Октавия Е. Бътлър
Зора (10)

5

Кахгаят я отведе през подземен тунел под един хълм до по-ниското ниво на кораба. После й заповяда да се качи на един плосък и бавен транспортьор. Тя си помисли, че ако тръгне да бяга, сигурно ще го изпревари, но транспортьорът ги закара до дома й учудващо бързо, като мина по по-пряк път от този, който тя беше избрала.

Кахгаят не й проговори през целия път. Тя имаше чувството, че беше ядосан, но от това не й пукаше. Само се надяваше да не е много ядосан на Никанж. Беше допуснала възможността, че може да бъде наказана по някакъв начин заради посещението си в Тей, но не искаше да създава неприятности на Никанж.

Още щом стигнаха до дома й, Кахгаят отведе Никанж в стаята, която деляха, а нея я оставиха в помещението, което тя считаше за трапезария. Ждая и Тедийн бяха там и този път ядяха оанкали храна, приготвена от растения, които щяха да са отровни за нея.

Тя приседна тихо и след малко Ждая й донесе ядки, плодове и някаква оанкали храна, която имаше едва доловим вкус и консистенция като на месо, но беше приготвена от растения.

— Големи неприятности ли съм забъркала? — попита тя, докато той й подаваше храната.

Пипалата му се изгладиха.

— Не, Лилит.

Тя се намръщи.

— Останах с впечатление, че Кахгаят е ядосан.

В този момент гладките му пипала приеха формата на несъразмерни възли.

— Това не беше точно гняв. Кахгаят беше притеснен за Никанж.

— Защото съм отишла до Тей?

— Не — възлите станаха още по-големи и грозни. — Защото това е неприятен момент за него и за теб. Никанж искаше да те провери и ти се провали.

— Какво?

Тедийн изговори нещо много бързо на неразбираем оанкали и Ждая й отговори. Двамата разговаряха няколко минути. След което Тедийн каза на Лилит на английски:

— Кахгаят трябва да учи… дете от същия пол. Разбираш ли?

— И аз съм част от урока? — отговори горчиво Лилит.

— Никанж или Кахгаят — каза Тедийн тихо.

Лилит замръзна и погледна Ждая в очакване на обяснение.

— Иска да каже, че ако ти и Никанж не бяхте събрани, за да се учите един от друг, то теб щеше да те учи Кахгаят.

Лилит потрепери.

— За бога — прошепна тя. И секунди по-късно каза: — Защо не можеше да си ти?

— Обикновено оолоите се занимават с обучението на нови видове.

— Защо? Ако трябва да бъда обучавана, бих предпочела да го правиш ти.

Пипалата на главата му се изгладиха.

— Харесваш него… или Кахгаят? — попита Тедийн.

Нейният английски, който тя почти не практикуваше и беше научила само от слушане, беше много по-добър от оанкалския на Лилит.

— Не искам да обиждам никого, но предпочитам Ждая.

— Добре — каза Тедийн, докато пипалата на главата й се изгладиха, въпреки че Лилит не разбираше защо. — Харесваш повече Ждая или Никанж?

Лилит отвори уста, за да отговори, но после се поколеба. Ждая я беше оставил на Никанж за толкова дълго време и без съмнение го беше направил преднамерено. А Никанж — Никанж беше трогателен, може би защото беше дете. Не беше отговорен за съдбата на останките от човечеството. Просто се опитваше да прави това, което възрастните наоколо му казваха. И двамата бяха жертви.

Не, то не беше жертва. Беше просто дете, и то затрогващо. И тя го харесваше, въпреки себе си.

— Разбираш ли? — попита Тедийн.

Беше станала цялата гладка.

— Разбирам — пое си дълбоко въздух. — Виждам, че всички, включително и Никанж, искат от мен да харесвам Никанж. Ако е така, вие печелите. Харесвам го.

Обърна се към Ждая.

— Ама вие сте адски манипулативни хора.

Ждая се концентрира върху храната.

— Толкова ли много ви бях в тежест? — попита тя.

Той не отговори.

— Би ли ми помогнал поне за едно?

Той насочи някои от пипалата си към нея.

— Какво искаш?

— Неща за писане. Хартия. Химикалки или моливи — каквото имате.

— Не.

Отказът му не подлежеше на обсъждане. Беше част от семейната конспирация да я държат невежа, докато се опитват колкото се може по-упорито да я образоват. Безумие.

Разтвори ръце пред себе си и поклати глава: Защо?

— Питай Никанж.

— Вече го питах. Не иска да ми каже.

— Може би ще ти каже сега. Приключи ли с яденето?

— Да, предостатъчно беше — във всяко отношение.

— Ела. Ще отворя една от стените.

Тя стана от платформата, на която седеше, и го последва.

— Никанж може да ти помогне да запомняш неща, без да ги записваш — каза й той, докато докосна стената с няколко от пипалата на главата си.

— Как?

— Попитай го.

Тя премина през отвора веднага щом стана достатъчно широк, и разбра, че се е натрапила на двете оолоита, които не си направиха труда да я забележат, ако не се броеше инстинктивното насочване на няколко от пипалата им към нея. Говореха и се караха на много бърз оанкали. Без съмнение тя беше причината за техния спор.

Погледна назад с надеждата, че ще може да се върне обратно през отвора на стената и да ги остави насаме. По-късно едното от тях можеше просто да й каже какво са решили. Не си представяше, че ще е нещо, което тя да очаква с нетърпение да чуе. Но стената се беше затворила необичайно бързо.

По всичко личеше, че Никанж се справя добре с нападките. В един момент кимна към нея с остро движение на пипалата на главата си. Тя се премести и застана до него, готова да го подкрепи срещу обвиненията на Кахгаят.

Кахгаят спря да говори и я погледна.

— Ти не разбра нищо от това, нали? — попита я на английски.

— Не — призна си тя.

— Сега разбираш ли ме? — попита то на бавен оанкали.

— Да.

Кахгаят се обърна към Никанж и започна да говори много бързо. Тя се напрегна, за да разбере какво си говорят, и й се счу, че казват нещо като: Сега поне знаем, че е способна да научава неща.

— Щях да ги научавам още по-бързо, ако имах хартия и молив — каза тя. — Но с тях и без тях, мога да ви кажа какво мисля за вас на който и да е от трите човешки езика, които знам!

Кахгаят не каза нищо известно време. Най-накрая се обърна, отвори една от стените и напусна стаята.

Когато стената се затвори, Никанж легна на леглото, сложи ръце върху гърдите си и се прегърна.

— Добре ли си? — попита тя.

— Кои са другите два езика? — попита то.

Тя се усмихна.

— Испански и немски. Можех да говоря на немски. Все още си спомням няколко псувни.

— Не го знаеш… добре?

— Знам добре испански.

— А защо не немски?

— Защото са минали много години, откакто го учих и го говорих — много години преди войната, искам да кажа. Ние, хората… ако не използваме един език дълго време, го забравяме.

— Не. Не го забравяте.

Тя погледна към леко набръчканите му пипала и си помисли, че не изглежда щастливо. Безпокоеше го неумението й да научи нещата бързо и после да не ги забравя.

— Ще ми позволите ли да имам материали за писане? — попита тя.

— Не. Ще го направим по нашия начин. Не по твоя.

— Трябва да се направи по начин, който ще даде резултат. Но какво ме засяга. Щом искате да си загубите времето, за да ме научите на всичко, давайте.

— Аз не искам.

Тя сви рамене, без да я е грижа дали е пропуснало жеста, или не го е разбрало.

— Ооан е недоволен от мен, Лилит, не от теб.

— Това е заради мен. Защото не възприемам достатъчно бързо.

— Не. Защото… защото не те уча по начина, по който то мисли, че трябва да го правя. Страхува се за мен.

— Страхува се… Защо?

— Ела тук. Седни. Ще ти кажа.

Тя отново сви рамене и седна до него.

— Аз раста — каза й то. Ооан иска да побързам, за да ти бъде дадена работата, която трябва да свършиш, а аз трябва да почна да се съвкупявам.

— Искаш да кажеш, че колкото по-бързо ме обучиш, толкова по-скоро ще можеш да започнеш да се съвкупяваш?

— Да. Докато не те обуча и не покажа, че си способна, няма да ме одобрят за това.

Ето какво било. Тя не беше просто тяхното опитно животно. Тя беше по един определен начин, който не разбираше, неговото последно изпитание. Въздъхна и поклати глава.

— Ти ли ме поиска, Никанж, или бяхме натрапени един на друг?

Никанж не каза нищо. Сгъна една от ръцете си по начин, който беше естествен за него, но който все още я стряскаше, и разтърка подмишницата си. Тя наклони главата си на една страна, за да види мястото, което разтри.

— Кога се появяват сетивните ти пипала, преди или след периода на размножаването? — попита тя.

— Ще се появят скоро, независимо от това, дали ще започна да се размножавам, или не.

— Не трябва ли да се появят, след като си намериш партньор?

— Партньорите предпочитат те да се появят след това. Мъжките и женските съзряват по-бързо от оолоите. Те обичат да чувстват… как да го кажа? Че са помогнали на техните оолои да приключат с детството.

— Помагат им с отглеждането — попита тя — или с възпитанието?

— … възпитанието?

— Думата има няколко значения.

— Не разбирам логиката на това.

— Има логика, но сигурно ще ти трябва етимолог, за да ти го разясни. Ще има ли проблем между теб и твоите партньори?

— Не знам. Надявам се да няма. Ще отида при тях, когато мога. Вече съм ги предупредил. — То замълча за малко. — Сега трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Ооан искаше да го направя, без да ти казвам… за да… те изненадам. Но аз няма да направя така.

— Какво!

— Трябва да направя малки промени… няколко дребни промени. Трябва да ти помогна да стигаш безпроблемно до паметта си, когато имаш нужда от нея.

— Какво искаш да кажеш? Какво искаш да промениш?

— Няколко дребни неща. След това ще настъпи съвсем незначителна промяна в химическия състав на мозъка ти.

Докосна челото си несъзнателно, все едно искаше да се предпази.

— Мозъчна химия? — прошепна тя.

— Бих искал да го направя, когато съм напълно развит. Тогава ще мога да го направя така, че да ти достави удоволствие. Така трябва да бъде. Но ооан… разбирам как се чувства. Ооан казва, че трябва да го направя сега.

— Не искам да бъда променяна.

— Ще спиш през цялото време, по същия начин, както когато ооан Ждая премахна тумора ти.

— Ооан Ждая? Твоят родител Ждая е направил това? Не Кахгаят?

— Да. Това беше направено, преди родителите ми да започнат да се размножават.

— Чудесно.

Нямаше нито една причина да се чувства признателна на Кахгаят.

— Лилит? — Никанж сложи многопръстовата си длан на ръката й. — Ето така ще стане. Едно докосване. После… леко убождане. Това е всичко, което ще почувстваш. Като се събудиш, промяната вече ще е направена.

— Не искам да бъда променяна!

Дълго мълчание. Най-накрая то попита:

— Страхуваш ли се?

— Не съм болна. Да забравяш, е нещо нормално за повечето човешки същества. Няма нужда да ми променяте мозъка.

— Толкова ли ще е лошо да помниш по-добре? Както помнеше Шарад, както помня аз.

— Страшна е мисълта, че ще бъда променена — тя си пое дълбоко въздух. — Виж, най-важната част от мен, това, което ме определя коя съм, е моят мозък. Не искам да…

— Ти няма да се промениш. Да, не съм достатъчно зрял, за да превърна това в приятно преживяване за теб, но съм достатъчно голям, за да го направя като оолои. Ако бях неспособен, досега другите да са го забелязали.

— Ако всички бяха толкова убедени в способностите ти, защо тогава трябва да изпробваш себе си върху мен?

То отказа да отговори и остана мълчаливо в продължение на няколко минути. Когато се опита да я дръпне долу до себе си, тя се възпротиви, стана и се заразхожда из стаята. Пипалата на главата му я следваха, но не с обичайното бавно полюшване. Бяха насочени към нея като антени и тя най-накрая избяга в банята, за да се отърве от постоянното следене.

Там седна на пода, обгърна се здраво с ръце и впи нокти в дланите си.

„Какво ще стане сега? Щеше ли Никанж да последва заповедите и да я изненада, докато спи? Щеше ли да я предаде в ръцете на Кахгаят? Или и двамата — о, небеса — ще я оставят на мира!“