Октавия Е. Бътлър
Зора (13)

8

Един ден. Лилит беше решила преди много време, че един ден е това, което й казва нейното тяло. Сега един ден се определяше и от новата й способност да запаметява. Един ден се измерваше с продължителна активност и после с продължителен сън. Сега тя си спомняше всеки ден, в който е била будна. Започна да брои дните, откакто Никанж започна да търси човек, говорещ на английски за нея. Колкото и да му се молеше, не можеше да го накара да я вземе с него или поне да й каже за хората, с които беше разговаряло.

Кахгаят беше този, който намери човека. Никанж го огледа и после прие избора на родителите си.

— Това е един от хората, който избра да остане тук — каза й Никанж.

Не беше неочаквано, защото Кахгаят беше намекнал за това. Въпреки че й беше трудно да го повярва.

— Мъж ли е, или жена? — попита тя.

— От мъжки пол. Мъж.

— Как… как така не е поискал да се върне?

— Той е прекарал много време тук сред нас. Малко по-възрастен е от теб, но е бил пробуден още съвсем млад и е оставен така. Едно от семействата Тоат го е поискало и той е проявил желание да живее с тях.

Желание? Какъв избор са му дали? Вероятно същият, който дадоха и на нея, а и той е бил много по-млад. Сигурно е бил все още момче. Какво представляваше сега? Какво бяха направили от суровия човешки материал?

— Заведи ме при него — каза тя.

За втори път Лилит се вози на един от плоските транспортьори през претъпканите коридори. Този транспортьор не се движеше по-бързо от първия. Никанж не го управляваше, само от време на време докосваше едната или другата страна с пипалата на главата си, за да го накара да завие. Возиха се около половин час, преди да слязат от него. Никанж го докосна с няколко от пипалата на главата си, за да го върне обратно.

— Няма ли да се върнем с него? — попита тя.

— Ще вземем друг — каза Никанж. — Може да решиш да останеш по-дълго тук.

Тя го погледна остро. Какво се предполагаше да е това? Втора стъпка от програмата за размножаване в плен. Тя хвърли поглед към отдалечаващия се транспортьор. Може би беше прибързала с решението си да се срещне с този човек. Щом той напълно доброволно бе скъсал с човечеството, кой знае на какво друго може да е способен.

— Животно е — каза Никанж.

— Какво?

— Това, на което се возихме. Животно е. Тилио. Знаеше ли?

— Не, но не се учудвам. Как се движи?

— Върху тънък слой много хлъзгава субстанция.

— Слуз?

Никанж замълча за момент.

— Тази дума ми е позната. Не е… съвсем подходяща, но може да се използва в този случай. Виждал съм земни животни, които използват слуз, за да се придвижват. Те са неефективни, сравнени с тилиото, но аз виждам прилики. Ние създадохме тилиото от по-големи и по-продуктивни животни.

— Не оставя слузеста следа.

— Не. Тилиото има орган в задната си част, който събира по-голямата част от това, което отделя. Корабът поема останалото.

— Никанж, някога изработвали ли сте машини? Използвали ли сте метал или пластмаса вместо живи организми?

— Да, когато се налага. Не… ни харесва. Няма полза от това.

Тя въздъхна.

— Къде е човекът? Между другото, как се казва той?

— Пол Тайтъс.

Е, това не й говореше нищо. Никанж я заведе до една близка стена и я удари с три от пипалата на главата си. Цветът на стената се промени от мръснобял в матовочервен, но тя не се отвори.

— Какво има? — попита Лилит.

— Нищо. Някой ще я отвори скоро. Не е хубаво да влизаш в нечие жилище, ако не го познаваш добре. По-добре е да покажеш на хората, които живеят там, че чакаш да влезеш вътре.

— Значи, това, което направи, е същото като почукване — каза тя и тъкмо се канеше да демонстрира почукване, когато стената започна да се отваря. От другата страна на стената стоеше човек, облечен само в парцаливи шорти.

Загледа се в него. Човешко същество — висок, здрав, с кожа, тъмна колкото нейната, и гладко избръснат. Първоначално не й се понрави — изглеждаше й странен и чужд, но въпреки това познат, завладяващ. Беше красив. Даже и да беше прегърбен и стар, пак щеше да е красив.

Тя погледна към Никанж, който беше застанал неподвижен като статуя. Очевидно нямаше намерение да се раздвижи скоро или да каже нещо.

— Пол Тайтъс? — попита тя.

Мъжът отвори устата си, после я затвори, преглътна и кимна с глава.

— Да — каза той най-накрая.

Звукът на гласа му — дълбок, определено човешки, определено мъжки, подхрани глада в нея.

— Аз съм Лилит Аяпо — каза тя. — Знаехте ли, че идваме, или това беше изненада за вас?

— Заповядайте — каза той, като докосна отвора в стената. — Знаех. И не можете да си представите колко се радвам, че сте тук. — Той погледна към Никанж. — Каалниканж оо Ждаятедийнкахгаят аж Динсо, заповядай. Благодаря ти, че я доведе.

Никанж направи много сложен жест за поздрав с пипалата на главата си и влезе в стаята — в обичайната празна стая. Никанж отиде до една платформа в ъгъла и се сгъна в седнала поза отгоре й. Лилит си избра платформа, която й позволи да седне почти с гръб към Никанж. Искаше да забрави, че то е там и я наблюдава, тъй като очевидно нямаше намерение да прави нищо друго. Искаше да отдаде цялото си внимание на мъжа. Беше истинско чудо — човешко същество, зрял мъж, който говореше английски и който малко приличаше на един от мъртвите й братя.

Акцентът му беше американски, като нейния, и в главата й нахлуха въпроси. Къде е живял преди войната? Как е оцелял? Какво се крие зад името му? Виждал ли е други хора? Бил ли е…

— Наистина ли си решил да останеш тук? — изведнъж попита тя настоятелно.

Това не беше първият въпрос, който възнамеряваше да зададе.

Мъжът седна с кръстосани крака в средата на една платформа, която беше толкова голяма, че можеше да послужи за легло или за маса за хранене.

— Бях на четиринайсет, когато ме пробудиха — каза той. — Всички, които познавах, бяха мъртви. Оанкалите ми казаха, че ще ме пратят обратно на Земята, ако искам. Но след като прекарах известно време тук, си дадох сметка, че това е мястото, където искам да живея. Нищо скъпо не ми е останало на Земята.

— Всеки от нас е загубил роднини и приятели — каза тя. — Доколкото знам, аз съм единствената останала жива от моето семейство.

— Видях баща си, брат си — телата им. Не знам какво е станало с майка ми. Самият аз умирах, когато оанкалите ме намериха. Така ми казаха. Не си спомням, но им вярвам.

— И аз не си спомням как са ме намерили — тя се обърна. — Никанж, твоите хора направили ли са нещо, което да ни пречи да си спомняме?

Никанж се надигна бавно.

— Трябваше да го сторят — каза то. — Хората, на които им беше позволено да си спомнят как са били спасени, станаха неконтролируеми. Някои умряха въпреки грижите за тях.

Не беше изненадана. Опита се да си представи своята реакция, шока, който изпита, когато осъзна, че домът й, семейството, приятелите, целият й свят, всичко е погубено. Беше се изправила лице в лице с група оанкали, които прибираха оцелелите. Сигурно си е помислила, че е загубила ума си. А може би наистина го бе загубила за известно време. Истинско чудо беше, че не се уби, докато се опитваше да избяга.

— Яла ли си? — попита мъжът.

— Да — каза тя, неочаквано срамежливо.

Настъпи дълго мълчание.

— Каква си била преди? — попита той. — Искам да кажа, работила ли си?

— Бях тръгнала пак на училище — отговори Лилит. — Специализирах антропология. — Тя се изсмя горчиво. — Предполагам, че мога да нарека това тук практическо проучване на обекти, но как, по дяволите, мога да се измъкна от обекта?

— Антропология? — каза той безизразно. — О, да, спомням си, че четох преди войната някаква книга на Маргарет Мийд. Какво точно си искала да изследваш? Племенните хора?

— Във всеки случай различни хора. Хора, които не правят неща по начина, по който ги правим ние.

— Откъде си? — попита той.

— Лос Анджелис.

— А, така ли? Холивуд. Бевърли Хилс, филмови звезди… винаги съм искал да отида там.

Едно посещение щеше да му е достатъчно да разбие илюзиите му.

— А ти откъде си?

— Денвър.

— Къде беше, когато войната започна?

— В Големия каньон — спускахме се по бързеите на реката. Беше първият път, когато наистина правехме нещо, когато отивахме някъде на хубаво място. Замръзнахме след това. А баща ми беше свикнал да казва, че ядрената зима не е нищо повече от политика.

— Аз бях в Андите, в Перу — каза тя. — Изкачвах се към Мачу Пикчу. И аз никъде не бях ходила. Поне откакто съпругът ми почина…

— Била си женена?

— Да, но той и синът ми… починаха… Преди войната имам предвид. Бях отишла в Перу на изследователска експедиция. Беше част от програмата ми в колежа. Приятелка ме убеди да отида. Тя също дойде… и загина.

— Наистина ли?

Той вдигна рамене от неудобство.

— Аз също имах някакви планове да отида в колеж. Но тъкмо бях свършил десети клас, когато всичко избухна.

— Оанкалите сигурно са прибрали много хора от южното полукълбо — каза тя замислено. — Искам да кажа, че и ние замръзнахме, но чух, че замръзването в Южното полукълбо е било само на отделни места. Много хора трябва да са оцелели.

Той се отнесе в собствените си мисли.

— Смешно е — каза той. — Ти си била по-стара от мен, но аз съм бил пробуден толкова отдавна… Предполагам, че сега съм по-стар от теб.

— Чудя се колко ли хора са успели да спасят от северното полукълбо, освен войниците и политиците, чиито убежища не са били разрушени при бомбардировките?

Тя се обърна да попита Никанж и установи, че си е тръгнал.

— Тръгна си преди няколко минути — каза мъжът. — Те могат да се движат много тихо и бързо, когато искат.

— Но…

— Ей, не се тревожи. Ще се върне. И ако не го направи, аз мога да отварям стени или да ти дам храна, ако искаш нещо.

— Наистина ли?

— Разбира се. Те леко промениха химическия състав на тялото ми, когато реших да остана. Сега мога да отварям стените точно като тях.

— О!

Не й харесваше, че беше оставена с мъжа по този начин, особено ако той казваше истината. Ако може да отваря стените, а тя не, това я превръщаше в негова затворничка.

— Те сигурно ни наблюдават — каза тя. След което заговори на оанкали, имитирайки гласа на Никанж: — Нека да видим сега какво ще направят, като са сами.

Мъжът се разсмя.

— Сигурно е така. Не че е от толкова голямо значение.

— От значение е за мен. Предпочитам да има наблюдатели, когато и аз мога да ги наблюдавам.

Мъжът отново се засмя.

— Може да си е помислил, че няма да можем да се отпуснем, ако остане тук.

Тя умишлено не обърна внимание на казаното.

— Никанж не е от мъжки пол — каза тя. — То е оолои.

— Да. Знам. Не ти ли се струва мъжко това твое оолои?

Тя се замисли за това.

— Не. Предполагам, че съм повярвала на това, което са ми казали.

— Когато ме събудиха, си помислих, че оолоите се държат като мъже и жени, а мъжките и женските оанкали се държат като евнуси. Така и не загубих навика си да мисля за оолоите като за мъже или жени.

„Това — помисли си Лилит — е глупав начин на мислене за човек, който беше решил да прекара живота си сред оанкалите — съзнателно, неумолимо невежество.“

— Почакай, докато твоето оолои порасне — каза той. — Тогава ще разбереш какво имам предвид. Те се променят, когато онези две допълнителни неща им израснат.

Пол Тайтъс повдигна едната си вежда.

— Знаеш какво представляват те, нали?

— Да — каза тя.

Той сигурно знаеше повече от това, но тя осъзна, че не иска да го окуражава повече да говори за секс, дори и за секс между оанкали.

— Тогава ще разбереш, че това не са ръце, както и да искат ги наричаме. Когато тези неща пораснат, оолоито дава на всички да се разбере кой командва парада. Оанкалите май имат нужда от организация, която да защитава правата им.

Тя навлажни устните си.

— То иска да му помогна, докато трае метаморфозата му.

— Да му помогнеш? Ти какво му каза?

— Че ще го направя. Не е кой знае какво.

Той се изсмя.

— Не е трудно. Това обаче ги превръща в твои длъжници. Не е лошо да си имаш някой толкова могъщ за длъжник. Освен това доказваш, че може да ти се има доверие. Те ще са благодарни и ти ще си много по-свободна. Може и да те уредят така, че да можеш сама да отваряш стени.

— Това ли се случи с теб?

Той се раздвижи нервно.

— Донякъде.

След това стана от платформата, докосна стената зад себе си с всичките си десет пръста и зачака, докато стената се отвори. Зад нея имаше шкаф с храна, подобен на този, който беше виждала в дома си. В дома си? Добре де, а какво друго беше? Тя живееше в него.

Той извади сандвичи и нещо, което приличаше на малък пай — наистина беше пай, и друго нещо, което приличаше на пържени картофи.

Лилит погледна храната с изненада. Беше доволна от нещата, които оанкалите й даваха, когато отседна със семейството на Ждая — разнообразни и вкусни. Месото й липсваше от време на време, но щом оанкалите й дадоха да разбере, че не биха убили животно за нея, нито пък биха й разрешили да убие, тя се примири. Никога преди не беше проявявала капризи по отношение на храната и нямаше проблем с това, че оанкалите я приготвяха по свой собствен начин.

— Понякога — каза той — толкова много ми се прияждат хамбургери, че ги сънувам. Нали знаеш, хамбургери със сирене, бекон и кисели краставички…

— Какво има в сандвича ти? — попита тя.

— Изкуствено месо. Основно соя, предполагам, и куат.

Куатасаяша — подобният на сирене зеленчук на оанкалите.

— Аз също ям много куат — каза тя.

— Тогава си вземи малко. Нали не искаш да стоиш тук и да ме гледаш как се храня?

Усмихна се и погледна сандвича, който той й беше предложил. Въобще не беше гладна, но се почувства приятно и в безопасност, хранейки се с него. Взе си и няколко от пържените му картофки.

— Касава — каза й той. — Има вкус на картофи. Никога не бях чувал за касава, преди да се озова тук. Това е някакво тропическо растение, което оанкалите отглеждат.

— Знам. Те възнамеряват да накарат тези от нас, които се върнат на Земята, да го отглеждат и използват. От него може да се прави брашно и да се използва вместо жито.

Той втренчи поглед в нея, докато тя присви вежди и каза:

— Какво има?

Свали поглед от нея и погледна надолу в нищото.

— Запитвала ли си се някога какво би било? — попита той меко. — Искам да кажа… в каменната ера! Да ровиш земята с пръчка за корени, да ядеш буболечки, плъхове. Чух, че плъховете са оцелели. Едрият добитък и конете — не. Кучетата също. Но плъховете са оцелели.

— Знам.

— Каза, че си имала бебе.

— Синът ми. Мъртъв е.

— Да. Е, сигурен съм, че когато се е раждал, ти си била в болница с лекари и сестри около теб, които са ти помагали и са ти били инжекции против болките. Как ти се струва да трябва да го правиш в джунглата, с нищо около теб освен плъхове, буболечки и хора, които те съжаляват, но не могат да направят нищо, за да ти помогнат?

— Родих по естествен път — каза тя. — Въобще не беше забавно, но мина добре.

— Какво искаш да кажеш? Без никакви болкоуспокояващи?

— Никакви. И не беше в болница. Беше в нещо като център за раждане — място за бременни жени, на които не им допада идеята да ги третират, сякаш са болни.

Той поклати глава и изкриви устата си в усмивка.

— Чудя се през колко жени е трябвало да минат, преди да намерят теб. Обзалагам се, че са били много. Ти, явно, си точно това, което търсят, но аз не мога да се сетя защо.

Думите му я засегнаха повече, отколкото тя му позволи да забележи. Заради всичките разпити и тестове, през които беше преминала, и двете години и половина непрекъснато наблюдение оанкалите я познаваха по-добре от който и да е друг човек. Те знаеха как ще реагира на почти всичко, на което я подлагаха. Знаеха как да я манипулират и да я накарат да прави каквото се иска от нея. Разбира се, те си даваха сметка, че тя има определен практически опит, който те считаха за важен. Ако беше имала трудно раждане, ако се е наложило да бъде откарана в болницата против волята, за да роди с цезарово сечение, то сигурно щяха да я отхвърлят и да изберат някой друг.

— Защо искаш да се връщаш? — попита я Тайтъс. — Защо искаш да прекараш живота си като пещерен човек?

— Не искам.

Очите му се разшириха.

— Тогава защо не…

— Не трябва да забравяме това, което знаем — каза тя и се усмихна. — Не бих могла да забравя, даже и да искам. Не е нужно да се връщаме към каменната ера. Разбира се, предстои ни много трудна работа, но с това, което оанкалите ще ни научат, и нещата, които вече знаем, поне ще имаме шанс.

— Те не учат даром. Не са ни спасили от добри чувства. При тях всичко опира до размяна. Знаеш какво трябва да платиш, за да те пуснат там долу.

— Ти какво плати, за да останеш тук?

Мълчание. Той изяде още няколко хапки.

— Цената — каза той меко — е същата. Когато приключат с нас, няма да е останало нито едно човешко същество. Нито тук, нито на Земята. Това, което започнаха бомбите, ще го довършат те.

— Не виждам защо трябва да бъде така.

— Така е. Но явно не си била будна достатъчно дълго.

— Земята е голяма. Даже и да има райони, които не са годни за живеене, Земята е едно дяволски огромно място.

Той я погледна с толкова голямо и нескрито съжаление, че тя се отдръпна разгневена.

— Мислиш ли, че те вече не знаят колко голяма е Земята? — попита той.

— Ако мислех така, нямаше да кажа това на теб и на другите, които може би ни подслушват. Те много добре знаят как се чувствам.

— И знаят как да те накарат да промениш мнението си.

— Не и за това. За това никога.

— Вече ти казах — не си била будна достатъчно дълго.

„Какво му бяха направили — запита се тя. — Дали беше заради това, че го бяха държали буден много дълго — през по-голямата част без човешка компания? Буден, и то със съзнанието, че всички, които някога е познавал, са мъртви и че нищо, което може да прави на Земята, няма да е съизмеримо с предишния му живот. Как би възприело това едно четиринайсетгодишно момче?“

— Ако искаш — каза той, — те ще ти позволят да останеш тук… с мен.

— Какво, за постоянно?

— Да.

— Не.

Той остави малко парче от пая, който не й беше предложил да си поделят, и се приближи към нея.

— Знаеш ли, те очакват от теб да кажеш не — каза той. — Довели са те тук, за да го направиш, така още веднъж ще се уверят, че са били прави за теб.

Той стоеше изправен, висок и широкоплещест, беше прекалено близо до нея, твърде напрегнат. С огорчение разбра, че се страхува от него.

— Изненадай ги — продължи той тихо. — Не прави това, което очакват от теб — поне веднъж. Не им позволявай да те разиграват като марионетка.

Беше сложил ръце на раменете й. Когато тя инстинктивно се отдръпна, той я стисна силно и болезнено.

Тя седна, без да мърда, и се вгледа в него. Майка й я беше гледала по същия начин. Тя също се беше улавяла да гледа сина си така, когато мислеше, че прави нещо нередно. Дали Тайтъс не беше все още на четиринайсет, момче, което оанкалите са пробудили, впечатлили и съблазнили, и издигнали в ранговете на обществото си?

Той я пусна.

— Тук ще бъдеш на сигурно място — каза той меко. — Долу, на земята… колко дълго ще живееш? Колко дълго искаш да живееш? Даже и да не забравиш това, което знаеш, другите хора ще забравят. Някои от тях ще искат да живеят като първобитните хора, ще те влачат навсякъде със себе си, ще те сложат в харем, ще те смачкат от бой.

Той поклати глава.

— Кажи ми, че греша. Седни там и ми кажи, че греша.

Тя извърна поглед от него, давайки си сметка, че той сигурно е прав. Какво я чакаше на Земята? Мизерия? Подчинение? Смърт? Разбира се, ще има хора, които ще захвърлят цивилизованото поведение. Не първоначално, но впоследствие, когато разберат, че могат да минат и без него.

Той я хвана отново за раменете и този път непохватно се опита да я целуне. Напомни й за целувка на нетърпеливо момче. Това не я притесни. Осъзна, че му отвръща, независимо от страха. Но залогът тук беше по-висок, отколкото получаването на няколко минути удоволствие.

— Виж — каза тя, когато той се отдръпна. — Нямам намерение да правя шоу на оанкалите.

— Те какво променят нещата? Не е същото, като да те гледат хора.

— За мен е.

— Лилит — поклати глава той, — те винаги ще ни наблюдават.

— Другото нещо, което нямам намерение да им давам, е дете, с което да експериментират.

— Вероятно вече си го направила.

Изненада и внезапен страх я накараха да замълчи, но ръката й се премести върху стомаха й, там, където якето закриваше белега.

— Те не разполагаха с достатъчно от нас за това, което наричат нормална размяна — каза той. — Повечето от тези, с които разполагат, ще бъдат динсо — хора, които ще искат да върнат на Земята. Не им стигаха хора за семейство Тоат. Трябваше да направят повече от тях.

— Докато спим? Как…

— Как? — изсъска той. — Както си искат! Взеха материал от мъже и жени, които даже не се познаваха, смесиха го и после го сложиха обратно в жени, които никога нямаше да познават майката и бащата на детето и вероятно никога нямаше да познават самото дете. А може да са отгледали детето в друго животно. Имат животни, които те приспособяват, така че да инкубират човешки зародиши, както се изразяват. Може и изобщо да нямат нужда от мъже и жени. Просто остъргват малко човешка кожа и от това правят бебета — клониране, знаеш. Или използват един от техните отпечатъци — не ме питай какво е отпечатък. Но те имат отпечатък и от теб и могат да създадат още една като теб, даже и да си мъртва от сто години и нищо да не е останало от тялото ти. И това е само началото. Те могат да правят хора по начини, които даже не мога да си обясня. Единственото, което не могат да правят, ми се струва, е да ни оставят сами. Да ни позволят да правим нещата по нашия начин.

Ръцете му я докосваха по-нежно.

— Поне досега не са го правили.

Пол Тайтъс я разтърси внезапно.

— Знаеш ли колко деца имам? Те ми казаха: „Твоят генетичен материал е използван при всяко седемдесето дете“. А аз през цялото това време тук не съм видял една жена.

Той впери поглед в нея за няколко мига и от това я достраша, съжаляваше го и копнееше да е далече от него. Това беше първото човешко същество, което виждаше след толкова много години, и единственото нещо, което искаше да направи, беше да се махне на секундата.

Беше безсмислено да се опитва да се съпротивлява. Беше висока, винаги си беше мислила, че е силна, но той беше много по-едър — метър и деветдесет на ръст и изключително здрав.

— Разполагали са с двеста и петдесет години да си правят каквото си поискат с нас — каза тя. — Сигурно не можем да ги спрем, но кой е казал, че трябва да им помагаме.

— Да вървят по дяволите.

Той се опита да разкопчае якето й.

— Не — изкрещя тя, с цел да го стресне. — Така постъпват с животните. Събират жребци и кобили заедно, докато се чифтосат, и после ги връщат обратно на собствениците им. Какво ги е грижа? Те са просто животни, нали?

Той разкъса якето й, но се забави с панталоните й.

Тя изведнъж се хвърли с цялата си тежест върху него и успя да го избута.

Той се препъна и отстъпи назад, но успя да се задържи на крака и после се хвърли отново върху нея.

Тя започна да крещи, прехвърли краката си през платформата, на която седеше, и слезе от другата страна. Сега платформата беше между тях. Той я заобиколи.

Тя отново се качи отгоре и слезе от другата й страна, платформата остана между тях.

— Не се превръщай в техен слуга! — помоли го тя. — Не го прави!

Той се хвърли към нея, вече не обръщаше внимание на думите й. Изглежда, това му доставяше удоволствие. Препречи пътя й към леглото, като сам стъпи върху него. Натисна я до една от стените.

— Колко пъти са те карали да правиш това преди? — отчаяно го попита тя. — Имаше ли сестра на Земята? Би ли я познал сега? А може да са те накарали да го правиш и с нея.

Той успя да хване ръката й и я дръпна към себе си.

— Може би са те накарали да го направиш с майка си! — изкрещя тя.

Той замръзна и тя помисли, че е успяла да го засегне.

— Майка ти — повтори тя. — Не си я виждал от четиринайсетата си година. Откъде знаеш дали не са ти я довели и…

Удари я.

Залитайки от шок и болка, тя падна върху него и той я хвърли настрани като някакъв парцал.

Тя се удари лошо, но не беше напълно в безсъзнание, когато той се надвеси над нея.

— Никога преди това не съм го правил — прошепна той. — Никога с жена. Но кой знае с кого го правят те.

Замълча и погледна надолу към мястото, където беше паднала.

— Казаха, че мога да го направя с теб. Казаха, че можеш да останеш тук, ако искаш. А какво направи ти, провали всичко!

Той ритна ръката й. Последният звук, който чу, преди да загуби съзнание, беше дрезгавата му псувня.