Октавия Е. Бътлър
Зора (28)

11

Оанкалите не пожелаха да играят ролята на приятели на Лилит. Когато се затвори в стаята си да говори с тях, те нито се появиха, нито отговориха на повикванията й. Продължаваха да държат Дерик. Лилит си помисли, че вероятно отново е бил приспан.

Нищо от това не я учудваше. Имаше две възможности: или тя щеше да организира хората в тясно сплотена група, или щеше да послужи като изкупителна жертва за друг, който успее да ги организира по-бързо. Никанж и другарите му щяха да й спасят живота, ако се намираше в непосредствена опасност. Но с изключение на това трябваше да се оправя сама.

Но тя имаше способности. Това си мислеха хората за начина, по който тя управляваше стените и летаргичните растения. Питър ван Верден не притежаваше способности. Някои от хората смятаха, че той е причината за изчезването на Дерик, а вероятно и за смъртта му. За щастие, Питър не беше достатъчно красноречив и не особено чаровен, за да прехвърли вината за това върху Лилит — въпреки че се опита.

Успя обаче да обрисува Дерик като герой, мъченик, който е действал за доброто на групата, който поне се е опитал да направи нещо. Какво, по дяволите, правеше Лилит, искаше да знае той. Какво правеше нейната група? Седят със скръстени ръце и говорят празни приказки, чакат похитителите да им кажат какво да правят по-нататък.

Хората, които обичаха действията, заставаха на страната на Питър. Хората като Лия и Рей, Тейт и Гейбриъл, които изчакваха удобния момент, докато получат повече информация или реален шанс да избягат, вземаха страната на Лилит.

Имаше и хора като Беатрис Дуайър, които се страхуваха да правят каквото и да било и които бяха загубили надежда някога да получат шанса да контролират съдбата си. Тези хора вземаха страната на Лилит с надеждата за мир, спокойствие и продължение на живота си. Те искаха просто да бъдат оставени на мира. Така мислеше Лилит. Това беше всичко, което много хора искаха преди войната. И това беше единственото нещо, което не можеха да имат и тогава, и сега.

Независимо от това Лилит прие и тях, а когато пробуди още десет души, използва за помощници само членовете на нейната група. Хората на Питър само стояха отстрани, крещяха и се подиграваха. Новите ги помислиха за размирници.

Вероятно по тази причина Питър реши да впечатли последователите си, като помогне на един от тях да си намери жена сред новите хора.

Жената, Алисън Зийглър, още не си беше избрала мъж, когото да хареса, но още от самото начало беше минала на страната на Лилит. Тя извика името й, когато Питър и новият мъж, Грегъри Себастес, започнаха да я влачат към стаята на Грегъри.

Лилит, която беше сама в стаята си, се намръщи, не беше сигурна какво беше това. Поредното сбиване?

Остави купчината досиета, които преглеждаше в търсене на още няколко съюзници. Излезе и веднага видя какво става. Двама мъже държаха една жена, която се опитваше да се освободи. Достъпът им към спалните беше блокиран от хората на Лилит, които бяха застанали на пътя им. А няколко души от групата на Питър се бяха запречили пред хората от групата на Лилит и те не можеха да стигнат до жената.

Безизходна ситуация, потенциално смъртоносна.

— За какво, по дяволите, се пази? — искаше да знае Джийн. — Нейно задължение е да се събере с някого. Не са останали много от нас.

— Мое задължение е да разбера къде съм и как мога да се освободя — извика Алисън. — Ти може да искаш да дадеш на този, който ни държи затворници, човешко бебе, но аз не искам!

— Ние се събираме по двойки — изрева Кърт, заглушавайки я. — Един мъж, една жена. Никой няма право на въздържание. Това причинява неприятности.

— Неприятности за кого? — искаше да знае някой.

— Кой, по дяволите, си ти, да ни казваш какви са правата ни? — извика друг.

— Тя каква ти е на теб! — Грегъри използва свободната си ръка, за да го отблъсне от Алисън. — Намери си своя собствена жена!

В този момент Алисън го ухапа. Той я напсува и я удари. Тя изпищя и изви тялото си назад. От носа й потече кръв.

Лилит отиде сред тълпата.

— Спрете — каза тя. — Оставете я.

Но гласът й се загуби сред другите.

— Спрете, по дяволите! — тя извика с глас, който изненада даже самата нея.

Хората около нея замръзнаха и впериха погледи в нея, но групата около Алисън беше прекалено ангажирана, за да я забележи, докато тя не отиде при тях.

Ситуацията напомняше много за онази с Пол Тайтъс.

Тя пристъпи към скупчените хора, които бяха наобиколили Алисън, прекалено разярена, за да се тревожи за тези, които се опитваха да й попречат. Двама от тях хванаха ръцете й. Тя ги отхвърли настрани, без дори да види лицата им. За първи път не я интересуваше какво се е случило с тях. Пещерни хора! Глупаци!

Хвана свободната ръка на Питър в момента, в който той се опита да я удари. Задържа ръката му, стисна я и я изви.

Питър изкрещя и падна на колене, като освободи Алисън от хватката си и моментално забрави за нея. За момент Лилит се загледа в него. Той беше боклук. Човешки боклук. Как беше допуснала грешката да го пробуди? И какво можеше да направи с него сега?

Хвърли го настрани, без да я интересува, че той се блъсна в близката стена.

Другият мъж, Грегъри Себастес, все още не отстъпваше. Кърт стоеше до него и предизвикваше Лилит. Бяха видели какво беше направила с Питър, но явно, не можеха да повярват напълно. Оставиха я да се приближи до тях.

Тя удари Кърт силно в стомаха, той се преви на две и падна на земята.

Грегъри пусна Алисън и се нахвърли върху Лилит.

Тя го хвана в крачка, удари го по главата и той падна на пода в безсъзнание.

Внезапно всичко затихна с изключение на пъшкането на Кърт и стенанията на Питър:

— Ръката ми! Господи, ръката ми!

Лилит погледна към хората от групата на Питър, предизвика ги да я нападнат, даже искаше да го направят. Но сега петима от тях бяха ранени, а Лилит беше незасегната. Даже нейните хора бяха отстъпили назад.

— Тук няма да има изнасилвания — каза тя глухо. После повиши глас. — Никой тук не е нечия собственост. Никой няма право да използва тялото на друг. Няма да има дивашки глупости от рода на „обратно в каменната ера“! — Замълча за момент, за да се успокои. — Продължаваме да се държим човешки. Държим се един към друг като хора и преодоляваме проблемите като хора. Ако има някой, който иска да се държи по-примитивно, ще получи шанс в гората. Ще има предостатъчно място да бяга и да се прави на маймуна.

Тя се обърна и тръгна обратно към стаята си. Тялото й трепереше от гняв и безсилие. Не искаше другите да видят, че трепери. Никога преди не беше стигала толкова близо до това, да изгуби контрол, да убие човек.

Джоузеф тихо изрече името й. Тя се обърна рязко, готова да се бие, после се успокои, щом разпозна гласа. Стоеше, загледана в него, копнееше да е с него, но се сдържаше. Какво ли си мислеше за това, което беше направила?

— Знам, че не заслужават — каза той, — но някои от тях имат нужда от помощ. Ръката на Питър е счупена. Другите… Можеш ли да накараш оанкалите да им помогнат?

Уплашена, тя погледна назад към касапницата, която беше сътворила. Пое дълбоко въздух, успя да успокои треперенето си. След което заговори тихо на оанкали.

— Който е на смяна, моля, елате и прегледайте тези хора. Някои от тях може да са сериозно ранени.

— Не е толкова сериозно — отговори един металически глас. — Тези на пода ще се оправят, без да имат нужда от помощ. Аз съм в контакт с тях през пода.

— Какво ще кажете за този със счупената ръка?

— Ще се погрижим за него. Да го задържим ли?

— Бих предпочела да го задържите. Всъщност не, оставете го при нас. Вече сте заподозрени в убийство.

— Дерик отново заспа.

— Така си и мислех. Какво ще правим с Питър?

— Нищо. Оставете го за известно време да преосмисли поведението си.

— Ахажас?

— Да?

Лилит пак си пое дълбоко въздух.

— Изненадана съм колко ми е приятно да чуя гласа ти.

Нямаше отговор. Нямаше какво повече да се каже.

— Какво каза той? — искаше да знае Джоузеф.

— Тя. Тя каза, че никой не е сериозно ранен. Каза, че оанкалите ще се погрижат за Питър, след като прекара известно време в размисли върху поведението си.

— Какво да правим с него дотогава?

— Нищо.

— Мислех си, че няма да искат да разговарят с теб — каза Гейбриъл с глас, изпълнен с неприкрита мнителност.

Той и Тейт, и някои от другите бяха дошли при нея. Стояха предпазливо отдръпнати назад.

— Говорят, когато искат да говорят — каза тя. — Беше спешен случай, така че решиха да говорят.

— Ти я познаваш, нали?

Тя погледна Гейбриъл.

— Да, познавам я.

— Така си и помислих. Тонът ти и начинът, по който изглеждаше, докато разговаряше с нея… Не беше напрегната, изглеждаше почти замечтана.

— Тя знаеше, че не искам тази работа.

— Приятелка ли ти беше?

— Дотолкова, доколкото е възможно да си приятел с някой от напълно различен вид. — Тя се засмя. — Достатъчно трудно е за човешките същества да са приятели един с друг…

И все пак тя смяташе Ахажас за приятелка — Ахажас, Дичаан, Никанж… Но какво беше тя за тях? Инструмент? Източник на удоволствие? Приет член на семейството? Приета като каква? И така нататък. Щеше да й е по-лесно, ако не й пукаше. Оанкалите я бяха използвали непрекъснато за своите собствени цели и тя се притесняваше какво мислят за нея.

— Как може да си толкова силна? — попита Тейт. — Как може да правиш всичко това?

Лилит уморено разтри с ръка лицето си.

— По същия начин, по който мога да отварям стени — каза тя. — Оанкалите ме промениха малко. Силна съм. Движа се бързо. Раните ми зарастват по-бързо от обичайното. Това трябва да ми помогне да преведа колкото се може повече от вас през това изпитание, за да ви върна после на Земята. — Къде е Алисън?

— Тук съм.

Жената пристъпи напред. Вече беше изчистила повечето кръв от лицето си и сега, изглежда, се опитваше да се държи все едно нищо не се беше случило. Такава беше Алисън. Всички трябваше да я виждат само в най-добрата й светлина.

Лилит кимна с глава.

— Е, виждам, че си добре.

— Да. Благодаря! — Алисън се поколеба. — Виж, аз наистина съм ти признателна, без значение каква ще излезе истината, но…

— Но?

Алисън погледна надолу, после сякаш се насили да погледне отново Лилит.

— Няма подходящ начин да се каже това, но аз все пак искам да попитам. Наистина ли си човешко същество?

Лилит се втренчи в нея, опита се да изглежда възмутена, но успя единствено да покаже умората си. Колко пъти трябваше да отговаря на този въпрос? И въобще защо си правеха труда да питат? Щяха ли думите да намалят подозренията им?

— Щеше да е много по-лесно, ако не бях човек — каза тя. — Помисли си само. Ако не бях човек, щеше ли да ме вълнува дали ще бъдеш изнасилена?

Тя тръгна към стаята си, после се спря, обърна се и си спомни.

— Утре ще пробудя още десет души. Последните десет.