Октавия Е. Бътлър
Зора (36)

5

В горната част на течението на реката се намираше най-старата част на острова, където имаше най-много от онези огромни столетни дървета, повечето от които с широки подпорни корени. Някога тази земя е била част от сушата, но постепенно се беше превърнала първо в полуостров, а когато реката беше променила хода си, беше прекъснала напълно крехката връзка със сушата. Или най-вероятно беше станало така. Това поне беше илюзията, която оанкалите искаха да създадат. Ала дали беше илюзия?

Лилит си даде сметка, че колкото повече върви, толкова по-чести ставаха миговете на съмнение. Тя не беше идвала насам. Но подобно на оанкалите, не се притесняваше, че може да се загуби. С Никанж на няколко пъти се бяха разхождали из вътрешността на острова и за нея не беше никакъв проблем, докато поглежда нагоре към зелените корони на дърветата, да поддържа убеждението си, че се намира в огромно затворено помещение.

Но реката й се стори много широка. Докато вървяха покрай брега, пейзажът от другата страна се сменяше, приближаваше, на места изглеждаше по-гъсто залесен, на други — по-рехав откъм растителност, ниски скали се редуваха с равни пространства, които се спускаха към водата, където се сливаха, почти без изкривяване на очертанията, с отражението си във водата. От време на време различаваше върхарите на някои дървета. Онези, които извисяваха ръст над морето от зеленикави корони.

— Трябва да се установим за през нощта — каза тя, когато слънцето й подсказа, че следобедът преваля. — Ще лагеруваме тук, а на сутринта ще започнем да правим лодка.

— Идвала ли си на това място преди? — попита Джоузеф.

— Не съм. Но околността ми е позната. Ето тук е най-тесният участък на реката. А сега да почваме да си правим навес. Всеки момент ще завали.

— Чакай малко — спря я Гейбриъл.

Тя го погледна и се досети какво щеше да последва. По навик пак беше взела нещата в свои ръце. Сега той щеше да започне с упреците си.

— Не ти предложихме да дойдеш с нас, за да ни поучаваш — каза той. — Вече не сме в затворническата стая. Вече не можеш да ни заповядваш.

— Доведохте ме с вас заради знанията, които не притежавате. Какво искате да правите? Да продължите да вървите, докато стане твърде късно, за да си направите навес? Или да спите довечера в калта? А може би искате да намерите още по-широк участък от реката, откъдето да преминете отсреща?

— Искам да открия другите, ако още не са ги заловили.

Лилит се поколеба за миг, изненадана от думите му.

— И ако все още са заедно. — Тя въздъхна. — И другите ли искат същото?

— Аз искам да съм възможно най-далече от оанкалите — отвърна Тейт. — Искам да забравя усещането от техния допир.

Лилит посочи с пръст.

— Ако това там наистина е суша, а не някаква измама, тогава трябва да тръгнете натам. Или поне на първо време.

— Не, първо ще намерим другите! — настоя Гейбриъл.

Лилит го погледна с интерес. Сега той беше на свобода. Вероятно си мислеше, че е в двубой с нея. Искаше да бъде водач, за разлика от нея, обаче тя нямаше друг избор. Ако му отстъпеше, много скоро някой щеше да загине.

— Ако направим навеса сега — започна тя, — утре ще открия другите, ако са наблизо. — Вдигна ръка, преди някой да се опита да възрази. — Някой от вас или всички вие можете да дойдете с мен и ако искате, да гледате. Но истината е, че аз не мога да се загубя. Ако ви оставя тук и вие не мърдате от това място, ще мога отново да ви намеря. Ако тръгнем всички заедно, ще мога отново да ви върна тук. И все пак не е изключено някой от другите или всички до един да са успели да преминат реката. Имаха достатъчно време.

Неколцина започнаха да кимат.

— Къде ще лагеруваме? — попита Алисън.

— Още е рано — възрази Лия.

— Не мисля, че е рано — обади се Рей. — С тези комари и с отмалелите ми крака, предпочитам да спрем.

— Тази вечер комарите ще бъдат безмилостни — предупреди го Лилит.

Да спиш с оолои, бе за предпочитане пред каквото и да било мазило против комарите.

— Довечера вероятно ще се опитат да ни изядат живи.

— Ще го преживея — обади се Тейт.

„Толкова много ли мразеше Кахгаят? — замисли се Лилит. — Или вече усещаше липсата му и това бе начин да се пребори с чувствата си?“

— Можем да поразчистим ето тук — провикна се Лилит. — Запазете тези две млади дръвчета. Чакайте. — Тя погледна дали колонии жилещи мравки не бяха нападнали някое от тях. — Да, тук е добре. Намерете още две горе-долу толкова високи или по-големи и ги отрежете. А също и въздушни корени. Но гледайте да са тънки, че да можем да ги използваме за въжета. И внимавайте. Ако нещо ви ужили или ухапе в гората… Помнете, тук сме сами. Можете да загинете. И гледайте да не изпускате мястото от поглед. Уверявам ви, че тук човек може да се загуби много лесно.

— Но не и ти, понеже си много добра — прекъсна я Гейбриъл.

— Изобщо не е въпросът в това. Аз притежавам ейдетична памет и съм имала повече време да привикна към живота в гората.

Всяка промяна на оанкалите, за която им беше разказвала, подбиваше авторитета й пред тях.

— Прекалено добре звучи, за да е истина — внимателно каза Гейбриъл.

Избраха най-високото място в околността и си направиха навес. Решиха, че няма да им трябва за повече от четири-пет дни, поне на първо време. Навесът нямаше стени, а само рамка и покрив. Но беше достатъчен, за да закачат хамаците или да разгънат постелките върху дюшеци от листа и клони. Имаше достатъчно място да заслони всички от дъжда. Вместо покрив опънаха брезентовите платнища, които някои от тях бяха донесли. Накрая използваха клонки, за да пометат земята и да премахнат листата, съчките и гъбите.

Рей успя някак си да запали огън с помощта на лъка, който Лия беше взела, но се закле да не го прави друг път. Много е изморително, каза.

Лия беше донесла и царевица от градината. Кочаните почерняха, когато ги опекоха заедно със сладките картофи, които Лилит беше взела.

Изядоха царевицата и картофите и част от хлебните ядки. Заситиха се, но не изпитаха удоволствие от храната.

— Утре ще наловим риба — каза Лилит.

— Как така — нямаме нито безопасна игла, нито влакно, нито прът? — зачуди се Рей.

Лилит се усмихна.

— По-лошо дори. Оанкалите не ме научиха да убивам живи същества, затова успявах да уловя единствено рибите, приклещени в плитчините на някои от по-малките поточета. Изрязвах дълга, права пръчка от някое младо дръвче, подострях единия й край, закалявах го на огъня и се учех да я използвам като копие за риболов. И накрая успях — успях да пронижа няколко риби.

— А опитвала ли си с лък и стрела? — попита Рей.

— Да. Но с копието се справях по-добре.

— Аз пък ще опитам — отвърна той. — А дори мога да успея да измайсторя първобитен вариант на безопасната игла и влакното. Утре, докато вие обикаляте да търсите другите, аз ще се упражнявам да ловя риба.

— Заедно ще ловим риба — намеси се Лия.

Той се усмихна и взе ръката й, но в същия миг я пусна. Усмивката му изчезна и той се загледа в пламъците на огъня. Лия отправи поглед към притъмнялата гора.

Лилит ги гледаше и се мръщеше. Какво става тук? Някакъв проблем между тях двамата или имаше и още нещо?

Изведнъж заваля, но те стояха на сухо, сплотени срещу мрака и звуците на нощта. Дъждът се изливаше и буболечките потърсиха убежище по телата им, като ги хапеха или се хвърляха към огъня, който отново бяха запалили, след като приключиха с приготвянето на храната, за да им бъде светло и уютно.

Лилит завърза хамака си за две напречни греди и легна в него. Джоузеф провеси своя до нейния, но достатъчно близо, че да не може друг да се настани помежду им. Въпреки това не я докосна. Не бяха сами. Тя и не очакваше да се любят. Но не й стана приятно, че той старателно избягваше допира й. Тя протегна ръка и го докосна по лицето, за да го обърне към себе си.

Вместо това той се отдръпна. Но по-лошото бе, че ако той не я беше изпреварил, тя щеше да направи същото. Почувства нещо нередно в близостта на плътта му, нещо странно отблъскващо. Не беше имала подобно усещане, преди Никанж да се настани помежду им. Преди докосването на Джоузеф й беше повече от приятно. Като вода след дълга суша. И точно тогава Никанж се настани в живота им. То беше създало онази могъща връзка между тримата, която бе една от най-непонятните особености на живота на оанкалите. Беше ли се превърнала тази връзка в необходимост и в живота на хората? И ако да, какво можеха да сторят? Щеше ли този ефект да отзвучи?

Оолоите имаха нужда от двойка мъж и жена, за да могат да изпълнят ролята си в процеса на възпроизводството, но те нито се нуждаеха, нито желаеха физическия контакт между мъжа и жената. Мъжките и женските оанкали никога не се докосваха в сексуалния смисъл. За тях това беше в реда на нещата. Хората обаче не смятаха така.

Тя отново се протегна и хвана Джоузеф за ръката. Той се опита инстинктивно да я отдръпне, след което усети, че нещо не бе както трябва. Задържа ръката й един дълъг миг, но се чувстваше все по-неловко. Накрая тя беше тази, която издърпа своята, потръпвайки от погнуса и облекчение.