Октавия Е. Бътлър
Зора (6)

1

Сън.

Смътно си спомни, че я запознаха с трима от роднините на Ждая, после я отведоха и я настаниха на легло. След това — объркващо пробуждане.

Сега ще яде, за да забрави.

Удоволствието от храната беше толкова силно, че всичко друго изчезна от ума й. Имаше цели банани, чинии, пълни с нарязан ананас, цели смокини, няколко различни вида белени ядки, хляб и мед, зеленчукова яхния с царевица, чушки, домати, лук, гъби и подправки.

Къде е било всичко това преди, учуди се Лилит. Можели са да й дават по малко от това, вместо да я държат на диета, което беше превърнало яденето в принуда. Възможно ли е да е било в името на здравето й? Или причината е била друга — нещо, свързано с проклетата им размяна на гени?

След като беше опитала по нещо от всичко и се беше насладила на всеки нов вкус, тя започна да обръща внимание на четиримата оанкали, които бяха заедно с нея в малката гола стая. Това бяха Ждая и жена му Тедийн — Каалждаятедийн лел Кахгаят аж Динсо. Както и партньорът му оолои — Кахгаят — Ахтрекахгаяткаал лел Ждаятедийн аж Динсо. И най-накрая — детето оолои Никанж — Каалниканж оо Ждаятедийнкахгаят аж Динсо.

Четиримата седяха на познатите платформи и ядяха земни храни от няколко малки чинии, все едно цял живот се бяха хранили с това.

Имаше и платформа в центъра, където имаше по повече от всичко, и оанкалите се редуваха да пълнят чиниите си. Сякаш не можеха да сипят само на себе си, всеки трябваше да сипе и на другите. Подаваха си чиниите един на друг, даже на Лилит. Тя сипа чиния с гореща яхния за Ждая и му я подаде обратно, опитвайки се да си спомни кога за последно беше ял, като не се брои портокала, който си разделиха.

— Яде ли, докато бяхме в изолираната стая? — попита го тя.

— Бях се нахранил, преди да вляза вътре — каза той. — Използвах много малко от енергията си, докато бях там, затова нямах нужда от повече храна.

— Колко дълго беше там?

— Ваше време? Шест дни.

Тя седна на своята платформа и го погледна.

— Толкова дълго?

— Шест дни — повтори той.

— Тялото ти беше отвикнало от обичайния за вас двайсет и четири часов ден — каза оолоито Кахгаят. Това се случва с много от вашите хора. Денят ти се удължава и ти загубваш представа колко време е минало.

— Но…

— Колко дълго ти се стори?

— Няколко дни… Не знам. По-малко от шест.

— Виждаш ли? — каза тихо оолоито.

Тя му се намръщи. Беше голо, както и другите, с изключение на Ждая. Даже и в такова тясно помещение това не я смущаваше чак толкова. Но не харесваше оолоито. Беше самодоволно и се отнасяше към нея със снизхождение. Освен това беше едно от съществата, определени да разрушат това, което бе останало от човешкия род. И противно на твърдението на Ждая, че оанкалите не са йерархично общество, оолоито даваше вид на водач на семейството. Всички слушаха думите му с внимание.

Беше високо почти колкото Лилит — малко по-голямо от Ждая и значително по-малко от женската Тедийн. И имаше четири ръце. По-точно — две ръце и две пипала с размера на ръце. Тези големи пипала й напомняха на слонски хоботи, само дето не си спомняше някога да е била отвратена от слонски хобот. Добре поне, че на детето още не се бяха появили, въпреки че Ждая я беше уверил, че и то е оолои. Гледайки Кахгаят, изпита удоволствие от това, че самите оанкали го наричаха то. Някои неща заслужаваха да бъдат наричани то.

Насочи отново вниманието си към храната.

— Как ядете това? — попита. — Аз не можех да ям вашата храна, нали?

— Какво си мислиш, че ядеше всеки път като те пробуждахме? — попита оолоито Кахгаят.

— Не знам — отговори тя студено. — Никой не искаше да ми каже.

Кахгаят не долови или просто пренебрегна гнева в гласа й.

— Беше една от нашите храни, леко променена, да съответства на специалните ти нужди — каза то.

Мисълта за „специалните й нужди“ я накара да осъзнае, че това може би е „роднината“ на Ждая, който бе излекувал рака й. По някаква причина не беше мислила за това до този момент. Стана и напълни една от купичките си с печени, но безсолни ядки и се зачуди дали трябва да е признателна на Кахгаят. И без да се замисля, напълни с ядки и купичката на Тедийн, която й беше натикана в ръцете.

— Има ли наша храна, която да е отровна за вас? — попита тя направо.

— Не — отвърна Кахгаят. — Ние сме се приспособили към храните от вашия свят.

— А има ли ваши храни, които да са отровни за мен?

— Да. Много. Не трябва да ядеш нищо непознато, което намериш тук.

— Това не звучи логично. Как може да дойдете от толкова далече — от различен свят, от различна планетарна система и да сте способни да ядете нашата храна?

— Не сме ли имали достатъчно време да се научим да ядем храната ви? — попита оолоито.

— Какво?

То не повтори въпроса си.

— Виж сега — каза тя. — Как така можеш да се научиш да ядеш нещо, което е отровно за теб?

— Чрез изследване на учителите, за които не е отровно. Чрез изучаване на твоите хора, Лилит. На вашите тела.

— Не разбирам.

— Просто приеми това, което виждат очите ти. Ние можем да ядем всичко, което можете да ядете вие. Това трябва да ти е достатъчно, за да го разбереш.

„Надменен нещастник“, помисли си тя. Но само каза:

— Това значи ли, че можете да се научите да ядете всичко? Че не можете да бъдете отровени?

— Не, нямах предвид това.

Чакаше, дъвчеше ядки и мислеше. Когато Кахгаят не продължи, тя го погледна.

Беше се съсредоточило върху нея и пипалата му бяха наострени.

— Възрастните могат да се натровят — каза то. — Реакциите им са забавени. Те могат да не са в състояние да разпознаят една смъртоносна субстанция достатъчно бързо, за да я неутрализират навреме. Тези, които са сериозно ранени, също могат да се натровят. Телата им са объркани, защото са заети със самовъзстановяването си. И децата може да бъдат натровени, ако още не са се научили как да се предпазват.

— Искаш да кажеш, че почти всичко може да ви натрови, ако вие по някакъв начин не сте подготвени за това, не сте готови да се самозащитите?

— Не всичко. Всъщност много малко неща. Това са неща, към които бяхме особено уязвими, преди да напуснем родния си свят.

— Какво например?

— Защо питаш, Лилит? Какво ще направиш, ако ти кажа? Ще натровиш дете ли?

Тя сдъвка и преглътна няколко ядки, докато гледаше втренчено в оолоито, без да прави усилие да прикрие неприязънта си.

— Ти ме подкани да те попитам — каза тя.

— Не. Нищо подобно.

— Наистина ли си представяш, че мога да нараня дете?

— Не. Просто не си се научила да не задаваш опасни въпроси.

— Защо тогава ми разкри толкова много?

Оолоито отпусна пипалата си.

— Защото те познаваме, Лилит. И искаме и ти да ни познаваш. В рамките на разумното, разбира се.