с пипалата на главите си. Почти беше забравила за тази случка, когато чу група оанкали от същия район пак да говорят за кайзиди, и по-конкретно за мъж, когото те наричаха Фукумото.

Веднага щом приближи, отново всички млъкнаха. Тя остана на мястото си и се опита да ги подслуша, като се скри зад едно псевдодърво, но в момента, в който го направи, разговорът между оанкалите замлъкна. Слухът им, особено когато се концентрираха, беше изключително добър. В началото Никанж се оплакваше, че сърцето й бие много шумно.

Продължи по пътя си, засрамена, че са я хванали да подслушва. Всъщност нямаше смисъл да се срамува. Тя беше пленница. Добрите й обноски нямаше да променят нищо в случая.

И къде беше Фукумото?

Тя повтори наум това, което беше запомнила от дочутите откъслечни фрази. Фукумото беше свързан с родовата група Тей, които също спадаха към хората Динсо. Знаеше приблизително къде се намира районът, където живееха те, въпреки че никога не беше ходила там.

Защо оанкалите от Каал ще си говорят за човек от Тей? Какво беше направил Фукумото и как можеше да се добере до него?

Ще отиде до Тей. Ще се разходи дотам, стига Никанж да не я спре. То все още правеше това от време на време, за да й покаже, че може да я следи и да я намери навсякъде. Появяваше се изневиделица. Може би му харесваше да вижда как подскача от изненада.

Тръгна към Тей. Може би щеше да успее да види човека, ако беше навън и ако и той като нея обичаше разходките. Беше напълно възможно той да говори английски. Ако знаеше английски, неговите надзиратели оанкали нямаше да могат да му попречат да разговаря с нея. Възможно беше разговорът да се окаже безплоден, и той можеше да се окаже неосведомен като нея. Но ако той разполагаше с информация и разговорът минеше добре, оанкалите можеха да решат да я накажат. Да я затворят отново сама? Да я върнат в летаргичен сън? Или да я затворят в тясна стая с Никанж и семейството му. Ако направеха едно от първите две неща, това щеше да означава, че я освобождават от отговорността, която тя, тъй или иначе, не искаше да поеме и с която нямаше да може да се справи. Ако пък се стигнеше до третия вариант, какво щеше да се промени? Можеше ли да се откаже от възможността най-накрая да поговори с човек от нейната раса?

За нищо на света.

Изобщо не възнамеряваше да се връща при Никанж и да пита него или семейството му дали може да я срещнат с Фукумото. Бяха й дали да разбере, че тя не може да има контакт с човешки същества или човешки предмети.

Пътят до Тей се оказа по-дълъг, отколкото очакваше. Още не се беше научила да преценява добре разстоянията на кораба. Хоризонтът — в случаите, когато не беше запречен от псевдодървета или възвишения, които бяха входове към други нива — изглеждаше изумително близо. Но колко близо, тя не можеше да прецени.

Поне никой не я спря. Оанкалите, с които се разминаваше, явно, мислеха, че принадлежи на мястото, където я срещаха. Освен ако Никанж не се появеше изневиделица, тя беше свободна да се скита из Тей колкото си иска.

Стигна до Тей и започна да търси. Псевдодърветата тук бяха жълто-кафяви на цвят, а не сиво-кафяви както в Каал и кората им беше по-груба — много повече приличаше на това, което тя свързваше с кора на дърво. Въпреки това оанкалите ги отваряха, когато влизаха и излизаха. Тя надникна през една от тези дупки, когато й се удаде възможност. Това пътешествие щеше наистина да си струва, ако можеше да зърне Фукумото — или което и да било друго човешко същество, стига да е пробуден и наясно със ситуацията. Който и да беше.

Докато не започна истинското търсене, не си беше давала сметка колко важно беше да намери някого. Оанкалите не само напълно я бяха откъснали от нейните хора, ами сега я превръщаха в предател. Бяха направили всичко спокойно, без бруталност, с изключително търпение и лекота, които стопяваха нейната решителност.

Ходи и се оглежда наоколо, докато краката й не натежаха от умора. Накрая, обезкуражена и разочарована, тя седна и се подпря на едно псевдодърво, за да изяде двата портокала, които беше заделила от обяда си в Каал.

Даде си сметка, че търсенето й е било абсурдно. Можеше да си остане в Каал, да си мечтае, че е срещнала друг човек, и от това щеше да изпита по-голямо удоволствие. Даже не беше сигурна колко от Тей беше пребродила. Нямаше знаци, по които да се ориентира. Оанкалите не използваха такива неща. Районите, които принадлежаха на различните родови групи, бяха маркирани с техните миризми. При всяко отваряне на стена те подсилваха местните маркери за миризма или се идентифицираха като гости — членове на друга родова група. Оолоите можеха да променят миризмата си и го правеха, когато напускаха домовете си, за да се размножават. Мъжките и женските оанкали запазваха миризмата, с която бяха родени, и никога не живееха извън определената им родова местност. Лилит не можеше да разчита знаци, базирани на миризма. Според нея оанкалите не миришеха на нищо.

Така беше по-добре, отколкото да притежават неприятна миризма и да я принуждават да я търпи. Но пък това я лишаваше от пътепоказатели.

Въздъхна и реши да се върне в Каал, но не можеше да намери пътя за къщи. Огледа се и затвърди убеждението си, че се е заблудила и се е загубила. Щеше да й се наложи да помоли някой да я упъти към Каал.

Стана и отстъпи настрани от псевдодървото, на което се беше облегнала, и изчегърта малка дупка в пръстта — наистина беше пръст. Никанж й беше казал: „Зарови корите от портокала“. Знаеше, че ще изчезнат за един ден, ще се разложат под въздействието на живия организъм на кораба.

Или поне се предполагаше да стане така.

Докато изтръскваше якето си и се изтупваше, почвата около мястото, където беше заровила обелките, започна да потъмнява. Промяната на цветовете привлече вниманието й и тя видя как почвата бавно се превърна в кал и постепенно стана оранжева, също като обелките, които беше заровила. Това беше явление, което тя никога преди не беше виждала.

Почвата започна да мирише на нещо, което тя не можеше да свърже с миризмата на портокали. Вероятно миризмата беше това, което привлече оанкалите. Вдигна глава и видя двама да стоят наблизо, насочили пипалата на главите си към нея.

Единият от тях й каза нещо и тя направи усилие да разбере думите. Разбра някои от тях, но не беше достатъчно, за да схване смисъла на това, което й се казва.

Оранжевото петно на земята започна да набъбва и да се разраства. Лилит отстъпи настрани.

— Какво става? — попита тя. — Говори ли някой от вас английски?

По-голямата от двамата оанкали — Лилит си помисли, че това е женската, — заговори на език, който не беше нито английски, нито оанкали. Това я обърка първоначално. После осъзна, че това прилича на японски.

— Фукумото сан? — с надежда в гласа попита тя.

Последва ново изригване от думи, които със сигурност бяха на японски, и тя поклати глава.

— Не разбирам — каза тя на оанкали.

Този израз го беше научила бързо след много повтаряния. А единствените думи, които знаеше на японски, бяха заучени фрази, които беше запомнила от едно пътуване до Япония преди години: коничиуа, аригато годзаймасо, сайонара…

Междувременно други оанкали бяха дошли да гледат бълбукащата земя. Диаметърът на оранжевото петно беше стигнал почти метър, с форма на идеална окръжност. Едно от месоядните псевдорастения до него започна да потъмнява и да се мята насам-натам в агония. Като видя как яростно се усуква, тя забрави за това, че не беше отделен организъм. Съсредоточи се върху факта, че беше живо и сигурно му беше причинила болка. Не беше предизвикала просто някакво интересно явление, беше причинила болка.

Насили се да говори внимателно и бавно на оанкали.

— Не мога да променя това — каза тя, в смисъл че не може да поправи стореното. — Бихте ли помогнали?

Едно оолои пристъпи напред, докосна оранжевата кал с едно от сетивните си пипала и подържа пипалото си в калта неподвижно за няколко секунди. Бълбукането се забави и после спря. В момента, в който оолоито се отдръпна, яркият оранжев цвят беше започнал да избелява и пръстта беше започнала да възвръща нормалния си цвят.

Оолоито каза нещо на една голяма женска и тя му отговори, сочейки с пипалата на главата си Лилит.

Лилит погледна с недоверие оолоито.

— Кахгаят? — попита тя и се почувства глупаво.

Формата на пипалата на главата на това оолои бяха същите като тези на Кахгаят.

Оолоито насочи пипалата на главата си към нея.

— Как успяваш — попита я то, — да си толкова обещаваща и в същото време да си толкова невежа?

Кахгаят.

— Какво правиш тук? — настоятелно попита тя.

Мълчание. Кахгаят насочи вниманието си към зарастващата земя, сякаш я преглеждаше още веднъж, после каза на висок глас нещо на насъбралите се извънземни. Повечето от тях загладиха пипалата си и започнаха да се разотиват. Тя предположи, че се е пошегувал за нейна сметка.

— Значи, най-накрая намери нещо, което да отровиш — каза й то.

Тя поклати глава.

— Просто зарових няколко портокалови кори. Никанж ми каза да заравям отпадъците си.

— Заравяй каквото си искаш в Каал. Когато напуснеш Каал и искаш да хвърлиш нещо, тогава го дай на оолои. И не напускай Каал пак, докато не се научиш да разговаряш на нашия език. Защо си тук?

Сега тя отказа да отговори.

— Фукумото сан почина наскоро — каза й то. — Без съмнение това е причината, заради която си чула да се говори за него. Чула си да говорят за него, нали?

След малко тя кимна.

— Беше на сто и двайсет години. Не знаеше английски.

— Бил е човешко същество — каза тя.

— Живя тук буден почти шейсет години. Не мисля, че за цялото това време е видял друг човек повече от два пъти.

Тя пристъпи по-близо до Кахгаят и го погледна изпитателно.

— И това не ти се струва жестоко?

— Той се адаптира много добре.

— И въпреки това…

— Можеш ли да намериш пътя за къщи, Лилит?

— Ние сме същества, които лесно се адаптират — каза тя, отказвайки да бъде прекъсната, — но е грешно да причиняваш болка на жертвата си само защото може да я понесе.

— Научи езика ни. Когато си готова, един от нас ще те запознае с някого, който като Фукумото е избрал да живее и умре сред нас пред това, да се върне на Земята.

— Искаш да кажеш, че Фукумото е избрал…

— Ти нищо не знаеш — каза оолоито. — Ела. Ще те заведа вкъщи и ще говоря с Никанж за теб.

Тя отговори бързо:

— Никанж не знаеше къде отивам. Може би точно сега ме търси.

— Не, не те търси. Аз те търсех. Ела.