Октавия Е. Бътлър
Зора (19)

2

Махни се от мен — каза Тейт в момента, в който отвори очи. — Коя си ти? Какво правиш?

— Опитвам се да те облека — каза Лилит. — Можеш да го направиш и сама, ако се чувстваш достатъчно силна.

Тейт беше започнала да трепери, това беше в резултат на събуждането й от летаргичния сън. Лилит беше изненадана, че тя успя да каже няколко свързани думи, преди да изпадне в това състояние.

Тейт се сви на топка като ембрион и започна да стене. Няколко пъти издиша с усилие, а после започна да гълта въздух така, както се пие вода.

— Мамка му! — прошепна тя няколко минути по-късно, когато треперенето започна да я отпуска. — Заеби тая работа! Не е било сън, виждам.

— Облечи се — каза й Лилит. — Ти знаеше, че не е сън.

Тейт погледна Лилит, после погледна своето полуголо тяло. Лилит беше успяла да й обуе панталона, но треперещата Тейт беше изхлузила якето на пода. Тя го вдигна от пода, облече го и почти веднага разбра как се закопчава. После започна мълчаливо да наблюдава как Лилит затвори листата на растението, отвори стената и го бутна вътре. След секунди единствената следа, останала от него, беше мокро петно, което бързо се изпаряваше във въздуха.

— Въпреки всичко това — каза Лилит с лице към Тейт — и аз съм затворничка като теб.

— Но по-старша, ясно.

— Нещо такова. Трябва да пробудя още 39 души, преди да ни пуснат да излезем от тази зала. Избрах да започна с теб.

— Защо?

Тейт беше изключително хладнокръвна — или поне така изглеждаше. Беше пробуждана два пъти преди — нормално за хора, които не бяха готвени за родители, — но се държеше, сякаш не се беше случило нищо необикновено. Лилит си отдъхна, това беше доказателство, че изборът на Тейт е бил правилен.

— Защо започнах с теб ли? — попита Лилит. — Стори ми се, че има най-малка вероятност да се опиташ да ме убиеш или да изпаднеш в истерия, и най-голяма вероятност да ми помагаш, когато започна да събуждам другите.

Тейт се замисли над казаното. Започна да разглежда якето и да отваря и затваря предните му лицеви капаци. Опипа материала, от който беше направено, и застина.

— Къде се намираме, по дяволите?

— На известно разстояние извън орбитата на Луната.

Мълчание. И най-накрая:

— Какво беше онова голямо лигаво зелено нещо, което напъха в стената?

— Ами… растение. Нашите похитители… нашите спасители ги използват, за да поддържат хората в летаргичен сън. Ти беше вътре в онова, което видя. Аз те извадих от него.

— Летаргичен сън?

— Над 250 години. Земята е почти готова да ни приеме обратно.

— Ще се върнем!

— Да.

Тейт огледа голямата празна зала.

— И къде точно?

— В тропическата джунгла. Някъде в поречието на Амазонка. Градове вече не съществуват.

— И аз така си мислех — въздъхна дълбоко Тейт. — Кога ще ни хранят?

— Оставих храна в стаята ти, преди да те пробудя. Ела.

Тейт я последва.

— Толкова съм гладна, че съм готова да ям онази гипсова каша, която ми даваха при предишните Пробуждания.

— Вече няма да ядеш такава. Плодове, ядки, нещо като яхния, хляб, нещо, подобно на сирене, кокосово мляко…

— Месо? Пържола?

— Това не е концерт по желание.

Лилит не можеше да повярва на късмета си. Тейт надмина всичките й очаквания. И въпреки всичко се притесняваше, че ще настъпи момент, в който тя щеше да се пречупи — да започне да плаче, да повръща, да крещи или да започне да удря главата си в стената. Но каквото и да станеше с нея, Лилит щеше да й помогне. Дори тези няколко нормални минути, прекарани с нея, си заслужаваха всички неприятности на света. Лилит най-накрая имаше възможност да говори и да бъде разбрана от друго човешко същество — след толкова много време.

Тейт се нахвърли на храната и не проговори, докато не се нахрани. Лилит си помисли, че не е задала най-важния въпрос. Разбира се, не беше питала за много неща, но специално този въпрос глождеше Лилит.

— Как се казваш, между впрочем?

— Лилит Аяпо.

— Лилит? Лил?

— Лилит. Никога не съм имала прякор. Не съм искала. Ти искаш ли да те наричам по някакъв определен начин?

— Не. Тейт върши работа. Тейт Мара. Казали са ти как се казвам, нали?

— Да.

— Така си и знаех. Всички тези проклети въпроси. Държаха ме будна в единична стая около… сигурно са били два или три месеца. Казаха ли ти? Или си ме гледала?

— През това време или съм спала, или и аз самата съм била затворена. Но да, знам, че си била затворена. Продължило е три месеца. Мен ме държаха затворена две години.

— Трябвали са им толкова, за да те направят старша, нали?

Лилит се намръщи, взе няколко ядки и ги изяде.

— Какво искаше да кажеш с това? — попита тя.

За секунда Тейт се почувства неловко, изглеждаше несигурна. Но това изражение се смени толкова бързо, че Лилит нямаше да го забележи, ако не внимаваше.

— Защо са те държали будна толкова дълго време тогава?

— Отначало не исках да говоря с тях. После, когато започнах да им отговарям, някои от тях явно са проявили интерес към мен. В началото не се опитваха да ме направят техен довереник. Искаха да видят дали ставам за… старша. Ако можех да гласувам, сигурно и в момента щях да съм приспана.

— Защо не си искала да говориш с тях? Ти от военните ли си?

— За бога, разбира се, че не. Просто не ми харесваше идеята да съм затворена, разпитвана непрекъснато и тормозена, без да знам кой го прави. И, Тейт, мисля, че е време да научиш кои са нашите домакини, въпреки че досега не си задала този въпрос.

Тя шумно си пое въздух, подпря челото на ръката си и се загледа под масата.

— Попитах ги. Не искаха да ми кажат. След известно време се изплаших и се отказах.

— Аз направих същото.

— Това… руснаците ли са?

— Не са човешки същества.

Тейт не помръдна и не каза нищо толкова дълго време, че Лилит реши да продължи.

— Наричат се оанкали и приличат на морски създания, въпреки че имат два крака. Те… слушаш ли ме?

— Слушам те.

Лилит се подвоуми.

— А вярваш ли на това, което казвам?

Тейт я погледна с лека усмивка на уста.

— Как мога да ти вярвам?

Лилит кимна.

— Разбирам. Но рано или късно, ще трябва да го направиш и аз съм тази, която трябва да те подготви за това. Оанкалите са грозни. Гротескно грозни. Но ние можем да свикнем с тях и те няма да ни наранят. Запомни това. Може да ти е от полза, като му дойде времето.