Октавия Е. Бътлър
Зора (26)

9

Известно време Джоузеф не искаше да говори или да взема храна от ръцете й. Веднъж щом осъзна това, тя седна с него и започна да чака. Не го пробуди, когато се върна в стаята, запечата вратата и спа до него, докато движенията му не я събудиха. После седна изправена до него, притесняваше се, но не почувства никаква враждебност от негова страна. С облекчение разбра, че присъствието й не му е противно.

Той се опитва да сложи в ред чувствата си, помисли си тя. Опитва се да разбере какво се беше случило.

Тя сложи няколко парченца плод на леглото между тях. Знаеше, че няма да й отговори, но въпреки това каза:

— Беше невросензорна илюзия. Никанж директно стимулира нервите и ние си припомняхме или създавахме преживявания, които да подхождат на чувството. На физическо ниво Никанж чувства това, което чувстваме ние. Не може да чете мислите ни. Не може да си позволи да ни нарани, освен ако не желае да изпита същата болка. — Тя се поколеба. — Каза, че те е направил по-силен. В началото трябва да внимаваш и да правиш упражнения. Няма да могат да те раняват лесно. Ако нещо се случи с теб, раните ти ще заздравеят бързо като моите.

Не каза нищо, нито я погледна, но тя знаеше, че я е чул. Нямаше вид на отсъстващ.

Тя поседя с него, чакаше, учудващо спокойна, като гризеше от плода от време на време. След известно време легна, краката й опираха в пода, а тялото й бе изтегнато по дължината на леглото. Движението й го привлече.

Той се обърна и се загледа в нея, все едно беше забравил, че е там.

— Трябва да ставаш — каза той. — Развиделява се. Сутрин е.

— Говори ми — каза тя.

Той разтри главата си.

— Не беше реално? Нищо от това?

— Не се докоснахме.

Той грабна ръката й и я задържа.

— Това нещо… то извърши всичко?

— Невросензорна стимулация.

— Как?

— По някакъв начин се закачат за нервната ни система. Те са по-чувствителни от нас. Те изпитват много по-интензивно това, което ни се струва някакво кратко, мимолетно усещане — и го усещат, преди ние да сме го осъзнали. Това им помага да преустановят нещо, което може да ни причини болка, преди да забележим, че са започнали да го правят.

— Правили ли са ти го преди?

Тя кимна с глава.

— С други… мъже?

— Сама или с другарите на Никанж.

Той стана внезапно и започна да крачи из стаята.

— Те не са човешки същества — каза тя.

— Тогава как могат… Нервната им система не може да е като нашата. Как могат тогава да ни накарат да почувстваме това… което аз почувствах?

— Като натискат правилните електрохимични бутони. Нямам претенциите да го разбирам. Това е като език, за който имат специална дарба. Познават телата ни по-добре, отколкото ние самите ги познаваме.

— Защо им позволи да… те докосват?

— За да ме променят. За да стана по-силна, за да оздравявам по-бързо…

Той спря пред нея и я погледна.

— Това ли е всичко? — попита той настоятелно.

Тя се вгледа в него, видя обвинението в очите му, но не искаше да се оправдава.

— Харесваше ми — каза тя тихо. — Нима на теб не ти хареса?

— Ако зависи от мен, това нещо никога повече няма да ме докосне.

Тя не оспори това.

— Никога не съм се чувствал така през живота си — изкрещя той.

Тя подскочи, но нищо не каза.

— Ако това нещо можеше да се бутилира, щеше да надмине по продажби който и да е незаконен наркотик.

— Ще пробудя още десет души тази сутрин — каза тя. — Ще помогнеш ли?

— Все още ли имаш намерение да го направиш това?

— Да.

Той си пое дълбоко въздух.

— Да тръгваме тогава.

Но не помръдна. Стоеше и я гледаше.

— Като… наркотик ли е? — попита.

— Искаш да кажеш, дали съм пристрастена?

— Да.

— Не мисля. Беше ми добре с теб. Не съм искала Никанж да идва.

— Не го искам вече тук.

— Никанж не е мъж и се съмнявам, че се интересува от това, какво искаме ние.

— Не му позволявай да те докосва! Ако имаш избор, стой надалече от него!

Нежеланието му да приеме пола на Никанж я ужаси, защото й напомни за Пол Тайтъс. Не искаше да вижда Пол Тайтъс в Джоузеф.

— То не е мъжко създание, Джоузеф.

— Каква е разликата?

— Какво значение има някаква си самозаблуда? Трябва да ги познаваме такива, каквито са, дори и без да съществува паралел между тях и човешките същества — и повярвай ми, няма никаква връзка между нас и оолоите.

Тя се изправи, съзнаваше, че не му е дала обещанието, което той иска. Знаеше, че той ще запомни безмълвието й. Разпечата вратата и напусна стаята.