Октавия Е. Бътлър
Зора (20)

3

В продължение на три дни Тейт спа много, яде много и задава въпроси, на които Лилит отговаряше напълно откровено. Тейт също говори за живота си преди войната. Лилит забеляза, че това я отпуска и разхлабва емоционалния контрол, който си беше наложила. Това правеше разговорите крайно полезни. Но освен това задължаваше Лилит да говори по малко и за себе си — за миналото си преди войната — нещо, което тя обикновено не правеше с охота. Беше се научила да пази разсъдъка си, като приема нещата веднага щом ги открие, да се адаптира към новите обстоятелства, като оставя настрана старите, спомените за които можеха да я обременят. Беше се опитала да говори с Никанж за хората, като само понякога разказваше лични истории. За баща си, братята, сестра си, съпруга и сина си… Този път реши да говори за завръщането си в колежа.

— Антропология? — каза Тейт пренебрежително. — Защо си искала да си завираш носа в културите на други хора? Не си ли могла да намериш това, което искаш, в твоята?

Тя се усмихна и забеляза, че лицето на Тейт се намръщи, все едно това беше началото на грешния отговор.

— В началото исках да правя точно това — каза Лилит. — Да си завирам носа. Да търся. Струваше ми се, че моята култура — нашата — беше тръгнала надолу към пропастта. И разбира се, оказа се точно така. Мислех си, че има по-разумен начин на живот.

— Намери ли такъв?

— Нямах този шанс. И без това нямаше да има значение. Културите на САЩ и СССР бяха това, което имаше значение.

— Защо ли?

— Какво?

— Хората си приличат много повече, отколкото ни се иска да си признаем. Чудя се дали нямаше да се случи същото, ако не руснаците или американците, а други две нации бяха придобили способността да се унищожат взаимно, а с това и останалата част от света.

Лилит се засмя горчиво.

— Може и да ти хареса тук. Оанкалите мислят по същия начин като теб.

Тейт се обърна настрани, внезапно разтревожена. Тя се разходи да види третата и четвъртата стая, които Лилит беше построила от двете страни на втората тоалетна. Една от тях беше в съседство на нейната стая и с нея деляха обща стена. Тя видя как стените израстват — отначало гледаше с недоверие, после с гняв, не искаше да повярва, че това не е някаква измама. После започна да се държи дистанцирано с Лилит, да я гледа подозрително и стана нервна и мълчалива.

Това не продължи дълго. Ако не друго, Тейт беше приспособима.

— Не разбирам — каза тя тихо, въпреки че дотогава Лилит вече й беше обяснила по какъв начин контролира стените, как може да намира и пробужда определени хора.

Сега Тейт отново започна да се разхожда в задната част на залата и пак каза:

— Не разбирам. Не разбирам смисъла на това.

— На мен ми беше по-лесно да разбера — каза Лилит. — Един оанкали се затвори в моята стая и отказа да излезе оттам, докато не свикнах с него. Видиш ли ги веднъж, не можеш да се съмняваш, че не са извънземни.

— Може би ти не можеш.

— Няма да споря с теб за това. Била съм будна много по-дълго от теб. Живях сред оанкалите и ги приех такива, каквито са.

— Каквото те казват, че са.

Лилит сви рамене.

— Искам да започна да пробуждам повече хора. Двама нови днес. Ще ми помогнеш ли?

— Кои ще пробудиш?

— Лия Бийд и Селин Айвърс.

— Още две жени? Защо не пробудиш мъж?

— Рано или късно, ще направя и това.

— Все още си мислиш за твоя Пол Тайтъс, нали?

— Той не беше мой.

Прииска й се да не беше казвала на Тейт за него.

— Пробуди мъж след това, Лилит. Пробуди мъжа, когото са намерили да пази деца след войната.

Лилит се обърна и я погледна.

— Според теорията, че ако паднеш от кон, трябва веднага да го възседнеш.

— Да.

— Тейт, пробудя ли го веднъж, той остава завинаги буден. Висок е метър и деветдесет, тежи сто килограма, бил е ченге седем години и е свикнал да командва. Тук не може да ни спаси или да ни пази, но със сигурност може да ни създаде проблеми. Достатъчно е да не повярва, че не се намираме на космически кораб, за да ни навреди. След това всичко, което ще направи, ще е погрешно и потенциално смъртоносно.

— Тогава какво? Ще чакаш, докато го пробудиш с осигурен харем?

— Не, веднага щом пробудим Лия и Селин и се убедим, че психическото им състояние е стабилно, ще пробудя Кърт Лор и Джоузеф Шин.

— Защо трябва да чакаш?

— Първо ще измъкна Селин. Ти ще се погрижиш за нея, докато аз извадя Лия. Мисля, че Селин може да се окаже подходящ кандидат за грижите на Кърт.

Тя отиде в стаята си и донесе снимки на двете жени. Беше почти готова да започне да търси Селин, когато Тейт хвана ръката й.

— Наблюдават ни, нали? — попита тя.

— Да. Не знам дали ни гледат във всяка една минута, но сега, когато и двете сме пробудени, съм сигурна, че ни наблюдават.

— Ако възникнат неприятности, дали ще ни помогнат?

— Ако решат, че е нещо много лошо. Някои от тях може би щяха да оставят Тайтъс да ме изнасили, но със сигурност нямаше да му позволят да ме убие. Въпреки че можеше да се окажат прекалено бавни, за да предотвратят убийството.

— Прекрасно — измърмори Тейт горчиво. — Значи, разчитаме само на себе си.

— Точно така.

Тейт поклати глава.

— Не знам дали трябва да се отърва от цивилизованите си задръжки и да се готвя да се боря за живота си, или да ги подчертавам в името на нашето бъдеще.

— Ще направим това, което е необходимо — каза Лилит. — Рано или късно, това със сигурност ще означава, че трябва да се борим за живота си.

— Надявам се да грешиш — каза Тейт. — Какво сме научили досега, ако всичко, което можем да правим, се свежда до това, да се бием помежду си. — Тя млъкна за момент. — Ти не си имала деца, Лилит, нали?

Лилит започна да ходи бавно покрай стената, със затворени очи, като държеше снимката на Селин между дланта си и стената. Тейт вървеше до нея и й пречеше да се концентрира.

— Изчакай ме, докато те извикам — каза й Лилит. — Търсенето изисква цялата ми концентрация.

— Трудно ли ти е да говориш за предишния си живот, Лилит? — каза Тейт със съчувствие, за което Лилит си помисли, че не звучи напълно искрено.

— Безсмислено е — каза Лилит. — Не е трудно. Живях с тези спомени две години от живота си в пълна изолация. В момента, в който оанкалите се появиха в стаята ми, бях вече готова да се преместя в настоящето. Животът ми преди това в голяма степен беше ангажиран с търсене на отговори. Колкото до децата… Имах син. Беше убит при катастрофа преди войната. — Лилит си пое дълбоко въздух. — Остави ме сама сега. Ще те извикам, когато намеря Селин.

Тейт се оттегли и се настани при отсрещната стена, близо до тоалетната. Лилит затвори очи отново и започна да се придвижва сантиметър по сантиметър напред. Загуби представа за времето, почувства се лека като балон, пълен с хелий. Илюзията беше позната — физически приятна и емоционално разтърсваща като наркотик — необходим наркотик в този момент.

„Ако трябва да вършиш нещо, поне го прави така, че да ти е приятно“, беше й казал Никанж. Откакто сензорните му пипала израснаха, започна да проявява любопитство към нещата, от които тя изпитва удоволствие или болка. За радост, отделяше повече внимание на удоволствието, отколкото на болката. Беше я изучил подробно, точно както се изучава книга — и беше пренаписал някои от главите.

Пръстите й напипаха подутина в стената, голяма и ясно очертана. Но когато отвори очи, не забеляза нищо.

— Там няма нищо — каза Тейт над дясното й рамо.

Лилит подскочи, изпусна снимката, но не се обърна да погледне Тейт, докато се навеждаше да я вземе.

— Махни се оттук — каза тя тихо.

Тейт неохотно направи няколко крачки назад. Лилит можеше без особена трудност да намери мястото отново, Тейт нямаше да й попречи, но тя трябваше да се научи да зачита авторитета на Лилит във всяко едно нещо, свързано с контролирането на стените и в отношенията с оанкалите и техния кораб. За каква, по дяволите, се мислеше, да й застава така зад гърба? Какво искаше да види? Дали няма някакъв трик?

Лилит разтри с едната си ръка лицето на снимката и я допря до стената. Веднага намери издутината, въпреки че беше едва забележима. Беше спряла да расте при махането на снимката, но още не беше изчезнала. Лилит я разтри нежно със снимката, по този начин я насърчаваше да се уголеми. Когато стана ясно забележима, тя отстъпи встрани и повика с ръка Тейт да дойде.

Те стояха една до друга и гледаха как стената изхвърля дългото полупрозрачно зелено растение. Тейт обърна главата си настрани с отвращение, когато миризмата стигна до нея.

— Искам да го погледнеш, преди да го отворя — каза Лилит.

Тейт се приближи и се загледа в растението.

— Защо се движи?

— За да може всичките му части да бъдат изложени на слънце за известно време. Ако можеш да го маркираш, ще видиш, че то много бавно се обръща. Това, че се движи, помага на хората вътре. Упражнява мускулите им и променя позицията им.

— Наистина не прилича на плужек — каза Тейт. — Не и когато някой е вътре.

Тя се доближи до него, пипна го и после погледна пръстите си.

— Внимавай — каза й Лилит — Селин не е много едра. Растението няма да има нищо против да прибере някой друг в себе си.

— Ще можеш ли да ме извадиш?

— Да — засмя се тя. — Първият оанкали, който ми ги показа, не ме предупреди за това. Сложих ръка на растението и се паникьосах, когато усетих, че то ме държи здраво и започва да обгръща ръката ми.

Тейт направи същото и растението услужливо започна да поглъща ръката й. Тя се опита да я издърпа, после погледна към Лилит очевидно изплашена.

— Накарай го да ме пусне!

Лилит докосна растението и то я пусна.

— Сега — каза Лилит, като се премести в края на стеблото.

Прокара ръцете си по дължината на растението. То се отвори по обичайния бавен начин и тя издърпа Селин навън, като я остави на пода, където Тейт щеше да се погрижи за нея.

— Облечи й някакви дрехи, преди напълно да се е събудила, ако можеш — каза тя на Тейт.

Докато Селин се разбуди напълно, Лилит беше извадила Лия Бийд от стената и извън растението. Тя бързо облече Лия. Лилит не вкара обратно растенията в стената, докато и двете жени не бяха напълно разбудени. Когато направи и това, тя се обърна с намерението да седне с Лия и Селин и да отговори на въпросите им.

Вместо това тя изведнъж се олюля под тежестта на Лия, която се хвърли върху нея и започна да я души. Лилит започна да пада назад. Стори й се, че времето сякаш се забави.

Ако паднеше върху Лия, жената сигурно щеше да си нарани гърба или главата. Нараняването можеше да е само повърхностно, но можеше и да се окаже сериозно. Щеше да е погрешно заради една глупава постъпка да се загуби потенциално полезен човек.

Успя да падне настрани така, че само ръката и раменете на Лия докоснаха пода. После протегна ръце и свали ръцете на Лия от гърлото си. Не беше трудно. Лилит даже беше в състояние да внимава да не причини наранявания. Освен това не искаше Лия да разбере колко лесно беше за нея да се защити. Пое си дълбоко въздух, когато откъсваше ръцете на Лия от гърлото си, въпреки че тя не й беше причинила никакъв дискомфорт. И позволи на ръцете на Лия да се движат, докато се бореше.

— Ще престанеш ли! — извика тя. — И аз съм затворничка тук също като теб. Не мога да те пусна на свобода. Не мога и себе си да освободя. Разбираш ли?

Лия спря да се съпротивлява. Сега гледаше Лилит свирепо.

— Махни се от мен.

Гласът й беше дълбок и гърлен. Приличаше на ръмжене.

— Ще го направя — каза Лилит. — Но не ми се нахвърляй отново. Не съм твой враг.

Лия издаде нечленоразделен звук.

— Пази си силите — каза Лилит. — Започваме от нулата.

— От нулата? — изръмжа Лия.

— Заради войната — каза Лилит. — Не си ли спомняш?

— Иска ми се да можех да забравя.

Ръмженето се смекчи.

— Ако се опиташ да ме убиеш, ще докажеш, че войната не ти е била достатъчна. По този начин автоматично се изключваш от колектива.

Лия не каза нищо. След момент Лилит я пусна.

Двете жени стояха една до друга предпазливо.

— Кой решава дали съм подходяща? — попита Лия. — Ти ли?

— Нашите надзиратели.

Неочаквано Селин прошепна:

— Кои са те?

По лицето й вече бяха плувнали сълзи. С Тейт се бяха приближили тихо, за да се включат в разговора — или да гледат боя.

Лилит хвърли поглед към Тейт и тя поклати глава.

— А ти се боеше, че пробуждането на мъже ще доведе до насилие.

— Все още се боя — каза й Лилит. Тя погледна първо към Селин и после към Лия. — Да отидем да си вземем нещо за ядене. Ще отговоря на всичките ви въпроси.

Тя ги заведе в стаята, която беше отредена за Селин, и видя как очите им се разширяват, когато вместо очакваните купички с бог-знае-какво те видяха позната храна.

Беше много по-лесно да се говори с тях, когато се бяха нахранили до насита, когато се бяха отпуснали и се чувстваха удобно. Отказаха да повярват, че са на космически кораб, който се намира извън орбитата на Луната. Лия прихна, когато чу, че са държани под ключ от извънземни.

— Ти или лъжеш, или си побъркана — каза тя.

— Истина е — каза тихо Лилит.

— Пълни глупости.

— Оанкалите ме промениха — каза й Лилит, — така че да мога да контролирам стените и висящите растения. Не мога да го правя толкова добре колкото тях, но мога да пробуждам хора, да ги обличам, да ги храня и да им предоставям известна доза уединение. Не бива да се съмняваш толкова много в мен, че да пренебрегваш нещата, които ме виждаш да правя. Запомни две важни неща, които ти казах. Намираме се на космически кораб. Дръж се, все едно е така, дори да не го вярваш. Няма къде да избягаш на този кораб. Въпреки че можеш да излезеш от тази стая, няма къде да отидеш, къде да се скриеш и къде да бъдеш свободна. От друга страна, ако издържим на всичко тук, ще можем да си върнем нашия свят. Ще бъдем изпратени на Земята като първите човешки заселници.

— Просто прави това, което ти се казва, и чакай, а? — каза Лия.

— Освен ако тук ти харесва толкова много, че искаш да останеш.

— Не вярвам и на дума от това, което казваш.

— Вярвай на каквото си искаш! Казвам ти само как трябва да се държиш, ако някога искаш отново да почувстваш Земята под краката си.

Селин започна да плаче тихо и Лилит се намръщи.

— Какво ти е?

Селин поклати глава.

— Не знам на какво да вярвам. Даже не знам защо съм още жива.

Тейт въздъхна и поклати главата си с отвращение.

— Жива си — каза Лилит хладно. — Тук нямаме никакви лекарства. Ако искаш да се самоубиеш, може и да успееш. Но ако искаш да останеш с нас, за да ни помогнеш да започнем отново живота си на Земята… това според мен си заслужава повече от самоубийството.

— Имаше ли деца? — попита Селин, като видимо очакваше отговорът да е отрицателен.

— Да. — Лилит протегна ръка, взе ръката на жената, въпреки че вече не я харесваше. — Всички хора, които трябва да пробудя, са тук без семействата си. Всички сме сами. Разчитаме един на друг и това е. Или ще станем задружна група — приятели, съседи, съпрузи, съпруги — или не.

— Кога ще има мъже? — попита настоятелно Селин.

— След ден-два. Ще пробудя двама мъже.

— Защо не сега?

— Сега не може. Трябва да приготвя стаи за тях, храна и дрехи — по същия начин, както го направих за теб и Лия.

— Искаш да кажеш, че изграждаш стаите?

— По-точно е да се каже, че ги отглеждам. Ще видите.

— И храната ли „отглеждаш“? — попита Лия и повдигна едната си вежда.

— Храната и дрехите се намират в стените в двата края на голямата стая. Запасите биват подновявани всеки път, когато вземем нещо от там. Мога да отварям шкафовете в стените, където се съхраняват, но не мога да отварям стените зад тези шкафове. Само оанкалите могат да правят това.

Настъпи пълна тишина за момент. Лилит започна да събира обелките и семките от плодовете.

— Всичкият боклук се изхвърля в тоалетните — каза тя. — Няма да се притеснявате, че може да ги запушите. Това не са обикновени тоалетни. Смилат всичко, което не е живо.

— Смилат го! — каза Селин ужасено. — Те… те самите са живи?

— Да. Корабът също е жив, както и повечето неща, които са част от него. Оанкалите използват живата материя по същия начин, по който ние използваме машините.

Тя се запъти към близката тоалетна, после спря.

— Има още нещо, което исках да ви кажа. — Тя погледна към Лия и Селин. — Ние сме наблюдавани по същия начин, по който бяхме наблюдавани, докато бяхме изолирани в стаите. Не мисля, че оанкалите ще ни безпокоят сега — не и докато не станем четирийсет или повече и не покажем, че можем да съжителстваме нормално. Но ще дойдат, ако започнем да се убиваме един друг. И евентуалните убийци ще бъдат държани на този кораб до края на живота им.

— Значи, ти си защитена — каза Лия. — Колко удобно.

— Всички сме защитени — каза Лилит. — Ние сме заплашен от изчезване вид — почти сме изчезнали. Ако се предполага да оцелеем, то ще имаме нужда от закрила.