Октавия Е. Бътлър
Зора (5)

5

Тя го накара да чака, докато измие портокаловия сок от ръцете си. След това той отиде до една от стените и я докосна с някои от по-дългите си пипала на главата.

На стената, където той беше направил контакт, се появи тъмно петно, което се превърна в голяма вдлъбнатина, а после в дупка, през която Лилит можеше да види светлина и цвят — зелено, червено, оранжево, жълто…

От момента на нейното залавяне животът й беше почти напълно безцветен. Собствената й кожа и кръвта й — това бяха единствените цветове между бледите стени на затвора й. Всичко останало беше някакъв оттенък на бялото или сивото. Даже храната й беше безцветна до появата на банана. Сега имаше цвят и нещо, което изглеждаше като слънчева светлина. Имаше пространство. Огромно пространство.

Дупката в стената се разшири, сякаш беше от плът, която се разтегляше настрани и бавно се гърчеше. Тя беше едновременно очарована и отвратена.

— Жива ли е? — попита тя.

— Да — каза той.

Тя я беше удряла, ритала, драскала и се беше опитала да я хапе. Беше гладка, жилава, непроницаема, но и леко податлива като леглото и масата. Беше като пластмаса, хладна под ръцете й.

— Какво е? — попита тя.

— Плът. Повече като моята, отколкото като твоята. Но е различна и от моята. Това е… корабът.

— Ти се шегуваш. Корабът ви е жив?

— Да. Излез.

Дупката в стената се беше разширила достатъчно, че да могат да минат през нея. Той наведе главата си и пристъпи напред. Тя тръгна след него, но после се спря. Имаше толкова много пространство отвън. Цветовете, които беше видяла, бяха на тънки като косъм листа и кръгли плодове с големината на кокосов орех, очевидно в различни стадии на развитие. Висяха от големи клони, които засенчваха изхода. Зад тях имаше широко, отворено поле с пръснати по него дървета — невъзможно големи дървета — далечни хълмове и ярко небе с цвят на слонова кост, в което липсваше слънце. Дърветата и небето бяха достатъчно странни, за да престане да си представя, че е на Земята. В далечината имаше разхождащи се хора. Имаше и черни, с големината на немски овчарки животни, които бяха много далече от нея, за да ги види ясно, въпреки че и от такова разстояние се виждаше, че имат доста на брой крака. Шест? Десет? По всичко изглеждаше, че съществата пасяха.

— Лилит, излез навън — каза Ждая.

Тя направи крачка назад, далече от чуждоземната шир. Стаята, в която беше изолирана толкова дълго, изведнъж й се стори безопасна и уютна.

— Обратно в клетката, а, Лилит? — попита тихо Ждая.

Тя го погледна през дупката и веднага разбра, че той се опитва да я провокира, да я накара да превъзмогне страха си. Нямаше да го направи, ако той не беше толкова прав. Оттегляше се в клетката си като животно от зоологическата градина, което е било затворено толкова дълго в клетката, че тя се бе превърнала в негов дом.

Тя се насили да пристъпи към отвора и със стиснати зъби прекрачи напред.

Застана до него отвън и си пое дъх с треперещи устни. Обърна глава назад и погледна стаята, после се обърна рязко, устоявайки на порива да избяга обратно. Той взе ръката й и я поведе.

Когато погледна пак назад, видя, че дупката се затваря и че това, от което беше излязла, представлява огромно дърво. Стаята й заемаше съвсем малка част от вътрешността му. Дървото, изглежда, беше израснало от обикновена, светлокафява песъклива почва. По-долните му клони бяха натежали от плодове. Останалата част изглеждаше съвсем обичайно с изключение на размера. Ширината на стъблото му беше по-голяма от основата на някои офис сгради, които си спомняше. И сякаш докосваше небето с цвят на слонова кост. Колко ли високо беше? И каква част от него се използваше като сграда?

— Всичко ли вътре в тази стая беше живо? — попита тя.

— Всичко, с изключение на водопроводната инсталация — каза Ждая. — Даже и храната, която яде, беше произведена от дървото. Това бяха плодове от един от клоните му, които растат отвън. Беше създадено така, че да отговаря на хранителните ти нужди.

— И да има вкус на памук и паста — измърмори тя. — Надявам се, че никога вече няма да ми се наложи да ям това.

— Няма. Но това те поддържаше здрава. Диетата, на която беше подложена, позволи на тялото ти да не образува ракови клетки, докато генетичната ти предпоставеност към това бъде коригирана.

— Значи, сте я коригирали все пак?

— Да. В клетките ти бяха вкарани коригиращи гени, те ги приеха и започнаха да ги репликират. Сега не би развила рак по случайност.

„Това — помисли си тя — беше странно твърдение“, но го остави да отмине за момент.

— Кога ще ме изпратите обратно на Земята? — попита тя.

— Ти не би оцеляла там сега, особено сама.

— Още не сте върнали нито един от нас?

— Твоята група ще е първата.

— О — не й беше минавало през ум, че тя и другите ще са опитни зайчета, опитвайки се да оцелеят на Земята, която би трябвало да е много променена. — Как е там сега?

— Диво. Гори, планини, пустини, равнини, големи океани. Богат свят, който на повечето места е изчистен от радиацията. Най-разнообразният животински свят е в океаните, но има и известен брой малки животни, които оцеляват на сушата: буболечки, червеи, амфибии, влечуги, малко бозайници. Няма съмнение, че твоите хора могат да живеят там.

— Кога?

— Няма да избързваме. Ти имаш дълъг живот пред себе си, Лилит. И много работа тук.

— Ти спомена за това веднъж. Каква работа?

— Ще живееш със семейството ми за известно време, ще живееш като една от нас, доколкото можеш. Ще те научим на работата, която трябва да вършиш.

— Но каква е тази работа?

— Ще пробудиш малка група от хора, всичките английскоговорещи, и ще им помогнеш да се научат да се разбират с нас. Ще развиеш у тях същите умения за оцеляване, които дадохме на теб. Всеки един от тези хора е от така наречените цивилизовани общества. Сега те ще трябва да се научат да живеят в гори, да строят подслони, да отглеждат храната си без помощта на машини или помощ отвън.

— Ще ни забраните машините? — несигурно попита тя.

— Разбира се, че не. Но няма и да ви ги дадем. Ще ви дадем ръчни инструменти, обикновени сечива и храна, докато започнете да произвеждате нещата, от които се нуждаете, и да отглеждате насаждения. Вече сме ви въоръжили срещу смъртоносните микроорганизми. Но извън това вие трябва да се предпазвате сами — да избягвате отровни растения и животни и да създавате сами нещата, от които се нуждаете.

— Как бихте могли да ни научите да оцеляваме в нашия собствен свят? Как бихте могли да знаете достатъчно за него или за нас?

— А как иначе? Помогнахме на вашия свят да се възстанови. Изучихме телата ви, мисленето ви, литературата ви, историческите ви документи, многото ви култури… Знаем повече за това, на какво сте способни, отколкото вие самите.

Или просто си мислеха така. Но ако наистина са имали двеста и петдесет години да изучат всичко, то сигурно са прави.

— Ваксинирали сте ни срещу болести? — попита тя, за да е сигурна, че е разбрала правилно.

— Не.

— Но ти каза…

— Подсилихме имунната ви система и увеличихме съпротивата ви към болести, най-общо казано.

— Как? Какво друго сте правили на гените ни?

Той не каза нищо. Остави тишината да се проточи, докато беше напълно сигурна, че той няма да й отговори. Още едно нещо, което са й направили без нейно съгласие, и всичко това за нейно добро.

— Ние се отнасяхме така към животните — промърмори тя горчиво.

— Какво? — попита той.

— Правехме им разни неща — ваксинирахме ги, оперирахме ги, поставяхме ги под карантина — всичко това за тяхно добро. Искахме да са здрави и защитени, така че да можем да ги изядем по-късно.

Пипалата му не се долепиха до тялото му, но тя имаше чувството, че й се присмива.

— Не се ли боиш да ми говориш така? — попита той.

— Не — каза тя. — Страхувам се, когато някой ми прави нещо, което аз не разбирам.

— Беше ти дадено здраве. Оолоите се погрижиха за това, да имаш шанса да живееш на твоята Земя, не просто да умреш там.

Не каза нищо повече по въпроса. Тя огледа огромните дървета, някои от които имаха големи разклоняващи се стволове и листа като дълга зелена коса. Част от косата сякаш се движеше, въпреки че нямаше вятър. Тя въздъхна. След което дърветата се размърдаха като пипалата на местните.

— Ждая?

Неговите собствени пипала се задвижиха към нея по начин, който тя все още намираше за смущаващ, въпреки че това беше неговият начин да й покаже, че насочва вниманието си към нея, или й сигнализира, че го е получила.

— Имам желание да науча това, което ще ми покажеш — каза тя, — но не мисля, че аз ще съм най-добрият учител за другите. Има хора, които вече знаят как да живеят сред природата, от които сигурно може да се научи много повече. Те са хората, с които трябва да говорите.

— Вече сме говорили с тях. Те трябва да са особено внимателни, защото някои от нещата, които знаят, вече не са валидни. Има нови растения, които са мутации на стари такива, и други, които ние сме добавили. Неща, които преди са ставали за ядене, сега са отровни. Някои от тях може да се окажат смъртоносни, ако не се приготвят както трябва. Някои животински видове вече не са така безобидни, както очевидно са били едно време. Вашата Земя все още си е ваша, но между опитите на вашите хора да я разрушат и нашите усилия да я възстановим се е променила.

Тя кимна, учудена защо толкова лесно възприема думите му. Може би защото беше разбрала още преди да я заловят, че светът, който познаваше, бе мъртъв.

— Сигурно са останали развалини — каза тя приглушено.

— Имаше. Ние разрушихме повечето.

Тя го хвана за ръката, без да се замисля.

— Разрушили сте ги? Имало е оцелели сгради и вие сте ги разрушили?

— Ще започнете отначало. Ще ви сложим в райони, изчистени от радиация и история. Ще се превърнете в нещо различно от това, което сте били.

— И вие си мислите, че като разрушите това, което е останало от нашата история, ще станем по-добри?

— Не. Само по-различни.

Тя изведнъж осъзна, че е с лице срещу него и стиска ръката му така силно, че сигурно му причинява болка. И нейната ръка я болеше. Пусна го и ръката му се залюля до тялото му странно и безжизнено, по начина, по който се движеха крайниците му, когато не ги използваше за нещо определено.

— Не сте били прави — каза тя.

Не можеше да сдържи гнева си. Не можеше да погледне покритото му с пипала извънземно лице и да сдържи гнева си, без да изрече думите.

— Разрушили сте нещо, което не е било ваше — каза тя. — Довършили сте едно безумно дело.

— Вие сте още живи — каза той.

Вървеше до него, безмълвна и неблагодарна. Гъсти снопове листа или някакви пипала, високи до коленете, растяха от почвата. Той стъпваше внимателно, опитвайки се да ги избегне, което от своя страна предизвикваше у нея непреодолимото желание да ги ритне. Само фактът, че краката й бяха боси, я спираше да не го направи. Тогава видя нещо, което я отврати — листата се усукваха и свиваха настрани, ако тя стъпеше близо до някое от тях — като някакви нощни влечуги. Изглеждаха вкоренени в земята. Това правеше ли ги растения?

— Какви са тези неща? — попита тя, като посочи с крак едно от тях.

— Те са част от кораба. Може да бъдат стимулирани и да произвеждат сок, който ние и нашите животни харесваме. Той не е подходящ за вас.

— Растения ли са, или животни?

— Те са неотделна част от кораба.

— Добре, но корабът растение ли е, или животно?

— И двете, и повече от това.

Каквото и да значеше, по дяволите.

— Притежава ли разсъдък?

— Може да се каже. Тази част тук в момента е в покой. Въпреки това корабът може да бъде химически стимулиран да изпълнява толкова много функции, че едва ли би ти стигнало търпението да ги изслушаш. Прави много неща от само себе си, без да е под наблюдение. И…

Той млъкна за момент, а пипалата му се изгладиха и се долепиха до тялото му. След това продължи.

— Вашата лекарка казваше, че корабът ни обича. Между нас има връзка и тя е на биологична основа — силна, симбиозна връзка. Ние обслужваме нуждите на кораба, а той обслужва нашите. Без нас би умрял, а ние без него ще сме като без своя планета. За нас това ще е равносилно на смърт.

— Откъде сте го взели?

— Отгледахме го.

— Ти… или твоите прародители?

— Прародителите ми са отгледали този. Аз помагам в отглеждането на друг.

— Сега ли? Защо?

— Тук ще се разделим с другите. Също като животните, достигнали определена зрелост, с тази разлика, че ние сме безполови. Ще се разделим на три групи: динсо ще останат на Земята, докато няколко поколения по-късно са готови да я напуснат, тоат ще останат на този кораб, а акджай ще живеят на новия.

Лилит го погледна.

— Някои от вас ще отидат на Земята с нас?

— Аз, семейството ми и други. Всичките динсо.

— Защо?

— Така се развиваме, винаги сме се развивали така. Ще вземем с нас познанието за това, как се отглеждат кораби, така че нашите потомци да могат да напуснат Земята, когато настъпи моментът за това. Не бихме могли да оцелеем като вид, ако винаги сме ограничени на един кораб или в един свят.

— Ще вземете… семена или други неща?

— Ще вземем всички необходими материали.

— Тези, които си тръгнат — тоат и акджай, няма ли да ги видите отново?

— Аз не. По някое време в далечното бъдеще група от нашите потомци може да се срещнат с техните потомци. Надявам се това да стане. Дотогава и двете групи ще са се делили много пъти. Ще са се сдобили с много нови характеристики, които ще предадат едни на други.

— Сигурно няма да се познават. За тях тази раздяла ще е мит, ако изобщо го помнят.

— Не, те ще се познаят. Спомените от деленията се предават по биологичен път. Аз помня всяко едно деление от времето, когато сме напуснали нашия роден свят.

— Спомняш ли си какво представлява твоят свят? Можеш ли да се върнеш там, ако искаш?

— Да се върна? — Пипалата му пак се изгладиха. — Не, Лилит, този път е затворен за нас. Това е родният ни свят сега.

Той посочи с ръка всичко наоколо, от яркото небе с цвят на слонова кост до кафявата почва.

Около тях се появиха още много от големите дървета и тя можеше да види как някакви създания влизат и излизат от тях — голи, сиви оанкали, целите покрити с пипала, някои с две ръце, други, ужасяващо, с по четири, но на никой от тях не видя нещо, което да й напомня за полови органи. Може би някои от пипалата и допълнителните крайници изпълняваха тази функция.

Огледа се за човешки същества сред групите оанкали, но не видя нито едно. Слава богу, че нито един от оанкалите не се доближи до нея и не й обърна внимание. Забеляза с погнуса, че на някои от тях пипалата покриваха всеки сантиметър от главите им. Други имаха пипала, които образуваха странни и неправилни форми. Никой обаче нямаше хуманоидната подредба на Ждая — пипала, разположени така, че да наподобяват очи, уши и коса. Беше ли възможно работата на Ждая с хора да му е била възложена в резултат от случайната подредба на пипалата на главата му, или той е бил променен с операция или по някакъв друг начин, за да изглежда като човек?

— Винаги съм изглеждал по този начин — отговори той, когато тя го попита, и не каза нищо повече по този въпрос.

Минути по-късно минаха покрай дърво и тя се протегна, за да докосне гладката му и леко податлива кора — като стените в стаята, където беше изолирана, но по-тъмно оцветена.

— Всички тези дървета са сгради, нали? — попита тя.

— Това не са дървета — каза той. — Това са части от кораба. Те поддържат основата му и осигуряват нещата, необходими за нас — храна, кислород, обработка на отпадъците, тръбопроводи за придвижване, места за складиране и за живеене, работни пространства, много неща.

Минаха край двойка оанкали, които стояха толкова близо един до друг, че пипалата на главите им се бяха превили и оплели заедно. Можеше ясно да види всяка част от телата им. Също като другите, които беше видяла, и тези бяха голи. Ждая носеше дрехи сигурно само от уважение към нея. Беше благодарна за това.

Растящият брой местни, които минаваха покрай тях, започна да я притеснява и тя се усети, че се приближава все по-близо до Ждая, все едно търси неговата защита. Изненадана и засрамена, тя се отдръпна встрани. Той очевидно забеляза това.

— Лилит? — каза той много тихо.

— Какво?

Мълчание.

— Добре съм — каза тя. — Просто… тук има много от вашите и те са доста странни за мен.

— Ние обикновено не носим дрехи.

— Така и предположих.

— Ти ще си свободна да избираш дали да носиш дрехи, или не. Както пожелаеш.

— Ще нося! — тя се поколеба. — Има ли други пробудени хора там, където ме водиш?

— Нито един.

Тя притисна силно ръце към гърдите си. Още изолация.

За нейна изненада, той протегна ръка. И за още по-голяма нейна изненада, тя я пое.

— Защо не можете да се върнете в родния си свят? — попита тя. — Още… съществува, нали?

Той сякаш се замисли за момент.

— Напуснали сме го толкова отдавна… съмнявам се, че още съществува.

— Защо го напуснахте?

— Беше една утроба. Настъпи времето, когато трябваше да се родим.

Тя се усмихна тъжно.

— На Земята имаше хора, които мислеха същото до момента, в който бяха изстреляни ракетите. Хора, които вярваха, че нашето бъдеще е в Космоса. И аз вярвах в това.

— Знам, въпреки че от това, което са ми казвали оолоите, твоите хора е нямало да могат да изпълнят мечтите си. Техните собствени тела са им пречели.

— Техните… нашите тела? Какво имаш предвид? Били сме в Космоса. Няма нищо в телата ни, което да е пречело…

— Телата ви имат фатален недостатък. Оолоите веднага разбраха това. Отначало им беше много трудно да ви докоснат. След това се превърнахте в идея фикс за тях. Сега им е трудно да ви оставят сами.

— За какво говориш?

— Притежавате несъвпадаща двойка генетични характеристики. Една от двете щеше да ви е от полза, щеше да подпомогне оцеляването на вашия биологичен вид. Но двете заедно са смъртоносни. Беше само въпрос на време, докато ви унищожат.

Тя поклати глава.

— Ако искаш да кажеш, че сме били генетично програмирани да направим това, да се самовзривим…

— Не. Положението с твоите хора е по-скоро подобно на случая с твоя тумор, който моят близък излекува. Туморът беше малък. Човешкият доктор каза, че ти сигурно щеше да се възстановиш и да си добре, даже и твоите хора да го бяха открили и премахнали в тази му фаза. Може би щеше да изживееш остатъка от живота си без рак, но тя каза, че би искала да те преглежда периодично.

— С моята семейна история нямаше нужда да ми казва това последното.

— Да. Но какво щеше да стане, ако ти не беше оценила значимостта на твоята семейна история? Или ако вашите доктори не бяха открили тумора ти?

— Бил е злокачествен, предполагам.

— Разбира се.

— Тогава мисля, че в крайна сметка щеше да ме убие.

— Да, щеше. И твоите хора са били в подобна позиция. Ако са били в състояние да схванат и да разрешат проблема си, сигурно са щели да избегнат унищожението. Разбира се, те е трябвало да помнят и да се преглеждат периодично.

— Но какъв е бил проблемът? Каза, че сме имали две несъвместими характеристики. Кои са били те?

Ждая издаде звук, който приличаше на шумолене и можеше да е въздишка, само че не го направи с гърлото си.

— Интелигентна си — каза той. — Това е по-новата от двете характеристики и тази, която сте можели да използвате, за да се спасите. Вие сте едни от най-интелигентните същества, които сме намирали, въпреки че вашата цел е различна от нашата. И все пак сте имали добър старт в естествените науки и дори в генетиката.

— Коя е втората характеристика?

— Вие сте йерархични същества. Това е дълбоко вкоренено у вас. Открихме го в най-близките до вас животински видове, както и в най-далечните. Това е характеристика на земляните. Човешката интелигентност й служи, вместо да я води и държи под контрол, човешката интелигентност даже не я отчита като проблем, а вместо това се гордее с нея или въобще не я забелязва…

Пак се чу шумолене.

— Това е същото, като да не обърнеш внимание на рака. Мисля, че твоите хора не са осъзнавали колко опасно нещо са вършили.

— Не мисля, че повечето от нас са смятали, че това е генетичен проблем. Поне аз не съм. И сега не смятам, че е така.

Краката бяха започнали да я болят от дългото ходене по неравната земя. Искаше да сложи край и на двете, и на разходката, и на разговора. Разговорът я беше накарал да се почувства неудобно. Ждая звучеше… почти правдоподобно.

— Да — каза той, — интелигентността ти дава възможност да отричаш фактите, които не ти допадат. Но това е без значение. Тумор, който се развива в нечие тяло, ще продължи да се развива, дори човекът да отрича това. Сложната комбинация от гени, които съществуват заедно, за да ви направят едновременно интелигентни и йерархични, ще ви пречат, независимо от това, дали вие го отчитате, или не.

— Не мога да повярвам, че е толкова просто. Просто един или два лоши гена.

— Не опира само до гените. Много неща са — резултат от една заплетена комбинация от фактори, която започва с гените.

Той спря да говори и пипалата на главата му се насочиха към група огромни дървета.

— Семейството ми живее там — каза той.

Тя застана неподвижно, вече наистина изплашена.

— Никой няма да те пипне без твое съгласие — каза той. — И аз ще остана с теб колкото искаш.

Успокои се от думите му и се почувства засрамена, че е тимала нужда от успокояване.г Как така беше станала толкова зависима от него? Поклати глава. Отговорът беше очевиден. Той искаше тя да е зависима. Това беше причината да бъде държана в изолация от нейния вид толкова дълго. Трябваше да е зависима от оанкалите, зависима и доверчива. Майната му на това!

— Кажи ми какво искате от мен — каза тя настоятелно. — И какво искате от моите хора.

Пипалата му се стрелнаха към нея, за да проверят.

— Вече ти казах много неща.

— Кажи ми цената, Ждая. Какво искате? Какво ще вземете от нас в замяна на това, че сте ни спасили живота.

Пипалата му увиснаха и той изглеждаше почти комично. Лилит не го намери за смешно.

— Ти ще живееш. Твоите хора ще живеят. Ще имате вашия свят отново. Вече притежаваме почти всичко, което сме искали от вас. По-специално твоя тумор.

— Какво?

— Оолоите са силно заинтригувани от него. Подсказва способности, които никога преди не сме можели да разменяме.

— Способности? В рака?

— Да. Оолоите виждат голям потенциал в него, така че сделката беше полезна.

— Радвам се. Когато те попитах в началото, каза, че… се разменяте.

— Да. Разменяме нашата същност. Нашият генетичен материал за вашия.

Лилит сви вежди, после поклати главата.

— Как? Искам да кажа, нали не говориш за кръстосване?

— Разбира се, че не. — Пипалата му се изгладиха. — Правим това, което вие наричате генно инженерство. Знаем, че сте започнали да се занимавате с това, но то ви е чуждо. Ние го правим естествено. И трябва да го правим. Това ни подновява, позволява ни да оцеляваме като еволюиращи видове, защото иначе ще закърнеем и ще изчезнем.

— Ние го правим по естествен начин — каза тя предпазливо. — Половото размножаване…

— При нас оолоите правят това. Те имат специални органи. Могат да го направят и с вас — ще ви осигурят добра, жизнеспособна комбинация от гени, но ще го направят много по-изтънчено от която и да е човешка двойка. Ние не сме йерархично общество. Никога не сме били. Но сме изключително ненаситни. Ние усвояваме нов живот — търсим го, разследваме го, манипулираме го, категоризираме го, използваме го. Неудържимият стремеж да правим това е заложен у нас по генетичен път чрез миниатюрно ядро, което се съдържа във всяка една наша клетка — малка органела във всички клетки на тялото ни. Разбираш ли ме?

— Разбирам думите ти. Значението им обаче… ми е толкова чуждо, колкото си ми чужд и ти.

— И ние в началото така възприемахме вашия стремеж към йерархичност. — Той се замисли. — Едно от значенията на думата оанкали е търговец на гени. За нас тази органела изразява всичко — нашата същност, нашия произход. Благодарение на нея оолоите са в състояние да възприемат структурата на ДНК и да я манипулират с такава прецизна точност.

— И те правят това… вътре в телата си?

— Да.

— И сега правят нещо с раковите клетки вътре в телата си?

— Да, експериментират с тях.

— Това… не е никак безопасно.

— В момента те са като деца, говорят и обсъждат възможности.

— Какви възможности?

— Възпроизвеждане на загубени крайници. По-голяма податливост към промяна. Външният вид на бъдещите оанкали няма да е толкова ужасяващ за потенциалните им разменни партньори, ако те са в състояние да се променят, така че да изглеждат като тях. Даже се говори за увеличаване на продължителността на живота, въпреки че съотнесено към това, което е нормално за вас, ние и сега имаме много дълъг живот.

— И всичко това ще го извлекат от рака?

— Може би. Ние се вслушваме в оолоите, когато престанат да говорят толкова много. Тогава разбираме какво ще бъде следващото ни поколение.

— Оставяте всичко на тях? Те ли решават?

— Те ни показват различните варианти, които са минали през тестове. Всички заедно решаваме.

Той се опита да я насочи към дърветата, където живееше семейството му, но тя се дръпна назад.

— Има нещо, което първо трябва да си изясня — каза тя. — Вие наричате това размяна. Взели сте нещо от нас, което е ценно, и в замяна ни връщате нашия свят. Това ли е? Взели ли сте от нас всичко, което сте искали?

— Знаеш, че не е така — каза той тихо. — За толкова много неща досега се досети сама.

Тя чакаше той да довърши мисълта си, докато го гледаше втренчено.

— Твоите хора ще се променят. Децата ви ще приличат повече на нас, а нашите новородени повече на вас. Склонността ви към йерархичност ще бъде изменена и ако разберем как да регенерираме крайниците си или да променяме формата на телата си, ще предадем тези способности и на вас. Това е част от сделката. Трябваше да го направим отдавна.

— За мен това е междувидово кръстосване, вие го наричайте както искате.

— Не, аз вече ти казах. Това е размяна. Оолоите ще направят промени в размножителните ви клетки, преди да се осъществи зачеването, и после ще контролират самото зачеване.

— Как?

— Оолоите ще ти обяснят това, като му дойде времето.

Тя заговори бързо, опитвайки се да заглуши мисълта за още операции или за някакъв сорт сексуален контакт с проклетите оолои.

— В какво ще ни превърнете? Какви ще са децата ни?

— Както ти казах — различни. Не съвсем като вас. Ще приличат малко и на нас.

Помисли за сина си и за това, как приличаше на нея, как приличаше на баща си. После си помисли за уродливи медузоподобни деца.

— Не — каза тя. — Не ме интересува какво ще правите с нещата, които вече сте научили, и как ще ни ги прилагате — само не ни въвличайте в това. Пуснете ни да си ходим. Ако наистина имаме този проблем, който вие казвате, че имаме, тогава ни оставете да го разрешим като човешки същества.

— Тази размяна ни е необходима — заяви той непреклонно.

— Не! Така ще довършите започнатото от войната. След няколко поколения…

— Едно поколение е достатъчно.

— Не!

Той обви многото пръсти на едната си ръка около нейната ръка.

— Можеш ли да задържиш дъха си, Лилит? Можеш ли да си наложиш да не дишаш, докато умреш?

— Да задържа…

— Имаме нужда от тази размяна толкова, колкото вашите тела се нуждаят от въздуха. Вече бяхме закъснели за това, когато ви намерихме. Всичко ще се осъществи в името на прераждането на моите и твоите хора.

— Не — тя изкрещя. — За нас прераждане може да има само ако ни оставите на мира. Да ни оставите да започнем отново сами.

Мълчание.

Тя дръпна ръката си и след малко той я пусна. Тя имаше чувството, че той я гледа много отблизо.

— Иска ми се твоите хора да ме бяха оставили на Земята — прошепна тя. — Ако сте ме спасили за това, по-добре да ме бяхте оставили.

Деца медузи. Коса от змии. Гнезда от нощни влечуги за очи и уши.

Той седна на голата земя и за изненада, след минута тя седна срещу него, без да знае защо, просто следвайки движенията му.

— Аз не мога да те не намеря — каза той. — Ти вече беше тук. Има обаче… нещо, което мога да направя. То е… Погрешно е от моя страна да ти го предлагам. И няма да ти го предложа втори път.

— Какво? — попита тя вяло.

Беше изморена от дългото ходене, разсъдъкът й беше изцяло завладян от това, което й беше казал. Не намираше никакъв смисъл в това. Господи, не се учудваше, че той не можеше да се върне в родния си дом — даже и все още да съществуваше. Каквито и да са били неговите хора, когато са го напуснали, те сигурно вече много са се променили, както ще се променят и децата на последните оцелели човешки същества.

— Лилит? — каза той.

Тя повдигна главата си и го погледна.

— Пипни ме тук сега — каза той, сочейки към пипалата на главата си, — и аз ще те ужиля. Ще умреш много бързо и без никаква болка.

Тя преглътна.

— Ако го искаш — каза той.

Той й предлагаше услуга. Не заплаха.

— Защо? — прошепна тя.

Той не й отговори.

Вгледа се в пипалата на главата му. Вдигна ръката си и й позволи да се доближи до него, все едно ръката й притежаваше своя воля, своя цел. Никакви Пробуждания повече. Никакви въпроси. Никакви невъзможни отговори. Нищо.

Нищо.

Той не помръдна. Дори пипалата му бяха напълно неподвижни. Ръката й увисна във въздуха, все едно искаше да падне насред жилавите, гъвкави, смъртоносни органи. После се спусна надолу, като почти докосна едно от пипалата.

Тя дръпна ръката си настрани и я притисна силно до себе си.

— Господи — прошепна тя. — Защо не го направих? Защо не мога да го направя?

Той стоеше прав и чака търпеливо няколко минути, докато тя се изправи на краката си.

— Ще се запознаеш с приятелите ми и с едно от децата ми — каза той. — След това ще си починеш и нахраниш, Лилит.

Погледна го. Копнееше да види човешко изражение.

— Щеше ли да го направиш? — попита тя.

— Да — каза той.

— Защо?

— За теб.