Октавия Е. Бътлър
Зора (39)

8

Беше почти тъмно, когато стигнаха до селището. Хората се бяха събрали край огньовете, говореха, ядяха. Никанж и другарите му бяха посрещнати от оанкалите с някакво ликуващо мълчание и бъркотия от сензорни ръце и пипала, споделяне на преживяното чрез директна нервна стимулация. Те можеха да си предават цели преживявания, след това да обсъждат преживяното в разговор без думи. Притежаваха цял език от сензорни образи и приемаха сигнали, които заместваха думите.

Лилит ги наблюдаваше със завист. Когато разговаряха с хората, рядко лъжеха, защото сензорният им език ги беше лишил от навика да лъжат, случваше се само да не дават информация, да отказват контакт.

Хората, от друга страна, лъжеха лесно и често. Не можеха да си имат доверие един на друг. Не можеха да имат доверие на един от своите, който, изглежда, беше твърде близък с извънземните, който беше съблякъл дрехите си и беше легнал на земята, за да помогне на своя тъмничар.

Край огъня, където Лилит избра да седне, настъпи мълчание. Алисън, Лия и Рей, Гейбриъл и Тейт. Тейт й подаде печен сладък картоф, а за нейна изненада и печена риба. Тя погледна към Рей.

Рей сви рамене.

— Улових я с ръце. Откачена работа. Беше два пъти по-голяма от мен. Но плуваше право насреща ми, сякаш искаше да бъде хваната. Оанкалите казаха, че някои от нещата, плуващи в реката, е можело да хванат мен — електрически змиорки, пирани, каймани. Донесли са тук най-лошите неща от Земята. Нищо не стана де.

— Виктор намери две костенурки — каза Алисън. — Никой не знаеше как да ги приготви, затова отрязаха месото и го опекоха.

— И как беше? — попита Лилит.

— Те го ядоха — усмихна се Алисън. — И докато го готвеха и го ядяха, оанкалите стояха настрана.

Рей се ухили широко.

— Не виждаш никого от тях и покрай този огън, нали?

— Не съм сигурен — отговори Гейбриъл.

Мълчание.

Лилит въздъхна.

— Добре, Гейб, какво си ми подготвил? Въпроси, обвинения, нападки?

— И трите може би.

— Е?

— Ти не се би. Избра да останеш при оанкалите!

— Срещу теб?

Гневно мълчание.

— А къде беше ти, когато Кърт посече Джоузеф?

Тейт сложи ръка върху ръката на Лилит.

— Кърт полудя — каза тя. Говореше много меко. — Никой не предполагаше, че ще извърши подобно нещо.

— Но го направи — отговори Лилит. — А всички вие гледахте.

Известно време мълчаливо побутваха храната си, рибата вече на никого не се услаждаше, размениха я с хората от другите огньове срещу бразилски ядки, парчета плодове и печена маниока.

— Защо свали дрехите си? — попита внезапно Рей. — Защо легна на земята с оолои по средата на боя?

— Боят беше приключил — отвърна Лилит. — Знаеш това. И оолоито, с което легнах, беше Никанж. Кърт почти беше отсякъл една от сензорните му ръце. Сигурна съм, че и това знаеш. Позволих му да използва тялото ми, за да се излекува.

— Но защо ти е да му помагаш? — остро прошепна Гейбриъл. — Защо просто не го остави да умре?

Всяко оанкали в околността сигурно го чу.

— И с какво щеше да помогне това? — заинати се тя. — Познавам Никанж от дете. Да го оставя да умре и после да се окажа прилепена към някой непознат? Как би помогнало това на мен, на теб или на когото и да било?

Той се отдръпна от нея.

— Винаги имаш готов отговор. И никога не звучиш напълно искрено.

Тя прехвърли през ума си всички неща, които можеше да му каже за собствената му склонност да не бъде искрен. А после, като ги игнорира, попита:

— Какво има, Гейб? Какво си мислиш, че мога да направя или можех да направя, за да стъпиш на Земята по-скоро?

Той не отговори, но продължи упорито да се сърди. Беше беззащитен, при това в ситуация, която намираше за непоносима. Някой трябва да понесе вината.

Лилит видя как Тейт се протегна към него и взе ръката му в своята. Върховете на пръстите им останаха допрени в продължение на няколко секунди. Това напомни на Лилит за много гнуслив човек, на когото бяха дали да държи змия. Успяха да пуснат ръце, без да проличи, че се отдръпват отвратени, но всички знаеха как се чувстват. Всички бяха видели. Това без съмнение беше още едно нещо, за което държаха отговорна Лилит.

— Ами това! — попита Тейт горчиво. Тя разтърси ръката, която Гейбриъл беше докоснал, сякаш за да махне някаква мръсотия от нея. — Какво ще правим с това?

Лилит отпусна рамене.

— Не знам. Беше същото с Джоузеф и мен. Така и не попитах Никанж какво ни е направило. Ако искате, питайте Кахгаят.

Гейбриъл поклати глава.

— Не искам дори да го виждам, камо ли да го питам нещо.

— Наистина? — попита Алисън. Беше толкова откровено изненадана, че Гейбриъл само я погледна.

— Не — отвърна Лилит. — Не е истина. Иска му се да мрази Кахгаят. Опитва се да го мрази. Но по време на боя се опита да убие Никанж. И тук, сега, той обвинява и подозира мен. По дяволите, тъкмо оанкалите направиха така, че да вините и подозирате мен, но въпреки това не мразя Никанж. Може би не мога. Всички ставаме пристрастни, когато се отнася до нашите си оолои.

Гейбриъл стана. Изправи се над Лилит и я изгледа стръвнишки отгоре. Лагерът беше замлъкнал, всички гледаха към него.

— Въобще не ми пука как се чувстваш! — каза той. — Говориш за собствените си чувства, не за моите. Съблечи се и чукай своя Никанж тук пред всички, ако щеш. Знаем, че си тяхна курва! Всички знаят!

Тя погледна към него и внезапно се почувства изтощена, отегчена до смърт.

— А ти какво си, като прекарваш нощите си с Кахгаят?

За момент си помисли, че ще я удари. За момент й се прииска да я удари.

Вместо това той се обърна и тръгна с горда крачка към скривалищата. Тейт погледна свирепо към Лилит, после тръгна след него.

Кахгаят напусна огъня на оанкалите и дойде при Лилит.

— Можеше да избегнеш това — каза меко то.

Тя не го погледна.

— Уморена съм — каза тя. — Отказвам се.

— Какво?

— Дотук бях! Няма вече да ви бъда изкупителна жертва; не искам повече моите хора да гледат на мен като на Юда. Не заслужавам това.

То постоя още миг, после тръгна след Гейбриъл и Тейт. Лилит се загледа след него, поклати глава и горчиво се засмя. Помисли за Джоузеф, сякаш го чувстваше до себе си, сякаш го чуваше как й казва да внимава, как я пита какъв е смисълът да се държи така, че накрая и двете раси да се обърнат срещу нея.

Нямаше смисъл. Просто беше уморена. А Джоузеф не беше тук.