Октавия Е. Бътлър
Зора (34)

3

Лилит научи хората как да правят сламени покриви, като подпъхват отделните части една под друга върху наклонените греди, така че, когато вали, водата да не се стича вътре. Показа им също и кои са най-подходящите дървета за направата на дъски за пода и за рамките на вратите и прозорците. И така, в продължение на няколко дни, всички се трудиха заедно и вдигнаха голямо дървено наколно жилище със сламен покрив, на безопасно разстояние от нивото на водите, когато реката приижда. Къщичката беше точно копие на онази, в която всички живееха вкупом и която Лилит и оолоите бяха построили, след като оолоите ги бяха довели тук, в тренажора, по безкрайните коридори.

Оолоите оставиха тази къщичка изцяло на разположение на хората. Те гледаха или седяха и разговаряха помежду си, или пък изчезваха в гората по техните си дела. Но когато работата приключи, отбелязаха повода със скромно угощение.

— Отсега нататък вече няма да ви даваме храна наготово — обърна се един от тях към хората. — Ще трябва сами да се изхранвате с онова, което расте наоколо или което отглеждате в градините си.

Думите му не изненадаха никого. Та нали и без това вече късаха снопове неузрели банани от дърветата наоколо и ги провесваха по гредите или отпред на верандата. Докато ги чакаха да узреят, хората разбраха, че ще им се наложи да ги опазват от разните буболечки.

Неколцина вече бяха успели да си отрежат някой и друг ананас или да откъснат папая или плодове от околните хлебни дървета. Повечето не харесваха вкуса на плодовете на хлебното дърво, докато Лилит не им показа семената му. Когато ги изпекоха, както тя им каза, и ги изядоха, разбраха, че през цялото време, докато са били в голямата зала, са се хранили именно с тях.

От земята вадеха маниока и сладките картофи, които Лилит беше посадила по време на своето обучение.

Сега беше техен ред да засеят реколта.

А също така беше ред на оанкалите да видят каква човешка реколта ще съберат.

Двама мъже и една жена бяха нарамили сечивата си и не се бяха върнали от гората. Въпреки че все още не знаеха чак толкова много неща, че сами да се оправят.

Оолоите обаче не тръгнаха да ги търсят.

Вместо това всички те сключиха пипалата на главите си и сензорните си крайници и като че ли мигом взеха решението: ще се правят, че не са забелязали липсата на тримата.

— Никой не е бягал — отвърна Никанж, когато Джоузеф и Лилит го попитаха какво ще стане сега. — Може и да са изчезнали, но все още са тук някъде, на острова. Ние ги наблюдаваме.

— А как успявате да ги следите през дърветата? — поиска да узнае Джоузеф.

— Корабът ги следи. Ако нещо им се случи, има кой да се погрижи за тях.

И други хора започнаха да напускат селището. Дните минаваха и някои от оолоите станаха видимо неспокойни. Страняха от другите, заставаха неподвижно, като камъни, прибрали глави и пипала към тялото, подобно на корави тъмни буци, които по думите на Лия приличаха на отвратителни тумори. Все едно дали ще им крещиш, ще ги вали дъжд или ще се спъваш в тях, те не се помръдваха. Когато пипалата на главите им престанаха да следят движенията на околните, при тях дойдоха половинките им, за да ги обгрижват.

От гората излизаха мъжки и женски оанкали и отиваха при техния оолои. Лилит не знаеше някой да ги е викал, но забеляза пристигането на първата двойка. Случи се веднъж, когато беше отишла на едно място край реката, където растеше хлебно дърво, щедро отрупано с плод. Беше се покатерила нависоко, хем да понабере плодове, хем да се наслади на уединението и красотата на самото дърво. От малка не я биваше много да се катери по дървета, но по време на обучението беше придобила известна сръчност и увереност и беше заобичала близостта с нещо, което толкова много й напомняше Земята.

От високото тя забеляза двете оанкали, които излизаха от водата. Те сякаш не плуваха към брега, а в един миг, когато наближиха, просто се изправиха и стъпиха на сушата. За миг спряха погледа си върху нея, но после се обърнаха и поеха към селището.

Беше ги наблюдавала безмълвно, но те бяха усетили присъствието й. Още един мъжкар и една женска, дошли да се притекат на помощ на някое поболяло се изоставено оолои.

Щяха ли хората да се почувстват по-силни, ако знаеха, че могат да породят усещането за болест и изоставяне у някое оолои? На оолоите не им понасяше раздялата с някого, който носеше тяхната специфична миризма, техния специфичен химически маркер. Не умираха. Но забавяха жизнените си процеси, отдръпваха се навътре в себе си, докато роднините им не ги извадеха от това вцепенение, или в по-лошия случай, докато някое друго оолои, което изпълняваше ролята на лекуващ, не ги изтръгнеше от това състояние. Но защо не отиваха при половинките си, когато хората ги изоставяха?

Защо се вцепеняваха и позволяваха да се разболяват?

Лилит се върна в селището, понесла на гръб голяма грубо изплетена кошница, пълна със семена от хлебно дърво. Когато пристигна, завари мъжкото и женското оанкали да се грижат за своето оолои, притиснали го помежду си и преплели глави и пипала. Всяко докосване между тримата се последваше от сключване на пипала. Позата им беше много интимна и затрогваща, но наоколо се бяха излегнали още оолои, които стояха на пост, като си придаваха безгрижен вид. Няколко хора също гледаха какво се случва. Лилит обиколи с поглед селището, докато се чудеше колко от тези, които в момента не бяха тук, нямаше да се върнат от експедициите из гората или събирането на плодове през деня. Дали пък тези, които не се завръщаха, не се събираха на едно място в някоя друга част на острова? Дали не си бяха направили заслон? Дали точно в този момент не правеха лодка? Изведнъж я порази следната мисъл: Ами ако бяха прави? Ами ако по някакъв начин наистина бяха попаднали на Земята? Ами ако наистина се окаже възможно да се качиш в лодка и да загребеш с весла към свободата? Ами ако независимо от всичко, което беше видяла и почувствала, всичко се окаже някаква груба шега? Но как би могло? И защо да го правят? Защо им трябва на оанкалите да си създават толкова много грижи?

Не. Тя не разбираше защо оанкалите бяха извършили голяма част от нещата, но вярваше в няколко основни истини. Корабът. Земята, която чакаше реда си да бъде повторно завладяна от хората. Цената, която оанкалите трябваше да заплатят, за да спасят нищожните отломки от оцелялото човечество. Само че все повече и повече хора напускаха селището. Къде отиваха? Ами ако… Тази мисъл не й даваше покой, независимо от това, което си мислеше, че знае със сигурност. Ами ако другите са прави?

Откъде идваше това съмнение?

Вечерта, докато носеше наръч дърва за огрев, Тейт се изпречи пред нея.

— Кърт и Селин избягаха — каза тихичко. — Селин ми беше намекнала нещо такова.

— Но не мога да повярвам, че едва сега посмяха.

— Аз пък не мога да повярвам, че Кърт не е разбил главата на някое оанкали, преди да избяга.

Лилит кимна и пристъпи, за да свали на земята наръча дърва.

Тейт също направи крачка и отново й попречи да мине.

— Какво искаш? — попита Лилит.

— И ние ще се махаме. Довечера.

Говореше много тихо, въпреки че със сигурност все някое оанкали щеше да ги чуе.

— Накъде?

— Не сме решили още. Може би ще намерим другите или пък те нас. А може и да намерим, или да измайсторим нещо.

— Сами? Двамата?

— Четиримата. Но може да дойдат и други.

Лилит се намръщи, защото не знаеше какво да мисли. Двете с Тейт бяха станали приятелки. Но където и да смяташе, че отива, Тейт нямаше да може да избяга. Ако тя или някой друг не пострадаше, накрая пак щеше да се върне.

— Чуй ме — каза Тейт. — Не ти го казвам просто така. Искаме да дойдеш с нас.

Лилит я дръпна встрани от пътеката. Така и така оанкалите щяха да чуят, но поне да не въвличат в това други хора.

— Гейб вече говори с Джо — продължи Тейт. — Ние искаме Гейб… Какво!

— Млъкни! Искаш всички да чуят ли?

— Джо каза, че тръгва. А ти?

Лилит я погледна с неприязън.

— Какво аз?

— Трябва да ми кажеш веднага. Гейб иска да тръгне час по-скоро.

— Ако тръгна с вас, то ще е утре сутрин, след закуска.

Тейт, напълно в неин стил, не каза нищо. Само се усмихна.

— Не съм казала, че ще дойда. Казах само, че няма смисъл да се измъкваме тайно през нощта, за да настъпим някоя коралова змия или друга гадина. Нощно време в гората е тъмно като в рог.

— Гейб смята, че няма да забележат отсъствието ни толкова бързо.

— Полудяхте ли? Ако тръгнете през нощта, на сутринта ще знаят, че ви няма, ако преди това не сте разбудили всички, препъвайки се в нещо или настъпвайки някого. А ако тръгнете утре сутрин, никой няма да разбере чак до вечеря. — Тя поклати глава. — Не че на тях им пука. Поне засега нищо не издават. Но ако ще се измъквате тайно, поне го направете така, че да имате време да си намерите подслон за през нощта или ако завали.

— Щом завали — поправи я Тейт. — Защото рано или късно, все някога ще завали. Мислехме, като се измъкнем оттук, да преминем реката, да тръгнем на север и да вървим, докато открием места с по-сух и по-хладен климат.

— Тейт, ако се намираме на Земята, като имам предвид онова, което сполетя планетата и по-специално северното полукълбо, по-добре е да се отправите в южна посока.

Тейт сви рамене.

— Нямаш право на глас, ако не дойдеш с нас.

— Ще поговоря с Джо.

— Но…

— И накарай Гейб да ти преподаде някой и друг урок по актьорско майсторство. Аз само казах това, което и вие си мислите. И двамата не сте глупави, но теб не те бива много да баламосваш хората.

Тейт се засмя. Типично.

— Едно време ме биваше. — После спря да се смее. — Да, права си. Ние сами стигнахме до извода, че трябва да тръгнем утре сутрин и да се отправим на юг, но решихме също така, че с нас трябва да дойде човек, който не по-зле от оанкалите знае как да оцелее в тези условия.

Настъпи мълчание.

— Нали ти е ясно, че се намираме на остров? — обади се Лилит.

— Не, не ми е ясно — отвърна Тейт. — Но съм склонна да ти повярвам. Ще се наложи да преминем през реката.

— И каквото и да заварим там, на така наречения друг бряг, в крайна сметка ще се натъкнем на стена.

— Ами слънцето, луната, звездите? Ами дъждът и тези дървета, които очевидно стоят тук от векове?

Лилит въздъхна.

— Забрави за тях.

— Само защото оанкалите така са ти казали?

— Да, но и не само, също и заради онова, което видях и почувствах, преди да те пробудя.

— Искаш да кажеш онова, което оанкалите са те накарали да видиш и да почувстваш. Не можеш да си представиш какви неща ме кара да чувствам Кахгаят.

— Така ли мислиш?

— Искам да кажа, че не можеш да вярваш на това, което правят със сетивата ти!

— С Никанж се познаваме от времето, когато то беше твърде малко, за да стори на сетивата ми каквото и да било без мое знание.

Тейт извърна очи и се загледа в реката, по чиито води все още танцуваха проблясъци. Слънцето, изкуствено или истинско, все още не беше се изгубило зад хоризонта, а реката изглеждаше по-мътна от всякога.

— Виж — каза тя, — не искам нищо да кажа, но те моля да ме изслушаш. Вие двамата с Никанж…

Гласът й замря и тя внезапно погледна Лилит, сякаш изискваше отговор.

— Какво? Не те разбирам.

— Ти си по-близка с него, отколкото ние с Кахгаят.

— Ти…

Лилит втренчи поглед в нея, без да казва нищо.

— По дяволите, искам само да кажа, че ако няма да идваш с нас, поне не се опитвай да ни попречиш.

— Досега попречили ли са на някого да си тръгне?

— Само те моля да не ни издаваш, нищо повече.

— Ти май наистина си глупава — каза Лилит внимателно.

Тейт отново извърна очи и вдигна рамене.

— Казах на Гейб, че ще те накарам да ми обещаеш.

— Защо?

— Той смята, че ако дадеш дума, ще я спазиш.

— А ако не дам дума, значи, че ще изтичам да ви издам, така ли?

— Не ми пука, прави каквото знаеш.

Този път Лилит вдигна рамене, обърна се и тръгна към селището. Тейт изчака малко да види какво ще направи. След това хукна подире й и я издърпа встрани от пътеката.

— Съжалявам, че се засегна — изсъска Тейт. — Идваш ли с нас, или оставаш?

— Знаеш ли голямото хлебно дърво, онова на брега, нагоре по реката?

— Да. И?

— Ако тръгнем, утре след закуска ще ви чакаме там.

— Не се бави.

— Добре.

Лилит й обърна гръб и закрачи към селището. Колко оанкали бяха чули разговора им? Едно? Няколко? Всички? Какво значение имаше? След няколко минути Никанж щеше да научи. Така че да има достатъчно време да извика Ахажас и Дичаан. То нямаше да седи в ступор като останалите. Сега и тя се замисли защо другите не бяха постъпили така. Със сигурност знаеха, че техните човешки избраници ги напускат. Кахгаят поне знаеше със сигурност. Как щеше да постъпи то?

Изведнъж в главата й нахлу спомен от времената, когато първобитните хора са изпращали синовете си да поживеят известно време сами в гората или в пустинята или са ги подлагали на някакъв друг вид изпитание на мъжествеността им.

Когато наближавали определена възраст, момчетата, които били обучавани да преживяват в средата, в която живеят, били прокуждани от общността и подлагани на проверка на наученото.

За това ли ставаше въпрос? Научи хората на основните умения, а после, когато се почувстват готови, ги пусни да си вървят?

Тогава защо някои оолои изпадаха в ступор?

— Лилит?

Тя подскочи, спря се и изчака Джоузеф да я настигне. Повървяха заедно, докато стигнат до огъня, където хората си подаваха печени картофи и ядки от бразилски орех, който някой случайно беше открил.

— Говори ли с Тейт? — попита той.

Тя кимна.

— Какво й каза?

— Че ще говоря с теб.

Мълчание.

— Ти какво искаш? — попита тя.

— Да се махна.

Тя се спря, обърна се да го погледне, но не можа да разгадае изражението му.

— Нима ще ме оставиш? — прошепна.

— А ти защо искаш да останеш? Заради Никанж ли?

— Наистина ли ще ме оставиш?

— Защо ти е да оставаш? — шепотът му проехтя като вик.

— Защото сме на кораб. Защото няма къде да избягаме.

Той вдигна очи към яркия полумесец и към първите изгрели без ред звезди.

— Искам лично да се убедя — каза той внимателно. — Имам усещането, че съм у дома. Въпреки че никога през живота си не съм стъпвал в тропическа гора, но всичко тук — миризмите, вкусовете и гледките — ми напомня за дома.

— Знам.

— Трябва да се убедя!

— Така е.

— Не ме принуждавай да те оставя.

Тя го сграбчи за ръката, сякаш беше животно, което щеше да се измъкне.

— Ела с нас! — прошепна той.

Тя затвори очи и изключи от съзнанието си гората и небето, тихия говор на хората край огъня, оанкалите, които седяха със сключени пипала и разговаряха без думи. Колко от тях бяха чули онова, което си казаха с Джоузеф? Е, поне нито едно от тях не даваше вид да е чуло.

— Добре — каза тя тихичко. — Ще дойда.