Октавия Е. Бътлър
Зора (4)

4

След единайсет хранения той я изведе навън.

Нямаше представа колко време беше чакала, в колко дни се бяха вместили тези единайсет хранения. Ждая не й казваше, но не изглеждаше да бърза. Не проявяваше нетърпение или раздразнение, когато го увещаваше да я изведе навън. Просто мълчеше. Все едно се самоизключваше, когато тя настояваше за нещо или задаваше въпроси, а той нямаше намерение да й отговаря. Нейното семейство казваше за нея, че е голям инат, но той беше по-голям инат и от нея.

Най-накрая започна да се движи из стаята. Беше стоял неподвижен толкова дълго, сякаш се бе превърнал в част от обзавеждането. Тя се стресна, когато той стана и отиде до тоалетната. Тя остана, където си беше — на леглото, като се чудеше дали той използва тоалетната за същото нещо като нея. Не направи никакво усилие да разбере. Малко по-късно, когато той се върна в стаята, тя усети, че се притеснява много по-малко от него. Донесе й нещо, което така я изненада и зарадва, че тя го взе от ръката му, без да се замисли: банан — напълно узрял, голям, жълт, твърд и много сладък.

Изяде го много бавно, като искаше да го изгълта наведнъж, но не посмя. Най-хубавата храна, която беше опитвала през последните двеста и петдесет години. Кой знае дали някога щяха да й дадат друг, ако въобще имаха още. Даже изяде и вътрешната мека обвивка.

Той не искаше да й каже откъде и как го беше намерил. Нямаше да й даде друг. Успя да я изкара от леглото за малко. Изпъна се на него и легна напълно неподвижен, изглеждаше мъртъв. Тя направи серия от упражнения на пода и нарочно се измори, колкото можеше, след което зае мястото му на платформата, докато той не й отстъпи леглото.

Когато се събуди, той свали дрехата си и й позволи да види снопчетата сетивни пипала, които покриваха цялото му тяло. За нейна изненада, тя бързо свикна с тях. Даже не бяха грозни. С тях приличаше на морско създание, което беше излязло на сушата.

— Можеш ли да дишаш под вода? — попита го тя.

— Да.

— Помислих си, че отвърстието на гърлото ти може да служи и за хриле. По-удобно ли се чувстваш във водата?

— Харесва ми, но не повече от въздуха.

— Въздух… тоест кислород?

— Да, аз се нуждая от кислород, но не толкова, колкото ти.

Мислите й отново се върнаха към неговите пипала и още една възможна прилика с морските плужеци.

— Можеш ли да жилиш с някои от пипалата си?

— С всичките.

Тя се отдръпна, въпреки че не беше близо до него.

— Защо не си ми казал?

— Не бих те ужилил.

Освен ако не го нападне.

— Значи, това се е случило на хората, които са се опитали да те убият?

— Не, Лилит. Нямам интерес да убивам твоите хора. Цял живот съм бил обучаван как да ги пазя живи.

— Какво си им направил тогава?

— Спрях ги. По-силен съм, отколкото вероятно предполагаш.

— Ами… ако ги беше ужилил?

— Щяха да умрат. Само оолоите могат да жилят, без да убиват. Една група мои прародители са омаломощавали плячката си с ужилване. Ужилването слагало начало на процеса на разграждане на храната, преди още да са почнали да се хранят. Освен това те са жилели и враговете си, които са искали да ги изядат. Доста неприятно съвместно съществуване.

— Не звучи толкова лошо.

— Тези мои прародители не са били дълголетници. Някои същества са притежавали имунитет срещу отровата им.

— Може би и ние притежаваме.

— Не, Лилит, не притежавате.

По-късно той й донесе портокал. От любопитство тя го раздели на две и му предложи да си го поделят. Той прие парче от портокала от нейната ръка и седна до нея да го яде. Когато и двамата приключиха с яденето, той се обърна с лице към нея — от учтивост, си помисли тя, тъй като той имаше толкова малко лице — сякаш я изследваше отблизо. Някои от пипалата даже я докоснаха, при което тя подскочи. След това разбра, че той няма да й причини болка, и остана неподвижна. Не й харесваше близостта му, но това вече не я плашеше. След… колкото и дни да са били, тя не почувства нищо от първоначалната паника, а облекчение, че най-накрая се е отърсила от нея.

— Добре, сега ще излезем — каза той. — Семейството ми ще се успокои, като ни види. А ти — ти имаш много да учиш.