Октавия Е. Бътлър
Зора (35)

4

Когато на следващия ден след закуска Джоузеф и Лилит отидоха при хлебното дърво, не завариха никого. Лилит беше видяла Гейбриъл да напуска селището, нарамил голям кош, брадва и мачете, сякаш отиваше да цепи дърва. При нужда хората правеха това, също както при нужда и Лилит грабваше брадвата, мачетето и коша и отиваше в гората да събира дърва. Когато искаше да преподаде уменията си, водеше и други със себе си, но когато искаше да се усамоти с мислите си, не вземаше никого.

Тази сутрин само Джоузеф я беше придружил. Тейт беше напуснала селището още преди закуска. Лилит си помисли, че сигурно е отишла до някоя от градините, които семейството на Лилит и Никанж беше засадило. Оттам можеше да изрови маниока или сладки картофи или да си откъсне папая, банани или ананаси. Не че тези запаси щяха да им стигнат. Скоро щеше да им се наложи да преживяват от това, което намерят в гората.

Лилит беше взела семки от хлебно дърво по две причини: защото харесваше вкуса им и защото бяха богати на протеини. Освен това носеше и малко картофи, фасул и маниока. В дъното на коша беше сложила още няколко чифта дрехи, хамак, изплетен от леко, но здраво оанкалско зебло, и няколко парченца суха прахан.

— Няма да чакаме много — каза Джоузеф. — Трябваше вече да са тук. А може да са дошли и да са тръгнали.

— По-вероятно е да дойдат, когато решат, че никой не ни е проследил. Искат да са сигурни, че не съм ги издала, че не съм предупредила оанкалите.

Джоузеф я погледна и се намръщи.

— Тейт и Гейбриъл ли ти го казаха?

— Да.

— Не вярвам.

Тя сви рамене.

— Гейб ми каза, че трябва да се измъкнеш за свое собствено добро. Каза още, че чул някои хора да се настройват срещу теб, след като си възвърнали способността да мислят самостоятелно.

— Аз искам да се обърна към опасните хора, Джо, не да страня от тях. Искам и ти така да постъпиш.

Известно време той гледа вторачено реката, след което я прегърна през рамо.

— Искаш ли да се върнеш?

— Да. Само че оставаме тук.

Той не възрази. Тя ненавиждаше мълчаливостта му, но я прие. Той изгаряше от желание да се махне от селището. В него напираше силното убеждение, че се намира на Земята.

След малко Тейт, Лия, Рей и Алисън дойдоха при хлебното дърво, предвождани от Гейбриъл. Той се спря и погледна Лилит за миг. Беше сигурна, че беше чул думите й.

— Да вървим — каза тя.

Тръгнаха нагоре по брега, по взаимно съгласие, понеже никой не желаеше да се връща обратно в селището. Следваха реката, за да не се изгубят. От време на време си проправяха път през избуялата растителност или въздушните корени, но никой не се оплакваше. Беше влажно и всички се потяха обилно. После заваля. Никой не се впечатли от това, само дето трябваше да внимават повече къде стъпват в калта. И комарите не досаждаха, както преди. Лилит размаза с ръка един, който се оказа по-нахален от другите. Довечера Никанж нямаше да бъде при нея, за да се погрижи за раните от ухапванията, и тя нямаше да усети нежния допир на множеството чувствителни пипала и ръце. Дали и на другите щеше да им липсва това докосване?

Накрая дъждът спря. Продължиха да вървят, докато слънцето застана право над главите им. След това поседнаха на мокрия ствол на паднало дърво, като не обръщаха внимание на гъбите и отпъждаха с ръка буболечките. Похапнаха ядки от хлебно дърво и изядоха най-узрелите банани, които Тейт беше донесла. Пиха вода направо от реката, защото отдавна вече бяха свикнали да не обръщат внимание на тинята. Пък и бездруго, когато загребваха в шепите си, не я виждаха, а и тя си беше напълно безвредна.

Странно, но почти никой не говореше. Лилит се отдели от групата, за да се облекчи край едно дърво, но когато отново се върна, видя, че не са я изпускали нито за миг от очи.

В следващия миг всички рязко забиха погледа си другаде — кой в дърво, кой в храната, кой в ноктите си.

— Ама че работа — промърмори Лилит и добави по-силно: — Време е да поговорим.

Застана пред падналото дърво, на което някои седяха, а други се бяха опрели.

— Какво ви мъчи? Да не би да очаквате мига, в който ще ви изоставя и ще се върна при оанкалите? Или смятате, че използвам магия, за да ги известявам чак оттук? Кажете, в какво ме подозирате?

Мълчание.

— Кажи, Гейб, какво те мъчи?

Той я погледна право в очите, без да мигне.

— Нищо. — Разпери ръце. — Изнервени сме и толкоз. Не знаем какво ще ни сполети. Уплашени сме. Не трябва да ни съдиш, задето се чувстваме така, но ти си тази, която е различна. Никой не знае доколко приличаш на нас.

— Нали дойде! — обади се Джоузеф и застана до нея. — Това говори достатъчно, че и тя е същата като нас. И тя поема същия риск.

Алисън се плъзна от ствола на дървото на земята.

— И какво рискуваме? — попита тя. И се обърна направо към Лилит. — Какво ще стане с нас?

— Не знам. Мога да предположа, но това няма никакво значение.

— Кажи ни!

Лилит погледна останалите, които седяха и я чакаха да проговори.

— Според мен в момента сме подложени на последните изпитания — започна тя. — Хората напускат селището, когато са готови. Преживяват извън него, кой както може. Ако оцелеят в гората, значи, ще могат да оцелеят и на Земята. Затова никой не им пречи да напускат селището. Затова никой не тръгва след тях да ги връща.

— Не сме сигурни, че никой не тръгва след тях — обади се Гейбриъл.

— Нали нас не ни преследват?

— Как можем да сме сигурни?

— Кога най-после ще повярваш?

Той млъкна. Отправи нетърпелив поглед към реката.

— Гейб, кажи защо настоя да дойда с вас? Ти лично защо пожела да дойда?

— Не съм. Просто си…

— Не ме лъжи.

Той се намръщи и я погледна ядосано.

— Просто си помислих, че ако желаеш, трябва да ти се даде шанс да се измъкнеш от оанкалите.

— Реши, че мога да ви бъда от полза! Реши, че като съм с вас, ще намерите по-добра прехрана и ще успеете да оцелеете в гората. Изобщо не си и помислял, че ми правиш услуга, напротив, помислил си, че правиш услуга на себе си. Добре, тогава. — Тя погледна и останалите. — Само че тая няма да я бъде. Не и докато всички си седите и чакате да стана вашият Юда. — Тя въздъхна. — Да тръгваме.

— Чакай малко — каза Алисън, защото хората се размърдаха. — Ти все още смяташ, че сме на кораб, нали?

Лилит кимна.

— Да, намираме се на кораб.

— Има ли и други, които смятат така? — попита Алисън.

Мълчание.

— Не знам къде сме — отвърна Лия. — Не мога да си представя как всичко това може да бъде част от кораб, но каквото и да е, където и да се намираме, ще го изследваме и сами ще се убедим. Много скоро ще узнаем.

— Но нали тя вече знае — настоя Алисън. — Лилит знае, че това е кораб, без значение каква е истината. Тогава какво търси тук?

Лилит понечи да отговори, но Джоузеф я изпревари.

— Тя е тук, защото аз я помолих. И аз като вас изгарям от нетърпение да проуча това място. Обаче искам тя да е до мен.

Лилит се прокле, че не беше заобиколила дървото, за да не й се налага да посреща вторачените им погледи и неловкото мълчание. Мнителността им.

— А, значи, това било? — попита Гейбриъл. — Дошла си, защото Джо те е помолил?

— Да — отвърна тя спокойно.

— Иначе щеше да си останеш при оанкалите?

— Щях да остана в селището, да. В крайна сметка аз съм наясно, че там ще оцелея. Пък и ако това наистина са последни изпитания, аз вече съм ги издържала.

— И каква оценка получи от оанкалите?

Стори й се, че това бе най-искреният въпрос, който той й беше задавал, изпълнен едновременно с враждебност, мнителност и презрение.

— Нямаше оценки, а само да и не, Гейб. Изпит на живот и смърт.

След което се обърна и продължи нагоре покрай реката, като проправяше пътека за останалите. Не беше изминала и няколко крачки, когато чу, че бяха тръгнали след нея.