Октавия Е. Бътлър
Зора (31)

14

Оолоито на Питър доказа, че оолоите не са безпогрешни. Упоен, Питър беше различен човек. Може би за първи път от пробуждането си той беше спокоен, даже не беше в конфликт със самия себе си, не се опитваше да докаже нищо, шегуваше се с Джийн и с тяхното оолои за ръката си и за сбиването.

По-късно, като чу за това, Лилит се зачуди какво толкова смешно имаше в инцидента. Но направените от оолоите наркотици бяха потентни. Под тяхно влияние Питър можеше да се смее на всичко. Под тяхно влияние той допусна съчетаването и удоволствието. Когато влиянието на наркотика намаля и Питър започна да мисли, той очевидно реши, че е бил унизен и поробен. На него му се струваше, че наркотиците не са по-малко болезнен начин да свикнеш с ужасяващи извънземни, но са начин да го накарат да се обърне срещу себе си, да потъпче достойнството си заради тези чуждоземни перверзии. Човечността му беше осквернена. Мъжествеността му бе отнета.

Оолоито на Питър трябваше да забележи, че в един момент това, което Питър казваше, и изражението, което добиваше, преставаха да бъдат в хармония с езика на тялото му. Сигурно оолоито не знаеше достатъчно за човешките същества, за да се справи с някой като Питър. Беше по-възрастно от Никанж, по-скоро връстник на Кахгаят. Но не беше толкова възприемчиво като тях и вероятно не толкова умно.

Затворено в стаята на Питър, останало насаме само с него, то позволи да бъде атакувано и удряно от юмруците на Питър. За негово нещастие, докато го налагаше с юмруци, Питър улучи чувствително място и с това задейства защитните рефлекси на оолоито. Ужили го смъртоносно, преди да може да се овладее, и той получи гърчове. Свиването на собствените му мускули счупи няколко от костите му, след което Питър изпадна в шок.

Оолоито се опита да му помогне, след като самото то се възстанови от болката, но беше твърде късно. Той беше мъртъв. Оолоито седна до тялото му, пипалата на главата и тялото му се бяха събрали на твърди бучки. Не мърдаше и не говореше. Хладната му плът стана още по-хладна, изглеждаше така, все едно то самото е мъртво, като човека, когото оплакваше.

Нямаше оанкали, които да пазят и наблюдават отгоре. В противен случай Питър можеше и да бъде спасен. Но голямата стая беше пълна с оолои. Какъв беше смисълът от охрана?

Когато едно от другите оолоита забеляза Джийн да стои сама извън входа на запечатаната стая, беше вече твърде късно. Нямаше какво друго да се направи. Изнесоха тялото на Питър и извикаха приятелите на оолоито. То продължи да бъде в състояние на пълно вцепенение.

Джийн, все още леко упоена, уплашена и самотна, се оттегли надалече от създанията, които се бяха струпали в стаята. Тя стоя настрани и гледаше, докато изнасяха тялото. Лилит я забеляза и се доближи до нея, знаеше, че няма с какво да помогне, но се надяваше, че ще може да я успокои.

— Не! — каза Джийн и пристъпи назад към стената. — Махай се!

Лилит въздъхна. Джийн беше изпаднала в продължително състояние на индуцирано от оолоите усамотение. Всички хора, които бяха силно упоени дълго време, изпадаха в това състояние — бяха неспособни да понесат близостта на други освен на своите човешки партньори и на оолоитата, които ги бяха упоили. Нито Лилит, нито Джоузеф бяха изпитали някаква подобна свръхреакция. Лилит беше забелязала единствено увеличената си непоносимост към Кахгаят по времето, когато Никанж започваше да съзрява. В продължение на няколко дни Джоузеф не се отделяше от Лилит и Никанж. След това реакцията му премина. По всичко личеше, че тази на Джийн няма да премине скоро. Какво ли щеше да стане с нея?

Лилит се огледа за Никанж. Забеляза го сред група оолои, отиде при него и сложи ръка на рамото му.

То насочи вниманието си към нея, без да прекъсва контакта си, който беше установило с другите оолои чрез сензорните си пипала. Тя започна да говори на един малък конус, образуван от пипалата на главата му.

— Не можеш ли да помогнеш на Джийн?

— Помощта скоро ще дойде.

— Погледни я! Тя ще се разпадне, преди това да е станало.

Конусът се насочи към Джийн. Тя се беше натикала в един от ъглите. Стоеше, плачеше тихо и гледаше наоколо объркана. Беше висока, едра и силна жена. Сега обаче приличаше на голямо дете.

Никанж се откъсна от другите оолои и по този начин прекъсна обмяната на информация, която се осъществяваше. Другите оолои се отделиха един от друг. Отидоха при хората, за които бяха отговорни, които от своя страна ги чакаха отделени по един или двама. В момента, в който новината за смъртта се разчу, всички хора, с изключение на Лилит и Джийн, бяха силно упоени. Никанж беше отказал да упои Лилит. Вярваше й, че може сама да контролира поведението си, а те вярваха на него. Колкото до Джийн, нито един присъстващ в залата не можеше да я упои, без да я нарани.

Никанж се приближи на около десет крачки от Джийн. Спря и изчака, докато тя го забележи.

Тя потрепери, но не се опита да се свие в ъгъла.

— Няма повече да се доближавам — каза тихо Никанж. — Други ще дойдат да ти помогнат. Не си сама.

— Напротив… Сама съм — прошепна тя. — Те са мъртви. Аз ги видях.

— Само единият — поправи я Никанж, продължавайки да говори тихо.

Тя скри лице в дланите си и поклати глава.

— Питър е мъртъв — каза й Никанж, — но Теджат е само… ранен. Имаш братя и сестри, които скоро ще дойдат да ти помогнат.

— Какво?

— Те ще ти помогнат.

Тя седна на пода, с наведена надолу глава. С приглушен глас каза:

— Никога не съм имала братя или сестри. Дори и преди войната.

— Теджат има роднини. Те ще дойдат да ти помогнат.

— Не, ще ме обвинят… за това, че Теджат е ранен.

— Ще ти помогнат — каза го много тихо. — Ще помогнат и на двама ви. Ще помогнат.

Тя напрегна лицето си, приличаше на дете повече от всякога, опитваше се да разбере. После лицето й се промени. Кърт, силно упоен, се приближи към нея. Държеше се на разстояние от Никанж, но беше прекалено близко до Джийн. Тя се сви и отстъпи назад.

Кърт поклати глава и отстъпи крачка назад.

— Джийни? — извика я той, гласът му звучеше прекалено гръмко, сякаш беше пиян.

Джийн подскочи, но нищо не каза.

Кърт се обърна към Никанж.

— Тя е една от нас! Ние трябва да се погрижим за нея!

— Не е възможно — каза Никанж.

— А трябва да е възможно! Трябва! Защо не е?

— Връзката й с нейното оолои е прекалено силна, също като твоята с твоето оолои. По-късно, когато връзката отслабне, ще можеш отново да се доближиш до нея. По-късно. Не сега.

— По дяволите. Тя има нужда от нас сега!

— Не.

Оолоито на Кърт дойде и го отведе за ръката. Кърт искаше да се дръпне, но изведнъж силите му го бяха напуснали. Той се препъна и падна на колене. Лилит се извърна настрани. Беше малко вероятно да прости унижението така, както го беше направил Питър. А и той нямаше да е вечно дрогиран. Щеше да запомни.

Оолоито на Кърт му помогна да се изправи на крака и го поведе към стаята, която деляха с него и Селин. Тъкмо като си тръгваше, стената в далечната страна на стаята се отвори и оттам се показаха едно женско и едно мъжко оанкали.

Никанж помаха на двойката и те дойдоха при него. Бяха се хванали под ръка и вървяха, все едно са ранени и се поддържат, за да не паднат. Бяха двама, а трябваше да са трима, липсваше съществената част.

Мъжкият и женската стигнаха до Никанж, подминаха го и отидоха при Джийн. Изплашена, тя замръзна на място. После лицето й се напрегна, все едно й бяха казали нещо, но тя не го беше чула.

Лилит гледаше тъжно, знаеше, че първите сигнали, които Джийн получава, бяха обонятелни. Мъжкият и женската миришеха добре, миришеха на семейство, всичките ги обединяваше едно и също оолои. Когато взеха ръцете й, тя се почувства добре. Имаше истинско химическо привличане.

Джийн все още изглеждаше изплашена, но едновременно с това чувстваше облекчение. Никанж се оказа прав. Те щяха да помогнат. Истинско семейство.

Остави ги да я отведат до стаята, където Теджат лежеше неподвижен. Не се чу нито една дума. Непознати извънземни същества бяха станали част от нейното семейство. Един човешки приятел и съюзник беше отхвърлен.

Лилит стоеше загледана в Джийн, не осъзнаваше, че Джоузеф е дошъл и е застанал до нея. Беше упоен, но наркотикът само го беше направил безразсъден.

— Питър беше прав — каза ядосано той.

Тя се намръщи.

— Питър? За какво беше прав? Да убива? Да умре?

— Той умря като човек! И почти успя да завлече един от тези със себе си!

Тя го погледна.

— И какво от това? Какво се е променило? На Земята можем да променяме неща. Тук не.

— Все още ли ще искаме да го направим? Какви ще бъдем тогава, чудя се. Няма да сме човешки същества. Вече не.