Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ксеногенезис (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Октавия Е. Бътлър

Заглавие: Зора

Преводач: Росен Рачев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Главен редактор: Андрей Велков

Художник: Росен Дуков

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-138-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1188

История

  1. — Добавяне

2

Оолоито я заведе да види Шарад. Предпочиташе Ждая да я заведе, но когато Кахгаят предложи услугите си, Ждая се наведе към нея и тихо я попита:

— Искаш ли да дойда?

Тя знаеше какво се крие зад неизречените думи, които придружаваха този жест — че Ждая беше готов да й угоди като на дете. Тя беше готова да приеме ролята и да го помоли да дойде. Но той заслужаваше да си почине от нея, както и тя от него. А може би искаше да прекара малко време с едрата и мълчалива Тедийн. Как се справяха с интимния си живот тези същества? Как се вписваше оолоито в това? Двете огромни пипала с размера на ръце полови органи ли бяха? Кахгаят не ги използваше да се храни с тях — държеше ги или навити и долепени до тялото си, или заметнати над раменете си.

Не се страхуваше от него, колкото и грозно да беше оолоито. Досега беше предизвикало само отвращение, гняв и неприязън у нея. Как се съединяваше Ждая с такова същество?

Кахгаят я прекара през три стени, които отваряше, като ги докосваше веднъж с едно от големите си пипала. Най-накрая стигнаха до широк, полегат и добре осветен коридор. Групи оанкали вървяха или се возеха на плоски, бавно движещи се пътеки, които видимо се носеха във въздуха на около два сантиметра от пода. Нямаше сблъсъци, нито опасни разминавания и в същото време Лилит не видя никакъв ред на движението. Оанкалите ходеха или караха, където можеха да намерят пролука, и очевидно разчитаха на това, другите да не ги блъснат. Някои от превозните средства бяха пълни с непознат товар — прозрачни, с големината на плажни топки, сини сфери, пълни с някаква течност; половинметрови, приличащи на стоножки животни, натрупани в правоъгълни клетки; огромни плоскости с натрупани върху тях издължени и заоблени зелени форми, дълги близо три метра и дебели около метър. Тези последните се гърчеха бавно и напосоки.

— Какви са тези? — попита тя оолоито.

Не й обърна внимание, само я хвана за ръка и я поведе натам, където движението беше натоварено. Изведнъж осъзна, че я води с върха на едно от големите си пипала.

— Как се наричат тези? — попита тя, като докосна това, което се беше увило около ръката й.

Като по-малките пипала, и това беше студено и твърдо като ноктите й, но очевидно много гъвкаво.

— Можеш да ги наричаш сетивни крайници — каза й то.

— За какво са?

Мълчание.

— Виж, аз си мислех, че от мен се очаква да се уча. Не мога да се науча, ако не задавам въпроси и не получавам отговори.

— Рано или късно, ще ги получиш — в момента, в който са ти нужни.

В яда си тя издърпа ръката си от оолоито. Беше учудващо лесно. То повече не я докосна, изглежда, не забеляза, че на два пъти почти я загуби, не направи никакво усилие да й помогне, когато преминаха през многобройна тълпа и тя осъзна, че не може да различи едно оолои от друго.

— Кахгаят — каза тя остро.

— Тук съм — беше до нея, без съмнение я наблюдаваше и сигурно се присмиваше на объркването й. Чувствайки се манипулирана, тя сграбчи едната му ръка и се държа близо до него, докато не стигнаха до един полупразен коридор. След това тръгнаха по друг, който беше напълно празен. Кахгаят прокара едно от сетивните си пипала по стената в продължение на няколко крачки, след това спря и сложи изправения край на пипалото си на стената.

В стената се появи отвор — там, където я беше докоснало пипалото. Лилит очакваше да влязат в друг коридор или стая. Вместо това стената образува форма, подобна на сфинктер, и отдели нещо. Една от онези полупрозрачни и издължени зелени форми се плъзна пред очите им, мокра и хлъзгава.

— Това е растение — каза оолоито без подканване. — Държим го там, където може да получи светлината, при която най-добре вирее.

„Какво му пречеше да й беше казал това преди“, помисли си тя.

Зеленото растение се гърчеше бавно, като другите, които беше видяла по-рано, докато оолоито го побутваше с двете си сетивни пипала. След малко оолоито се съсредоточи върху единия край на растението и започна да го масажира със сензорните си пипала.

Лилит видя, че растението започна да се отваря, и изведнъж осъзна какво се случва.

— Шарад е вътре в това нещо, нали?

— Ела тук.

Отиде до него и седна на пода, точно до отворения край на растението. Главата на Шарад тъкмо беше започнала да се подава оттам. Косата му, която тя си спомняше като матовочерна, сега лъщеше, мокра и полепнала по главата му. Очите му бяха затворени и изражението на лицето му беше спокойно — все едно момчето спеше. Кахгаят беше отворил растението до мястото, където се показваше вратът на Шарад, но това й беше достатъчно, за да види, че Шарад е пораснал от времето, когато бяха заедно в една стая. Изглеждаше здрав.

— Ще го събудиш ли? — попита тя.

— Не. — Кахгаят докосна кафявата му кожа с едно от сензорните си пипала. — Няма да пробуждаме тези хора известно време. Човекът, който ще ги води и обучава, още не е започнал собственото си обучение.

Би му се помолила, ако не беше прекарала две години с оанкалите, през които беше разбрала достатъчно добре, че молбите не водят до нищо. Пред нея лежеше единственото човешко същество, което беше виждала през тези две години, през всичките двеста и петдесет години досега, а тя не можеше да му говори, нито да направи нещо, за да разбере той, че тя е тук, с него.

Докосна бузата му и усети, че е мокра, слизеста и студена.

— Сигурен ли си, че е добре?

— Добре е.

Оолоито докосна растението там, където се беше разтворило, и то бавно започна да се затваря около Шарад. Тя гледаше лицето му, докато то напълно изчезна. Растението се затвори без проблем около малката глава.

— Когато открихме тези растения — каза Кахгаят, — те хващаха животни и ги поддържаха живи дълго време, като използваха техния въглероден двуокис, а в замяна им даваха кислород, докато бавно консумираха по-маловажните части от организмите на жертвите си: крайници, кожа, сензорни органи. Растенията даже предаваха част от собственото си съдържание на плячката, за да я подхранват и да я държат колкото се може по-дълго жива. А растенията се обогатяваха от това, което изхвърляха организмите на заловените животни. Те им причиняваха една много, много дълга смърт.

Лилит преглътна.

— Жертвите чувстваха ли болка?

— Не. Това щеше да ускори смъртта. Жертвите… спяха.

Лилит се загледа в облото и продълговато растение, гърчещо се бавно като неприлично дебела гъсеница.

— Как диша Шарад?

— Растението го снабдява с идеалната смесица от газове.

— Не само с кислород?

— Не. Нагажда се според нуждите на Шарад. Възползва се от въглеродния двуокис, който той издишва, и от превъзходните отпадъци, които изхвърля. Детето плува в смесица от хранителни вещества и вода. Това и светлината дават на растението всичко, от което се нуждае.

Лилит докосна растението и го усети твърдо и студено. То леко поддаде под натиска на пръстите й. Повърхността му беше покрита с тънък слой слуз. Гледаше с удивление как пръстите й потъват по-дълбоко в него и как то започва да ги поглъща. Не беше изплашена, но когато се опита да ги издърпа обратно, разбра, че то не я пуска и че дърпането й причинява остра болка.

— Чакай — каза Кахгаят.

С едно от сензорните си пипала докосна растението близо до ръката й. Изведнъж почувства, че растението започва да разхлабва хватката си. Когато най-накрая повдигна ръката си, тя беше безчувствена, но невредима. Чувствителността бавно се върна в ръката й. Отпечатъкът от ръката й още се виждаше на повърхността на растението, когато Кахгаят първо потърка ръцете си със сензорните си пипала, а после отвори стената и тласна растението обратно през нея.

— Шарад е много малък — каза Кахгаят веднага щом растението изчезна. — Можеше и теб да погълне.

Тя повдигна рамене.

— Аз бях в същото такова… нали?

Кахгаят не обърна внимание на въпроса й. Разбира се, че е била в едно от тези растения — прекарала е последните два века и половина в нещо, което на практика е месоядно растение. И то се е грижило добре за нея, поддържало я е здрава и млада.

— Как сте успели да ги накарате да не ядат хора? — попита тя.

— Видоизменихме ги генетично — променихме някои от потребностите им и направихме така, че да се влияят от някои наши химически стимули.

Тя погледна оолоито.

— Едно е да правите това върху растения, друго е да го правите върху същества с интелект, които съзнават какво се случва с тях.

— Правим това, което ни се налага да правим, Лилит.

— Можете да ни убиете. Да направите от децата ни хибриди — стерилни чудовища.

— Не — каза то. — На вашата планета Земя не е имало никакъв живот, когато прародителите ни са напуснали нашия роден свят, и през цялото това време не сме направили нищо такова.

— Нямаше да ми кажеш, даже и да сте го направили — каза тя с горчив тон.

Прекара я през многолюдните коридори до апартамента на Ждая и я предаде в ръцете на детето, Никанж.

— То ще отговаря на въпросите ти и ще те прекарва през стените, ако се наложи — каза Кахгаят. — То е два пъти по-младо от теб и знае много за всичко, с изключение на човешките същества. Ти ще го учиш на неща за твоите хора, а то ще те учи за оанкалите.

Два пъти по-младо от нея, три четвърти от нейния ръст и още растеше. Прииска й се да не беше дете оолои. Въобще да не беше дете. Как можеше Кахгаят да я обвинява, че иска да отрови децата им, а после да поверява на грижите й собственото си дете?

Добре поне, че Никанж все още не приличаше на оолои.

— Ти говориш английски, нали? — попита го тя, след като Кахгаят отвори една от стените и напусна стаята. Това беше стаята, в която бяха яли и която сега беше празна, с изключение на Лилит и детето. Остатъците от храната и чиниите ги нямаше, а след завръщането си тя не беше виждала нито Ждая, нито Тедийн.

— Да — каза детето. — Но… не добре. Ти учиш.

Лилит въздъхна. Нито детето, нито Тедийн й бяха казали нещо, освен да я поздравят, но от време на време на бърз и насечен оанкали език проговаряха отривисто на Ждая и Кахгаят. Беше се зачудила защо, но сега разбра.

— Ще те науча каквото мога — каза тя.

— Аз уча. Ти учиш.

— Да.

— Добре. Навън?

— Искаш да излезеш навън с мен?

Сякаш се замисли за момент.

— Да — каза най-накрая.

— Защо?

Детето отвори устата си, после я затвори пак, пипалата на главата му се раздвижиха. Объркване? Проблем с речника.

— Няма проблем — каза Лилит. — Ще излезем навън, ако искаш.

Пипалата му се изправиха и прилепиха към тялото му за момент, след това то пое ръката й и щеше да отвори една от стените и да я отведе навън, но тя го спря.

— Можеш ли да ми покажеш как да отварям стените? — попита тя.

Детето се поколеба за момент, после взе ръката й и с нея леко докосна върховете на дългите пипала на главата си, при което ръката й се навлажни. После с пръстите й докосна стената и тя започна да се отваря.

Още една програмирана реакция, която беше резултат от химическа стимулация. Няма нужда да се докосват специални места или да се прилага специална поредица от натискания. Само химията на самите оанкали, която се произвеждаше от телата им. Тя завинаги ще си остане затворник, принудена да остане до момента, в който те решат, че повече не им е нужна. Нямаше даже да й бъде разрешена илюзията за свобода.

Детето я спря веднага щом излязоха навън. Затрудняваше се да намери думите.

— Другите — каза то, после се поколеба. — Другите видят теб? Другите не виждали човек… никога.

Лилит присви вежди, беше сигурна, че й се задава въпрос. Интонацията на детето загатваше за това, ако въобще можеше да се разчита на такива загатвания от страна на оанкалите.

— Питаш ме дали можеш да ме покажеш на приятелите си? — попита тя.

Детето обърна лице към нея.

— Покажа?

— Да ме изкараш на показ — да ме изведеш навън, за да ме видят.

— А, да. Да те покажа.

— Добре — усмихна се тя.

— Аз говоря… по човешки скоро. Кажеш… ако аз говоря лош.

— Лошо — поправи го тя.

— Ако говоря лошо.

Доста време не каза нищо.

— Също добър? — попита то.

— Не, не добър. Добре.

— Добре. — Детето сякаш опитваше вкуса на думата. — Аз говоря добре скоро — каза то.