Октавия Е. Бътлър
Зора (40)

9

Хората отбягваха Лилит. Предполагаше, че гледат на нея или като на предател, или като на бомба със закъснител.

Беше доволна от това, че я оставиха на мира. Когато си тръгваха, Ахажас и Дичаан я попитаха дали не иска да се прибере вкъщи с тях, но тя отказа. Искаше да остане в земни условия, докато не се прибере на Земята. Искаше да остане сред хората, макар че за известно време не ги обичаше.

Насече дърва за огъня, събра диви плодове, за да има какво да яде, когато огладнее, дори улови риба благодарение на един метод, за който беше чела някога. Прекара часове да връзва едно за друго здрави тревни стебла и снопчета разцепена тръстика и направи от тях дълъг, рехав конус, в който да влизат малки рибки, но да не могат да излизат. Ловеше риба в поточетата, които се вливаха в реката, и в крайна сметка започна да осигурява по-голямата част от рибата, с която се хранеше групата. Пробва да я опуши и това доведе до учудващо добри резултати. Никой не отказваше риба само защото тя я беше уловила. От друга страна, никой не я попита как е направила капана, така че тя не им и обясни. Вече не преподаваше, освен ако някой не дойдеше при нея с въпроси. Това за нея беше по-тежко, отколкото за оанкалите, тъй като беше установила, че й е приятно да преподава. Повече удовлетворение обаче й носеше да обяснява на един проявяващ желание ученик, отколкото на десетина сърдити такива.

В крайна сметка хората започнаха да идват при нея. Няколко души. Алисън, Рей и Лия, Виктор. Накрая сподели познанията си за капаните за риба с Рей. Тейт я избягваше, може би за да угоди на Гейбриъл или пък защото беше започнала да мисли като него. Преди Тейт й беше приятелка. На Лилит й беше мъчно за нея, но не можеше да й се сърди. Нямаше други близки приятели, които да заемат нейното място. Дори хората, които идваха при нея с въпроси, не й се доверяваха. Имаше само Никанж.

Никанж нито веднъж не се опита да промени държанието й. Тя чувстваше, че то няма да възрази срещу нищо, което тя прави, освен ако не започне да наранява хората. Нощем лягаше с него и неговите другари и то я задоволяваше, както правеше, преди тя да срещне Джоузеф. Първоначално не искаше, но впоследствие започна да го оценява.

После установи, че отново можеше да докосва мъж и това да й доставя удоволствие.

— Нямаш търпение да ме събереш с някой друг, а? — попита тя Никанж.

Същия ден беше подала на Виктор наръч калемчета от маниока за засаждане и се изненада, като установи, че допирът на ръката му й беше приятен — беше топла, като нейната собствена.

— Свободна си да си намериш друг мъж — отговори Никанж. — Скоро ще пробуждаме още хора. Исках сама да избереш дали ще се чифтосваш, или не.

— Ти каза, че скоро ще ни върнат на Земята.

— Спря да преподаваш. Хората започнаха да учат по-бавно. Но ми се струва, че скоро ще бъдат готови.

Преди да има възможност да го разпита за това, друго оолои го повика да поплуват. Това вероятно означаваше, че за известно време щеше да отсъства от тренажора. Оолоите обичаха да използват подводните изходи, когато можеха. Когато не водеха хора.

Лилит огледа лагера и не откри никаква работа за този ден. Затова уви пушена риба и печена маниока в листо от банан и го сложи в една от кошниците си, заедно с няколко узрели банана. Щеше да се поразходи. Сигурно после щеше да се върне с нещо полезно.

Беше късно, когато тръгна обратно, с кошница, пълна с бобови шушулки, чиято сърцевина беше сладка като захар, и с плодове от палмово дърво, които успя да отреже от малко дръвче с мачетето си. Бобовите шушулки — наричаха се инга, щяха да се харесат на всички. Лилит не харесваше толкова плодовете на това палмово дърво, но другите ги харесваха.

Тя вървеше бързо, искаше да излезе от гората, преди да се е мръкнало. Знаеше, че ще успее да намери пътя обратно и в тъмното, но предпочиташе да не се налага. Оанкалите бяха направили тази джунгла прекалено истинска. Само те бяха неуязвими за животните, чиито ухапвания, ужилвания или остри гръбнаци бяха смъртоносни.

Когато достигна селището, беше вече толкова тъмно, че не можеше да различи почти нищо.

Въпреки това в селището гореше само един огън. Беше време за готвене и разговори и работа по кошниците, мрежите и други дребни неща, които могат да се правят междувременно, докато хората се наслаждават на взаимната си компания. Но огънят беше един-единствен и до него имаше единствена фигура.

Когато приближи огъня, фигурата се изправи и тя видя, че това беше Никанж. Нямаше и следа от останалите.

Лилит пусна кошницата на земята и взе последните няколко крачки до лагера с тичане.

— Къде са? — попита тя. — Защо никой не дойде да ме повика?

— Приятелката ти Тейт каза, че съжалява за начина, по който се е държала — подхвана Никанж. — Искаше да говори с теб и каза, че ще го направи в близките няколко дни. Но се случи така, че близки няколко дена няма да има.

— Къде е?

— Кахгаят подобри паметта й, както аз направих с теб. То смята, че това ще й помогне да оцелее на Земята и да помогне и на останалите.

— Ами… — Тя пристъпи по-близо, като клатеше глава. — Ами аз? Направих всичко, което ми казахте. Не нараних никого. Защо все още съм тук!

— За да оцелееш. — То пое ръката й. — Днес ме повикаха, за да чуя заплахите, отправени срещу теб. Вече знаех по-голямата част. Лилит, щеше да свършиш като Джоузеф.

Тя поклати глава. Никой не я беше заплашвал директно. Повечето хора се страхуваха от нея.

— Щеше да умреш — повтори Никанж. — Понеже не могат да убият нас, щяха да убият теб.

Тя го прокле и отказа да му повярва, но в същото време вярваше, знаеше. Обвиняваше го и го мразеше, и се разплака.

— Можехте да почакате! — каза тя накрая. — Можехте да ме повикате, преди да заминат.

— Съжалявам — каза то.

— Защо не ме повикахте? Защо?

От мъка то оплете пипалата на главата и тялото си.

— Знаехме, че ще реагираш лошо. И понеже си силна, можеше да нараниш или да убиеш някого. Можеше да те сполети същото като Кърт.

То отпусна възлите и пипалата му увиснаха свободно.

— Джоузеф вече го няма. Не исках да изгубя и теб.

И тя не можеше да го мрази повече. Думите му й напомниха за собствените й мисли, когато легна, за да му помогне, въпреки това, което можеше да си помислят останалите за нея. Отиде до един от отрязаните пънове, които им служеха за пейки покрай огньовете, и седна.

— Колко дълго трябва да остана тук? — прошепна тя. — Въобще някога пускат ли Юда да си отиде?

То непохватно седна до нея — искаше да се сгъне на пъна, но нямаше достатъчно място, така че да запази равновесие.

— Твоите хора ще избягат от нас веднага щом достигнат земята — каза й то. — Знаеш това. Ти ги насърчаваше да направят точно това и разбира се, ние го очаквахме. Ще им кажем да вземат каквото поискат от екипировката си и да вървят. В противен случай може да избягат с по-малко, отколкото им е необходимо, за да живеят. И ще им кажем, че са добре дошли обратно при нас. Всички. Всеки. Когато поискат.

Лилит въздъхна.

— Бог да е на помощ на онзи, който опита.

— Мислиш, че ще е грешка да им кажем?

— Какво значение има какво мисля аз?

— Искам да знам.

Тя се вгледа в огъня, изправи се и бутна в него малък пън. Скоро вече нямаше да има възможност да прави това. Нямаше да види огън или да събира инга и плодове от палмово дърво, или пък да лови риба.

— Лилит?

— Искаш ли да се върнат?

— Накрая ще се върнат. Така трябва.

— Освен ако не се избият помежду си.

Мълчание.

— Защо да трябва да се върнат? — попита тя.

То извърна лице настрана.

— Дори не могат да се докосват — мъжете и жените. Това ли е?

— Това ще отмине, след като са били далече от нас за известен период от време. Но това няма да има значение.

— Защо не?

— Сега те имат нужда от нас. Без нас не могат да имат деца. Човешката сперма и яйцеклетката не могат да се слеят без нас.

Тя помисли за това за момент, после поклати глава.

— И какви деца ще имат те с вас?

— Не отговори на въпроса — каза то.

— Моля?

— Да им кажем ли, че могат да се върнат при нас?

— Не. И нека не бъде прекалено очевидно, че им помагате да избягат. Оставете ги сами да решат какво да правят. В противен случай ще изглежда, че онези, които по-късно решат да се върнат, ви се подчиняват и предават човешката си природа. Това може да доведе до тяхната смърт. Някои ще решат, че човешката раса заслужава поне чиста смърт.

— Това, което искаме, нечисто ли е, Лилит?

— Да!

— Нечисто ли е това, че те оплодих?

Първоначално тя не разбра думите му. Сякаш беше заговорило на език, който тя не разбира.

— Какво?

— Оплодих те с детето на Джоузеф. Нямаше да го направя толкова рано, но исках да използвам семето му, а не негово копие. Не можех да те направя достатъчно близка с дете, създадено от отпечатък. А има и лимит за това, колко дълго мога да поддържам спермата жива.

Тя го гледаше безмълвна. Говореше така безразлично, сякаш обсъждаха времето. Тя се изправи и щеше да се отдръпне от него, ако то не я беше хванало за китките.

Направи отчаян опит да се измъкне, но веднага разбра, че няма да успее.

— Но ти каза… — Не й достигаше въздух, наложи се да започне отначало. — Каза, че няма да правиш нищо такова. Каза…

— Казах, че няма да го направя, докато не си готова.

— Но аз не съм! Никога няма да бъда готова!

— Готова си да родиш детето на Джоузеф. Неговата дъщеря.

— Дъщеря?

— Направих момиче, за да ти бъде другар. В последно време си много самотна.

— Благодарение на теб.

— Да, но дъщеря ти ще ти бъде другар задълго.

— Няма да бъде дъщеря — тя отново задърпа ръцете си, но то не я пускаше, — а нещо — нечовек. — Тя погледна надолу към тялото си с ужас. — Вътре в мен е и не е човек!

Никанж я придърпа по-близо и уви сензорната си ръка около гърлото й. Тя си помисли, че то ще й инжектира нещо, от което ще изгуби съзнание. Очакваше мрака почти с нетърпение.

Но Никанж само отново я придърпа към пъна.

— Ще имаш дъщеря — каза то. — Готова си да бъдеш нейна майка. Никога нямаше да посмееш да го кажеш. Също както Джоузеф никога не посмя да ме покани в леглото си, колкото и да го искаше. Отхвърляш детето само на думи.

— Но то няма да е човек — прошепна тя. — Ще бъде нещо друго. Чудовище.

— Не бива да се самозалъгваш. Това е лош навик. Детето ще е твое и на Джоузеф. На Ахажас и Дичаан. И понеже аз го направих, оформих го, погрижих се да е красиво и без несъвместими генетични характеристики, които биха довели до смъртта му, ще бъде и мое. Ще бъде първото ми дете, Лилит. Поне първородното. Ахажас също е бременна.

Ахажас? Кога беше открило време? Беше ходило навсякъде.

— Да. Ти и Джоузеф сте родители и на нейното дете.

То използва свободната си сензорна ръка, за да обърне главата й и да я принуди да го погледне.

— Детето в твоето тяло ще прилича на теб и Джоузеф.

— Не ти вярвам!

— Разликите ще останат скрити до метаморфозата.

— О, боже! И това ли!

— Детето, което ще родиш ти, и това, което ще роди Ахажас, ще бъдат брат и сестра.

— Другите няма да се върнат тук, за да им се случи това. Аз нямаше да се върна на тяхно място.

— Нашите деца ще бъдат по-добри от нас — продължи то. — Ние ще отслабим йерархичните ви проблеми, а вие ще намалите физическите ни ограничения. Децата ни няма да се самоунищожат във война и ако се наложи да си отгледат нов крайник или да се променят по някакъв друг начин, ще могат да го направят. Ще имат и други предимства.

— Но те няма да са хора — каза Лилит. — Само това е от значение. Не можеш да го разбереш, но само това е от значение.

Пипалата му се оплетоха.

— Детето вътре в теб има значение.

То пусна ръцете й, а те безполезно се събраха една в друга.

— Това ще ни унищожи — прошепна тя. — Боже, нищо чудно, че не ми позволи да замина с другите.

— Ще тръгнеш с мен — ти, Ахажас, Дичаан и нашите деца. Но преди да си отидем оттук, имаме още работа.

То се изправи.

— Сега ще отидем вкъщи. Ахажас и Дичаан ни чакат.

Вкъщи? — помисли тя горчиво. Кога за последно беше имала истински дом? Кога отново ще има?

— Позволи ми да остана тук — каза тя. Щеше да откаже. Знаеше, че ще откаже. — Това е най-близкото до Земята място, до което, изглежда, ще ме допуснете.

— Можеш да се върнеш тук със следваща група хора. А сега да вървим вкъщи.

Тя обмисли дали да не се съпротивлява, за да може то да я упои и да я отнесе. Но подобен жест изглеждаше излишен. Поне щеше да й бъде дадена още една възможност с нова група хора. Възможност да ги учи, но не и да бъде една от тях. Това никога нямаше да се случи. Никога?

Още една възможност да каже: Учи се и бягай!

Този път щеше да им даде повече информация. Очакваше ги дълъг и здрав живот. Може би щяха да намерят отговор на въпроса какво им бяха сторили оанкалите. Може би оанкалите не бяха съвършени. Може би хора, които не бяха изгубили плодовитостта си, щяха да успеят да се измъкнат и да се намерят. Може би. Учи се и бягай! Дори тя да беше изгубена, това не означаваше, че и другите бяха. Не означаваше, че човечеството е изгубено.

Остави Никанж да я поведе през тъмната гора към един от скритите сухи изходи.