Октавия Е. Бътлър
Зора (15)

10

Но лекотата на пробуждането й подсказа, че сънят й е бил нормален и сравнително кратък, защото почти веднага се върна към това, което минаваше за реалност. Поне не изпитваше болка.

Надигна се и видя, че Никанж лежи до нея неподвижен като камък. Както обикновено, някои от пипалата на главата му следваха мързеливо движенията й, когато тя стана и се запъти към банята.

Докато се опитваше да не мисли, тя се изкъпа и изтърка хубаво странната прокиснала миризма, която тялото й беше придобило — някакъв остатъчен ефект от лечението на Никанж, предположи тя. Но миризмата не можеше да се измие. Най-накрая се отказа. Облече се и се върна при Никанж. То седеше на леглото и я чакаше.

— След няколко дни вече няма да забелязваш миризмата — каза то. — Не е толкова силна, колкото си мислиш.

Тя сви рамене, за да покаже, че не я интересува.

— Сега можеш да отваряш стени.

Тя се сепна и погледна към него, после се приближи до една от стените и я докосна с върховете на пръстите на едната си ръка. Стената почервеня също като стената на Пол Тайтъс, когато Никанж я докосна.

— Използвай всичките си пръсти — каза й то.

Подчини се и докосна стената с всичките си пръсти. Образува се цепнатина, след което стената започна да се отваря.

— Ако си гладна, сега можеш сама да си вземеш храна. В рамките на тези помещения ще можеш да отваряш всичко.

— А извън тях? — попита тя.

— Тези стени ще те пускат навътре и навън. Леко промених и тях. Но никои други стени няма да се отварят за теб.

Значи, щеше да може да се разхожда по коридорите и сред дърветата, но нямаше да може да влиза там, където Никанж не искаше да ходи. И все пак сега имаше повече свобода, отколкото, преди да я беше приспало.

— Защо направи това? — попита тя, докато гледаше втренчено в него.

— Давам ти нещо, което е по силите ми. Не още един дълъг сън или пълна изолация. Само това. Знаеш разположението на помещенията и познаваш Каал. А и съседите наоколо също те познават.

Значи, отново й се доверяват, пускат я да се разхожда сама навън, помисли си тя с горчивина. Както можеше да се разчита на нея, че няма да запуши тоалетната или да предизвика пожар. Можеше дори да й се вярва, че няма да обезпокои съседите. Сега ще може да си запълва времето, докато някой не реши, че е настъпил моментът да бъде изпратена да върши работата, която не искаше да върши — работата, която вероятно щеше да я убие. Колко още хора като Пол Тайтъс можеше да надживее в края на краищата?

Никанж пак легна и изглежда, че се тресеше. Трепереше. Пипалата му само подсилваха ефекта от движението и правеха цялото му тяло да вибрира. Не искаше да знае и нито я интересуваше какво му е. Остави го така и отиде да вземе храна.

В едно от отделенията на видимо празния хол-трапезария-кухня намери пресни плодове: портокали, банани, манго, папая и различни видове пъпеши. В другото отделение намери ядки, хляб и мед.

Подбра си от всичко и си приготви ядене. Мислеше си да го занесе навън — първото ядене, за което не трябваше да се моли или да чака. Щеше да го изяде под псевдодърветата, без да чака да я пуснат навън като домашно животно.

Отвори една от стените и после спря. Стената се затвори след малко. Тя въздъхна и отстъпи назад.

Ядосана, отвори отделенията с храна, взе допълнителни неща и се върна при Никанж. То още лежеше и трепереше. Сложи няколко неща за ядене до него.

— Сетивните ти пипала са започнали да се развиват, нали?

— Да.

— Искаш ли да ядеш нещо?

— Да.

То взе един портокал, отхапа го и започна да го яде целия, заедно с кората. Не беше правило така преди.

— Ние обикновено ги белим — каза тя.

— Знам. Разточително.

— Имаш ли нужда от нещо? Искаш ли да потърся някой от родителите ти?

— Не. Това е нормално. Радвам се, че успях да те променя. Нямаше да имам куража да го направя сега. Знаех, че това наближава.

— Защо не ми каза, че ти предстои толкова скоро?

— Беше прекалено ядосана.

Въздъхна, опита се да разбере собствените си чувства. Все още беше ядосана — ядосана, сърдита и изплашена.

И въпреки това се върна. Не беше в състояние да остави Никанж да трепери в леглото, докато тя се радва на по-голямата си свобода.

Никанж изяде портокала и започна да яде банан. И него не го обели.

— Мога ли да погледна? — попита тя.

Повдигна едно от големите си пипала и й показа грозна, издута и петниста плът на около петнайсет сантиметра под пипалото.

— Боли ли?

— Не. Няма дума на английски, с която да опиша как ме кара да се чувствам. Най-близката по значение би била… сексуално възбуден.

Тя отстъпи назад, разтревожена.

— Благодаря ти, че се върна.

Тя поклати глава.

— Не се предполага да се чувстваш възбуден в мое присъствие.

— Аз съзрявам сексуално. Ще се чувствам така понякога, докато тялото ми се променя, въпреки че все още нямам органите, които бих използвал по време на секс. Това е донякъде, като да чувстваш крайник, който е ампутиран. Чувал съм, че хората изпитват такова чувство.

— И аз съм чувала за това, но…

— Бих се чувствал възбуден даже и ако бях сам. Ти не ме караш да се чувствам по-възбуден, отколкото щях да бъда, ако бях сам. Все пак твоето присъствие ми помага.

То оплете пипалата на главата и тялото си във възли.

— Дай ми нещо друго за ядене.

Даде му папая и всичките ядки, които беше донесла. То бързо ги изяде.

— Така е по-добре — каза то. — Яденето понякога притъпява чувството.

Тя приседна на леглото и попита:

— Какво ще стане сега?

— Когато родителите ми разберат какво се случва с мен, ще повикат Ахажас и Дичаан.

— Искаш ли да ги потърся? Твоите родители имам предвид?

— Не. — То потърка платформата под тялото си. — Стените ще им изпратят сигнал. Вероятно вече са го направили. Тъканта на стените реагира много бързо към започналата метаморфоза.

— Искаш да кажеш, че стените ще се усещат по различен начин и ще миришат различно?

— Да.

— Да, какво? Кое от двете?

— Всичко това, което изреди, и повече.

То смени темата рязко.

— Лилит, сънят по време на метаморфоза може да е много дълбок. Не се притеснявай, ако понякога изглежда, че не чувам или не виждам.

— Добре.

— Ще стоиш ли при мен?

— Казах, че ще го направя.

— Страхувах се, че… Добре. Легни до мен тук, докато дойдат Ахажас и Дичаан.

Беше й омръзнало да лежи, но се изтегна до него.

— Когато дойдат, за да ме пренесат до Ло, помогни им. Това ще им подскаже първото нещо, което трябва да узнаят за теб.