Октавия Е. Бътлър
Зора (29)

12

Сред хората настъпи брожение. Някои избягваха Лилит, защото си мислеха, че не е човек, а някакъв мутант, получовек. Други идваха при нея, защото вярваха, че ще победи. Не знаеха какво означаваше това, но си мислеха, че е по-добре да са с нея, отколкото да я имат за враг.

Ядрото на нейната група, Джоузеф, Тейт и Гейбриъл, Лия и Рей, не се промени. Ядрото на групата на Питър се поразмести. В него беше включен Виктор. Той имаше силен характер и беше прекарал буден по-дълго от повечето хора. Това окуражи няколко от новите хора да го последват.

Самият Питър беше заменен от Кърт. Заради счупената ръка Питър стана мълчалив, навъсен и обикновено прекарваше времето в своята стая. Кърт и без това беше по-умен и по-привлекателен. Вероятно щеше да стане водач на групата още в самото начало, ако беше действал малко по-бързо.

Ръката на Питър остана счупена, беше подута, болеше го и той не можеше да си служи с нея в продължение на два дни. Вечерта на втория ден беше излекуван. Успа се, пропусна закуската и когато се събуди, ръката му вече не беше счупена, а той беше един невероятно изплашен мъж. Никой не можеше да го накара да повярва, че тези два дни на изтощителна болка са били някаква илюзия или измама. Костите на ръката му бяха счупени, и то сериозно. Всички, които го бяха навестили, казваха, че е разместена, подута, и забелязваха промяната в цвета й. Всички бяха видели, че не можеше да използва ръката си.

Сега всички виждаха непокътната ръка, с неразместени кости, ръка, с която можеш да си служиш отлично. Хората на Питър го гледаха с подозрение.

След обяда в деня на чудотворното оздравяване Лилит разказа на хората внимателно цензурирани истории за живота й сред оанкалите. Питър не остана да слуша.

— Ти имаш нужда да чуеш тези истории — каза му тя по-късно. — Оанкалите ще те шокират, даже и да си подготвен. Те оправиха ръката ти, докато ти спеше, защото не искаха да се изплашиш и да се съпротивляваш, докато ти я наместват.

— Кажи им, че съм им много признателен — измърмори той.

— Те искат здрав разум, а не признателност — каза тя. — И те, и аз искаме да проявиш достатъчно благоразумие, за да оцелееш.

Той я изгледа с такова презрение, че лицето му стана почти неузнаваемо.

Тя поклати глава и каза тихо:

— Ударих те, защото се опитваше да нараниш друг човек. Теб никой не те е наранявал. Оанкалите спасиха живота ти. Рано или късно, ще те изпратят обратно на Земята, за да създадеш нов живот за себе си. — Тя млъкна. — Помисли малко, Пит. Прояви малко здрав разум.

Стана да си ходи. Той не каза нищо, само я гледаше с омраза и презрение.

— Сега сме четирийсет и трима — каза тя. — Оанкалите могат да се появят тук във всеки един момент. Не прави нищо, което да ги накара да те задържат тук сам.

Остави го с надеждата, че ще започне да мисли. С надеждата, но не и с убеждението, че ще го направи.

Пет дни след като ръката на Питър оздравя, във вечерното ядене беше сложен наркотик.

Лилит не беше предупредена. Тя яде с другите, седнала на една страна с Джоузеф. Докато се хранеше, усети мускулите си да се отпускат и особения вид комфорт, който я накара да си мисли за…

Изправи се. Това, което почувства сега, напомняше за усещането с Никанж, когато той беше установил невралната връзка с нея.

И сладката мъгла на очакването се разсея. Тялото й, изглежда, се беше отърсило от действието на наркотика и тя отново беше нащрек. Наблизо други хора говореха един на друг и се смееха малко повече от обикновено. Смехът никога не изчезна от залата през цялото това време, но имаше дни, в които се чуваше рядко. В последно време ставаха повече сбивания, имаше повече прескачания от едно легло в друго и по-малко смях.

Сега мъжете и жените започнаха да си държат ръцете, стояха по-близо един до друг. Прегръщаха се през кръста и сядаха заедно, за първи път от деня на пробуждането се чувстваха толкова щастливи. Малко вероятно беше някой от тях да може да се отърси от въздействието на наркотика толкова бързо, колкото Лилит. Оолоите не ги бяха променили.

Огледа се наоколо да види дали оанкалите вече не бяха дошли. Нямаше следа от тях. Обърна се към Джоузеф, който седеше до нея с объркано изражение на лицето.

— Джо?

Той я погледна. Лицето му се успокои и той се протегна да я докосне.

Тя го остави да я придърпа близо до себе си и прошепна в ухото му:

— Оанкалите ще дойдат всеки момент. Бяхме упоени.

Той се опита да се отърси от въздействието на наркотика.

— Помислих си… — той разтри лицето си. — Помислих си, че нещо не е наред. — Пое дълбоко въздух и после се огледа. — Ето ги — каза той тихо.

Тя проследи погледа му и видя, че на стената между шкафовете с храна се появиха цепнатини. Поне на осем места. Оанкалите идваха.

— О, не — каза Джоузеф, притихна и погледна настрани. — Защо не ме остави упоен?

— Съжалявам — каза тя и отпусна ръката си върху неговата.

Беше имал само едно краткотрайно преживяване с оанкали. Сигурно и за него щеше да е толкова трудно, колкото и за останалите.

— Ти си променен — каза тя. — Не мисля, че наркотикът щеше да те държи дълго, щом започнеше да става интересно.

Още оанкали се подадоха през отворите. Лилит преброи общо двайсет и осем. Щяха ли да са достатъчни, за да се справят с четирийсет и три ужасени човешки същества, когато отслабнеше действието на наркотика?

Хората реагираха на нечовешкото присъствие със забавени реакции. Тейт и Гейбриъл стояха заедно и се подпираха един друг, втренчени в оанкалите. Едно оолои се приближи към тях и те се отдръпнаха назад. Не бяха ужасени, както предполагаше тя, но със сигурност бяха изплашени.

Оолоито им каза нещо и Лилит разбра, че това е Кахгаят.

Тя се изправи, като не изпускаше от поглед тримата. Не можеше да разбере това, което им казваше Кахгаят, но тонът не беше присъщ за него. Гласът му беше тих, успокояващ и неочаквано завладяващ. Беше глас, който тя беше свикнала да асоциира с Никанж.

На друго място в залата избухна схватка. Кърт, въпреки въздействието на наркотика, беше нападнал оолоито, което се беше приближило до него. Всички присъстващи оанкали бяха оолои.

Питър се опита да помогне на Кърт, но Джийн изпищя и той се върна при нея.

Беатрис избяга от оолоито си. Беше направила няколко крачки, преди то да я хване. Уви едно от сензорните си пипала около нея и тя се отпусна на пода в безсъзнание.

И други хора започнаха да припадат в залата — тези, които се опитваха да се съпротивляват, и други, които се опитваха да избягат. Паника под каквато и да е форма не се толерираше.

Тейт и Гейбриъл бяха още будни. Лия беше будна, но Рей беше в безсъзнание. Едно оолои се опитваше да я успокои и да я увери, че Рей е добре.

Джийн беше будна, въпреки моментната си паника, но Питър беше в безсъзнание.

Селин беше будна и застинала на място. Едно оолои я докосна, после бързо се отдръпна, сякаш го беше заболяло. Селин припадна.

Виктор Доминик и Хилари Балард бяха будни и се държаха един за друг, въпреки че досега никога не бяха показвали взаимен интерес.

Алисън изпищя, хвърли храна по оолоито и после тръгна да бяга. То я хвана, но я остави в съзнание, може би защото тя не се съпротивляваше. Тя замръзна на място, но изглежда, слушаше, докато оолоито се опитваше да я успокои.

На други места в залата малки групи от хора се изправяха срещу оолоите, без да проявяват паника. Наркотикът оказваше въздействие. В залата цареше странна атмосфера на контролиран хаос.

Лилит не изпускаше от погледа си Кахгаят, Тейт и Гейбриъл. Оолоито седеше на земята, обърнато към тях, и им говореше, даже им показа как се сгъват ставите му и как сетивните му пипала проследяват движенията им. Движеше се много бавно. Когато говореше, Лилит не можеше да долови следа от високомерното му поведение.

— Познаваш ли го? — попита Джоузеф.

— Да. Един от родителите на Никанж. Не се разбирах с него.

Пипалата на главата на Кахгаят се насочиха в нейната посока за момент и тя знаеше, че то я е чуло. Замисли се дали да не каже още нещо, но така, че да я чуят всички.

Но преди да започне, при тях дойде Никанж. Застана пред Джоузеф и го погледна изпитателно.

— Изглеждаш чудесно — каза то. — Как се чувстваш?

— Добре.

— Всичко ще е наред. — То хвърли поглед към Тейт и Гейбриъл. — За приятелите ти обаче не съм сигурен. Не и за двамата във всеки случай.

— Какво? Защо не?

Никанж раздвижи пипалата си.

— Кахгаят ще се пробва. Аз го предупредих и то призна, че имам талант за хората, но то много силно ги желае. Жената ще оцелее, но за мъжа не съм сигурен.

— Защо? — настоятелно попита Лилит.

— Може и да не го направи. Кахгаят има опит. Те двамата са най-спокойните в цялата зала, ако изключим вас.

То насочи вниманието си към ръцете на Джоузеф, който беше впил ноктите на едната си ръка в другата и от нея капеше кръв.

Никанж погледна настрани, даже извърна тялото си от Джоузеф. В природата му беше да помага, да лекува рани, да слага край на болката. Въпреки това знаеше достатъчно и реши да не пречи на Джоузеф да си причинява болка.

— Какво правиш ти, предсказваш бъдещето, а? — прошепна дрезгаво Джоузеф. — Габи ще се самоубие ли?

— Индиректно може би. Надявам се да не го направи. Не мога да предскажа всичко. Може би Кахгаят ще го спаси. Той заслужава да бъде спасен. Но поведението му в миналото подсказва, че ще е трудно да се работи с него.

То се протегна и хвана ръцете на Джоузеф, явно не можеше да понася повече гледката.

— Беше ви даден слаб, неутрален наркотик с храната — каза то. — Аз мога да ти помогна с нещо по-добро.

Джоузеф се опита да се дръпне, но то не обърна внимание на усилията му. Прегледа ръката, която беше наранил, упои го допълнително, докато през цялото това време му говореше тихо.

— Знаеш, че няма да те нараня. Ти не се страхуваш от болка. А страхът, причинен от моя външен вид, постепенно ще изчезне. Не мърдай. Отпусни тялото си. Остави го да се отпусне. Ако тялото ти е отпуснато, ще ти е по-лесно да преодолееш страха. Точно така. Облегни се на стената. Мога да ти помогна да останеш в това състояние, без да замъглявам съзнанието ти. Разбираш ли?

Джоузеф обърна главата си и погледна Никанж, после я извърна настрани. Движенията му бяха бавни, апатични, прикриваха истинските му емоции. Никанж се премести и седна до него, но продължаваше да го държи.

— Страхуваш се по-малко от преди — каза то. — Даже това, което чувстваш сега, бързо ще отмине.

Лилит следеше работата на Никанж, знаеше, че само леко ще го упои — вероятно ще стимулира отделянето на собствените му ендорфини, за да се чувства по-спокоен. Думите на Никанж, звучащи тихо и уверено, само подсилиха чувството за сигурност.

Джоузеф въздъхна.

— Не разбирам защо така се плаша от теб — каза той. Не звучеше изплашен. — Не изглеждаш толкова страшно. Просто си… много различен.

— В света на животните различието между отделните видове на първо място означава заплаха — отговори Никанж. — Различното е опасно. Може да те убие. Това е валидно за животинските ви предци и за най-близките ви родственици от животинския свят. Това правило важи и за вас. — Никанж отпусна пипалата на главата си. — За вас е по-безопасно да преодолеете страха си индивидуално, отколкото като част от голяма група. Затова и направихме така.

Погледна към двойките и отделните хора, всеки един от тях беше придружен от оолои.

Никанж премести вниманието си върху Лилит.

— Щеше да е по-лесно, ако и към теб бяхме подходили по същия начин — с наркотици и възрастно оолои.

— Защо не направихте така?

— Те те подготвяха за мен, Лилит. Възрастните прецениха, че ще е по-добре да се съчетая, преди да навляза в зрялата си възраст. Ждая сметна, че може да те доведе при мен без помощта на наркотици, и се оказа прав.

Лилит потръпна.

— Не бих искала отново да премина през подобно нещо.

— Няма да се наложи. Виж приятелката си Тейт.

Лилит се обърна и видя, че Тейт беше протегнала ръка към Кахгаят. Гейбриъл я грабна и я издърпа, като не спираше да спори.

Тейт каза няколко думи, докато Гейбриъл говори много, но след малко я пусна. Кахгаят не помръдваше и мълчеше. Чакаше. Остави Тейт да го погледне отново, вероятно да събере кураж. Когато тя отново протегна ръката си, то я сграбчи и усука около нея на спирала сетивното си пипало с движение, което изглеждаше невероятно бързо, но някак нежно и незастрашаващо. Пипалото се движеше като поразяваща кобра, но в движението му имаше нещо деликатно. Тейт даже не изглеждаше изненадана.

— Как може да се движи така? — промърмори Лилит.

— Кахгаят се притесняваше, че тя няма да има смелост да довърши жеста — каза Никанж. — Мисля, че беше право.

— Аз дърпах ръката си много пъти.

— Ждая трябваше да те остави да свършиш цялата работа сама. С нищо не можеше да помогне.

— Какво ще стане сега? — попита Джоузеф.

— Ще останем с вас няколко дни. Когато свикнете с нас, ще ви заведем в тренажора, който създадохме за вас — джунглата.

Никанж се обърна към Лилит.

— Известно време няма да имаш никакви задължения. Мога да заведа теб и приятеля ти навън, да му покажа другите части от кораба.

Лилит се огледа наоколо. Никой вече не се съпротивляваше, първият ужас беше преминал. Хората, които не можеха да се контролират, бяха в безсъзнание. Останалите бяха изцяло съсредоточени върху своите оолоита; в момента бяха на ничия земя, от едната страна се намираше страхът, а от другата — внушеното от наркотиците чувство за спокойствие.

— Аз съм единственото човешко същество, което има някаква представа какво се случва — каза тя. — Някои от тях може да искат да разговарят с мен.

Мълчание.

— Добре. Какво ще кажеш, Джо? Искаш ли да излезем и да поразгледаме навън?

Той се намръщи.

— Какво точно искаш да кажеш?

Тя въздъхна.

— Хората тук няма да искат да сме около тях известно време. Всъщност ти вероятно няма да искаш да си с тях. Това е реакция към наркотика на оолоите. Така че можем да останем тук, без никой да ни обърне внимание, или да излезем навън.

Никанж омота едно от сетивните си пипала около китката й, по този начин я подтикваше да размисли върху третата възможност. Тя не каза нищо, но желанието, което изведнъж се зароди в нея, беше толкова силно, че чак й се стори подозрително.

— Пусни ме! — каза тя.

То я пусна, но беше изцяло съсредоточено върху нея. Беше почувствало бурната реакция на тялото й към неговото безмълвно предложение.

— Какво? — каза Джоузеф, като се изправи на крака. — Какво става?

Никой не му отговори, но той не се възпротиви, когато се насочиха към спалнята на Лилит. Докато Лилит запечатваше стената, той я попита отново:

— Какво става?

Никанж свали пипалото си от врата на Лилит.

— Изчакай — каза й то. След това насочи вниманието си върху Джоузеф. Пусна го, но не отстъпи настрани. — Вторият път ще е най-труден за теб. Първия път не ти оставих никакъв избор. Нямаше да можеш да прецениш в какво се състои той. Сега имаш избор.

Той разбра.

— Не! — каза рязко. — Не и отново!

Мълчание.

— Предпочитам истинското преживяване!

— С Лилит?

— Разбира се.

Явно, искаше да каже още нещо, но вместо това погледна към Лилит и замълча.

— По-добре с всеки друг човек, но не с мен — тихо допълни Никанж.

Джоузеф само го погледна.

— И това, след като ти доставих удоволствие. Голямо удоволствие.

— Илюзия!

— Интерпретация! Електрохимична стимулация на определени нерви, на определени части от мозъка ти… Това, което се случи, беше истинско. Тялото ти много добре го знае. Твоята интерпретация беше илюзорна. Чувствата бяха напълно реални. Можеш отново да ги изпиташ или да изпиташ други.

— Не!

— Ще можеш да ги споделиш с Лилит.

Мълчание.

— Всичко, което изпита тя, ще го сподели с теб. — То се протегна и омота сетивното си пипало като спирала около ръката му. — Няма да те нараня. Предлагам ти единение, това, към което твоите хора се стремят и за което мечтаят, но не могат да постигнат сами.

Той дръпна и освободи ръката си.

— Каза, че мога да избирам. Аз направих избора си!

— Да, така е.

То разкопча якето му с многопръстовите си ръце и го съблече. Когато той се опита да се дръпне назад, то го задържа. Успя да легне на леглото с него, без да го насилва.

— Виждаш ли? Тялото ти направи различен избор.

Той се съпротивлява яростно за няколко секунди, после престана.

— Защо правиш това? — попита.

— Затвори очи.

— Какво?

— Постой тук малко с мен и си затвори очите.

— Какво ще правиш?

— Нищо. Затвори си очите.

— Не ти вярвам.

— Не се страхуваш от мен. Затвори очи.

Мълчание.

След известно време той затвори очите си и двамата полежаха заедно. Джоузеф се беше сковал в началото, но след като нищо не се случи, той бавно започна да се отпуска. След малко дишането му се успокои и той изглеждаше заспал.

Лилит седна на масата, чакаше и наблюдаваше. Беше търпелива, но любопитна. Това щеше да е единственият й шанс да види как едно оолои прелъстява човек. Помисли си, че трябва да е смутена от факта, че този човек е Джоузеф. Знаеше повече, отколкото иска, за безкрайно противоречивите усещания, на които беше подложен сега.

Въпреки всичко имаше пълно доверие на Никанж. То се забавляваше с Джоузеф. Нямаше да развали удоволствието си, като го нарани или го кара да бърза. Сигурно и Джоузеф се наслаждаваше по някакъв странен начин, въпреки че нямаше как да го сподели.

Лилит вече дремеше, когато Никанж погали раменете на Джоузеф, за да го събуди. Гласът му я сепна.

— Какво правиш? — попита той.

— Събуждам те.

— Не бях заспал.

Мълчание.

— Боже господи — каза той след малко. — Май наистина съм заспал, а? Сигурно си ме упоил.

— Не.

То потри очите си, но не направи никакъв опит да стане.

— Защо просто… не го направи?

— Казах ти. Този път можеш да избираш.

— Аз избрах. Ти ме пренебрегна.

— Тялото ти каза едно. Думите казаха друго. — Премести едно от сетивните си пипала отзад на шията му и го нави хлабаво около врата му. — Това е позицията — каза то. — Мога да спра сега, ако поискаш.

Настъпи моментно мълчание, после Джоузеф въздъхна продължително.

— Не мога да дам позволение нито на себе си, нито на теб — каза той. — Без значение какво чувствам, не мога да го направя.

Главата и тялото на Никанж станаха гладки като огледало. Промяната беше толкова рязка, че Джоузеф подскочи и се отдръпна назад.

— Това… забавлява ли те по някакъв начин? — каза той с горчивина в гласа.

— Радва ме. Очаквах го.

— И сега какво ще се случи?

— Имаш много силна воля. Можеш да се нараниш много лошо, ако смяташ, че това е нужно, за да постигнеш целта си или да удържиш на убежденията си.

— Махни се.

То отново отпусна пипалата си.

— Бъди благодарен, Джо. Аз няма да те оставя.

Лилит видя как тялото на Джоузеф се скова, как се опита да се съпротивлява, но след това се отпусна. Тя знаеше, че Никанж го е преценил правилно. Той не се възпротиви, когато Никанж го разположи по-удобно до тялото си. Тя видя, че той отново е затворил очи, а лицето му беше спокойно.

Лилит безшумно се изправи, съблече якето си и легна в леглото. Наведе се над тях, гледаше надолу. За момент видя Никанж, както беше видяла Ждая навремето — напълно чуждо същество, уродливо, отблъскващо, надминаващо обикновената грозота с телесните си пипала, приличащи на червеи, и тези на главата, които приличаха на змии с неговата склонност да ги движи постоянно, за да изразяват емоциите му.

Тя застина на място. Беше събрала достатъчно смелост и нямаше да се опитва да избяга.

Моментът отмина, остави я почти без въздух. Тя подскочи, когато Никанж я докосна с върха на сетивното си пипало. Тя го погледна за момент, чудеше се как беше превъзмогнала ужаса си от това създание.

След това легна долу, чакаше нетърпеливо това, което то можеше да й даде. Разположи се до него и прекара известно време в трескаво очакване, докато не усети измамно лекото докосване на сетивното му пипало и не почувства тялото на оолоито да трепери до нея.