Октавия Е. Бътлър
Зора (12)

7

Събуди се с лекота и само леко объркана, напълно облечена и сама. Полежа, без да мърда, чудеше се какво може да й е направил Никанж. Беше ли променена? По какъв начин? Приключил ли беше с промените? Отначало не можеше да помръдне, но в момента, в който тази мисъл премина през обърканите й възприятия, тя усети, че парализиращото чувство започна да изчезва. Можеше да използва отново мускулите си. Изправи се в леглото точно в момента, в който Никанж премина през стената.

Сивата му кожа беше гладка и изглеждаше като полиран мрамор, докато се настаняваше на леглото до нея.

— Ти си толкова сложна — каза то и взе и двете й ръце.

Не насочи пипалата на главата си към нея, както правеше обикновено. Вместо това сложи главата си близо до нейната и я докосна с тях. След това се облегна назад с пипала, насочени към нея. Тя разбираше смътно, че това поведение не е нормално, и това я разтревожи. Сбръчка вежди и се опита да покаже тревогата си.

— Изпълнена си с толкова много живот и смърт, и потенциал за промяна — продължи Никанж. — Сега разбирам защо на някои от нас им отне толкова дълго да преодолеят страха си от вас.

Тя се съсредоточи върху това, което каза.

— Може би съм още упоена, затова не разбирам за какво говориш.

— Да. Ти никога няма да разбереш. Но един ден, когато съм напълно зрял, ще се опитам да ти покажа.

То пак доближи главата си до нейната и докосна лицето й, а после зарови пипала в косата й.

— Какво правиш? — попита тя, все още необезпокоена.

— Искам да се уверя, че си добре. Не ми хареса това, което ти направих.

— Какво си направил? Не усещам никаква разлика, ако се изключи това, че чувствам лека еуфория.

— Сега ме разбираш.

Постепенно й стана ясно, че откакто Никанж влезе при нея, през цялото време й беше говорил на оанкали и тя му беше отговаряла на същия език, без дори да се замисля. Беше й като роден език — толкова лесен за разбиране, колкото и английският. Спомняше си всичко, на което я бяха учили, и всичко, което беше разбрала сама. Лесно намираше пропуските в знанията си — думи и изрази, които знаеше на английски, но не можеше да преведе на оанкали, части от оанкалска граматика, които не разбираше, определени оанкалски думи, които нямаха еквивалент на английски, но чието значение тя беше разбрала.

Сега беше едновременно разтревожена, доволна и изплашена… Изправи се бавно, за да изпробва краката си. Установи, че са нестабилни, но функционираха. Опита се да изчисти объркването от съзнанието си, така че да може да се огледа и да се довери на собствената си преценка.

— Радвам се, че семейството реши да ни събере — каза Никанж. — Не исках да работя с теб. Исках да се измъкна. Страхувах се. Само си мислех колко ще е лесно да се проваля и вероятно да те повредя.

— Искаш да кажеш… че не си бил сигурен какво е трябвало да правиш с мен преди малко?

— Това ли? Разбира се, че бях сигурен. И от това „преди малко“ мина доста време. Спа много по-дълго от обикновено.

— Тогава какво имаше предвид под „да се проваля“?

— Страхувах се, че няма да мога да те убедя да ми повярваш достатъчно, за да мога да ти покажа какво мога да правя, да ти покажа, че няма да те нараня. Страхувах се, че ще те накарам да ме намразиш. Ако това се случи на едно оолои… би било ужасно. По-лошо, отколкото мога да ти опиша.

— Но Кахгаят не мисли така.

— Ооан казва, че човешките същества, както и всеки нов разменен партньор не могат да се третират по начина, по който ние се отнасяме един към друг. До известна степен може. Но все пак мисля, че стигаме твърде далече. Ние сме отгледани, за да работим с вас. Ние сме Динсо. Трябва да намерим начин да преодолеем различията си.

— Чрез насилие — каза горчиво тя. — Това е начинът, който ти използва.

— Не. Ооан би го направил. Аз не. Щях да отида при Ахажас и Дичаан и щях да откажа да се размножавам с тях. Щях да потърся партньори от семейство Акджай, защото те няма да имат пряк контакт с човешки същества.

Пипалата му отново се изгладиха.

— Но сега, като отида при Ахажас и Дичаан, ще е с единствената цел да се съчетая с тях. Ще те изпратя да свършиш работата си, когато си готова. Така ще можеш да ми помогнеш през периода на последната ми метаморфоза.

Почеса подмишницата си и попита:

— Ще ми помогнеш ли?

Тя погледна встрани от него.

— Какво искаш да направя?

— Просто да стоиш с мен. Ще има моменти, когато присъствието на Ахажас и Дичаан близо до мен ще е мъчително. Аз ще съм… сексуално възбуден и няма да съм в състояние да направя нищо по въпроса. Много възбуден. Ти не можеш да предизвикаш това. Миризмата ти, докосването ти са различни, неутрални.

„Слава богу“, помисли си тя.

— За мен ще е много лошо да съм сам, докато се променям. В такъв момент имаме нужда някой да ни наглежда, много повече от друг път.

Замисли се как би изглеждало, когато му израснат вторият чифт ръце, на какво ще прилича, когато е напълно развито. Повече на Кахгаят или повече на Ждая и Тедийн? До каква степен полът определяше индивидуалността сред оанкалите? Тя поклати глава. Глупав въпрос. Дори не можеше да каже до каква степен полът определя индивидуалността сред хората.

— Вторият чифт ръце — каза тя, — те са полови органи, нали?

— Не — каза Никанж. — Те служат да предпазват половите органи — сензорните ръце.

— Но… — намръщи се тя. — Кахгаят няма нищо подобно на ръце в краищата на сетивните си пипала.

В действителност нямаше нищо в края на сетивните си пипала. Имаше само нещо като капачка от твърда, студена кожа, наподобяваща голям мазол.

— Ръката е вътре. Ооан ще ти я покаже, ако поискаш.

— Няма значение.

Пипалата му се отпуснаха.

— Ако имах какво да показвам, щях да ти ги покажа сам. Ще останеш ли с мен, докато пораснат?

Какво друго й оставаше да направи?

— Да. Само се погрижи да науча всичко, което трябва да знам за теб и за тях, преди това да започне.

— Добре. Ще спя през повечето време, но въпреки това ще имам нужда от някой до мен. Ако си с мен, ще знам, че си тук, и ще се чувствам добре. Ти… може би ще се наложи да ме храниш.

— Разбира се — нямаше нищо необичайно в начина, по който се хранеха оанкалите. Поне видимо. Предните им зъби бяха остри, но по размер бяха съвсем близо до човешките. На два пъти по време на разходките си беше виждала женски оанкали да протягат език чак до отвора на гърлото си, но обикновено държаха дългите си и сиви езици вътре в устата си и ги използваха по същия начин както и хората.

Никанж издаде звук на облекчение, като потри пипалата на тялото си, което много наподобяваше звука от смачкването на твърда хартия.

— Добре — каза то. — Тези, които ни придружават, знаят как се чувстваме, когато са близо до нас, и могат да усетят безсилието, което изпитваме. Понякога го намират за смешно.

Лилит беше изненадана, че се усмихва.

— Смешно е, по един определен начин.

— Така е само за мъчителите. С теб там те ще ме измъчват по-малко. Но преди това… — то спря и насочи едно от отпуснатите си пипала към нея. — Преди това ще се опитам да намеря един английскоговорещ човек за теб. Някой, който да прилича колкото се може повече на теб. Ооан няма да ти попречи на това, да се срещнеш с него сега.