Октавия Е. Бътлър
Зора (11)

6

Нямаше представа колко време беше минало. Улови се, че мисли за Сам и Айри, за своя съпруг и за сина си. И двамата й бяха отнети още преди оанкалите, преди войната, преди да разбере колко лесно може да бъде съсипан един човешки живот.

Имаше панаир — от онези долнопробни панаири, които се правеха на запустели парцели земя, с въртележки, игри, шум и понита с отрупана със струпеи козина. Сам беше решил да заведе Айри, докато Лилит прекара деня с бременната си сестра. Беше обикновена събота. Дотам се отиваше по широка, суха улица, огряна от ярка слънчева светлина. Младо момиче, току-що научило се да шофира, беше блъснало челно колата на Сам. Беше навлязла в насрещната лента, вероятно беше загубила управлението на колата. Притежаваше книжка за начинаещ шофьор и не се предполагаше да кара колата сама. Беше платила с живота за грешката си. Айри загина при катастрофата — беше спрял да диша още преди да пристигне линейката, въпреки че парамедиците се опитаха да го съживят.

Сам не умря веднага.

Имаше травми по главата — мозъкът беше засегнат. Трябваха му три месеца, за да довърши това, което беше започнала катастрофата. Три месеца, за да умре.

През повечето време беше малко или много в съзнание, но не познаваше никого. Родителите му дойдоха от Ню Йорк, за да са с него. Бяха нигерийци и бяха живели достатъчно дълго в Щатите, за да се роди синът им там и да порасне. Въпреки това не бяха особено щастливи от брака му с Лилит. Бяха оставили Сам да израсне като американец, но го бяха пращали редовно на гости при роднините им в Лагос. Явно, са се надявали един ден да се ожени за момиче от племето йоруба. Никога не бяха виждали внука си. Сега им бе отнет последният шанс.

Сам не ги разпозна.

Беше единственият им син, но сега просто гледаше през тях, както гледаше Лилит, с празен поглед, с очи, изпразнени от него самия. Понякога Лилит сядаше до него, докосваше го и той за малко спираше празния си поглед върху нея. Човекът вече си беше отишъл. Може би беше при Айри или приклещен между нея и Айри — между този живот и следващия.

А може би някаква част от него долавяше нещо, но изолирана някъде в мозъка, тя не можеше да общува с никого — хваната натясно в килията на най-строгия тъмничен затвор, докато най-накрая сърцето му не спря.

Ето това представляваше мозъчната травма — или една от формите й. Имаше и други, много по-лоши. Тя се нагледа на такива през месеците, докато Сам умираше.

Той извади късмет, че умря толкова бързо.

Никога не беше посмяла да сподели тази мисъл на глас. Спохождаше я даже докато го оплакваше. Изведнъж й дойде в главата и сега: Той извади късмет, че умря толкова бързо.

Ще има ли и тя същия късмет?

Ако оанкалите увредят мозъка й, щяха ли да са така добри да я оставят да умре, или щяха да я държат жива — затворена завинаги в онази килия на най-строгия тъмничен затвор.

Тя изведнъж осъзна, че Никанж беше дошъл в банята и беше седнал срещу нея. Никога преди това не я беше безпокоил по този начин. Тя го погледна възмутена.

— Никой не се съмнява в способностите ми да се справя с твоята физиология — каза то спокойно. — Ако не можех да правя това, моите дефекти отдавна щяха да бъдат забелязани.

— Махай се! — изкрещя тя. — Остави ме на мира!

Не се помръдна. Продължи да говори със същия спокоен тон.

— Ооан казва, че ще мине поне едно поколение, преди да можем да говорим с хората. — Пипалата му се нагърчиха. — Не знам как бих могъл да съм с някого, без да мога да говоря с него.

— Увреждането на мозъка ми няма да подобри изказа ми — каза тя горчиво.

— Бих предпочел да увредя своя мозък пред твоя. Но няма да направя нито едно от двете. — То замълча за момент. — Знаеш, че нямаш избор, трябва да приемеш мен или ооан.

Тя не каза нищо.

— Ооан е възрастен. Може да ти достави удоволствие. И не е толкова сърдит… колкото изглежда.

— Аз не търся удоволствие. Даже не разбирам за какво говориш. Просто искам да бъда оставена на мира.

— Да. Но или трябва да ми се довериш, или ще оставиш ооан да те изненада, когато се умори да чака.

— Ти не би го направил по този начин — не би ми скочил отгоре?

— Не.

— Защо не?

— Защото мисля, че не е редно да се прави по този начин, да изненадваш хората. Да ги… третираш все едно не са хора, все едно не са интелигентни.

Лилит се изсмя горчиво.

— Защо изведнъж започна да се тревожиш?

— Искаш ли да те изненадам?

— Разбира се, че не!

Мълчание.

След малко тя стана и отиде до леглото. Легна и след известно време заспа.

Сънува Сам и се събуди плувнала в студена пот. Празни, празни очи. Болеше я главата. Никанж се беше изпънал до нея както обикновено. Изглеждаше отпуснат като труп. Как щеше да се почувства, ако се беше събудила до уродливия Кахгаят вместо до това тъжно дете? Тя потрепери, обхваната от страх и погнуса. Лежа няколко минути в опити да се успокои, най-накрая се насили да вземе решение. Искаше да приключи, преди страхът да я е надвил.

— Събуди се! — каза тя грубо на Никанж. Суровият тон на собствения й глас я изплаши. — Събуждай се и прави каквото там настояваш, че трябва да направиш. Приключвай с това.

Никанж веднага се изправи, сложи я да легне настрани и отвори дрехата, с която беше спала, така че да оголи врата и гърба й. Преди да може да протестира или да смени решението си, то започна.

Почувства обещаното докосване отзад на врата, по-силен натиск и после пробива. Заболя я повече, отколкото беше очаквала, но болката бързо премина. След няколко секунди не чувстваше болка, почти не осъзнаваше какво става.

Последваха объркани спомени, сънища и най-накрая нищо.