Октавия Е. Бътлър
Зора (38)

7

Заслонът в лагера на Кърт беше по-голям, но не беше толкова добре направен. Покривът представляваше неразбория от палмови листа, не от тръстика, по-скоро клонки, които се кръстосваха една върху друга. Без съмнение течеше. Имаше стени, но не и под. Вътре накладоха огън, беше горещо и задимено. Такива бяха и хората — сгорещени, опушени, мръсни, гневни.

Събраха се пред заслона с брадви, мачетета и тояги и застанаха срещу групата оолои. Лилит стоеше сред извънземните, пред нея бяха враждебните опасни човеци.

Тя отстъпи назад.

— Не мога да се бия с тях — каза на Никанж. — С Кърт може би, но не и с останалите.

— Ще трябва да отвърнем, ако ни атакуват — обясни Никанж. — Но ти стой настрана. Ще ги упоим, ще се опитаме да ги укротим, без да ги убиваме, въпреки оръжията им.

Беше опасно.

— Не се приближавайте! — изкрещя Кърт.

Оанкалите спряха.

— Тук е само за хора! — продължи Кърт. — Няма да допуснем вас и вашите животни.

Той се вторачи в Лилит и приготви брадвата си.

Тя също го погледна, изплашена от брадвата, но и изгаряща от желание да се докопа до него. Да го убие. Да му отнеме брадвата и да го пребие до смърт с голи ръце. Да го остави да умре тук, да изгние на това чуждо място, на което беше оставил Джоузеф.

— Не прави нищо — прошепна й Никанж. — Той изгуби всякаква надежда за Земята. Изгуби Селин. Тя ще бъде изпратена на Земята без него. Изгуби свободата на разума и емоциите си. Остави го на нас.

Първоначално не го разбра, буквално не схвана думите му. В нейния свят нямаше нищо друго освен мъртвия Джоузеф и скверно живия Кърт.

Никанж я задържа, докато тя не допусна и него в своя свят. Когато видя, че тя го гледа и се бори с него вместо с Кърт, то повтори думите си, докато не ги чу, докато не проникнаха в нея, докато не се успокои. Не се опита да я упои, нито пък я пусна дори и за миг.

Отстрани Кахгаят разговаряше с Тейт. Тейт стоеше далече от него с мачете в ръка. Беше близо до Гейбриъл, който държеше брадва. Най-вероятно Гейбриъл я беше убедил да изостави Лилит, нямаше друг начин. Ами Лия? Беше я изоставила от практичност? Защото се страхуваше да остане сама, защото не искаше да се превърне в изгнаник като Лилит?

Докато си задаваше тези въпроси, Лилит откри Лия сред тълпата и я загледа. После извърна очи. Вниманието й отново се насочи към Тейт.

— Вървете си! — умоляваше тя с глас, който прозвуча някак чуждо. — Не ви искаме тук! Аз не ви искам! Оставете ни на мира!

Всеки момент щеше да заплаче. Всъщност по лицето й вече се стичаха сълзи.

— Никога не съм те лъгало — каза й Кахгаят. — Ако използваш мачетето си срещу някого, губиш Земята. Никога повече няма да я видиш. Няма да те допуснем дори до това място тук. — То пристъпи към нея. — Недей, Тейт! Ще ти дадем онова, което искаш най-много: Свобода и завръщане у дома.

— Имаме си това тук — каза Гейбриъл.

Кърт застана до него.

— Нямаме нужда от вас — извика той.

Останалите зад него шумно се съгласиха.

— Ще умрете от глад — каза Кахгаят. — Дори за краткото време, което прекарахте тук, едва успявахте да намерите храна. Храната не достига, а вие все още не знаете как да използвате това, което имате. — Кахгаят повиши глас, заговори на всички. — Позволихме ви да си тръгнете, когато пожелахте, за да упражните усвоените умения и да научите повече един от друг и от Лилит. Трябваше да разберем как ще се държите, след като ни напуснете. Знаехме, че може да се нараните, но не знаехме, че ще има убийства.

— Не сме убивали хора — извика Кърт. — Убихме едно от вашите животни!

— Ние? — каза меко Кахгаят. — И кой ти помогна да го убиеш?

Кърт не отговори.

— Ти го удари — продължи Кахгаят — и когато той изпадна в безсъзнание, го уби с брадвата си. Направи го сам и с тази своя постъпка завинаги се превърна в изгнаник от твоята Земя. — То се обърна към другите. — Ще се присъедините ли към него? Искате ли да напуснете тренажора, да бъдете настанени в семействата на Тоат и до края на дните си да живеете на борда на кораба?

По лицата на някои от другите се долови промяна — начеващо или нарастващо съмнение.

Оолоито на Алисън отиде при нея — беше първото, което докосна човека, когото беше дошло да прибере. Заговори много тихо. Лилит не чу какво каза, но след миг Алисън въздъхна и му подаде мачетето си.

То отказа да вземе оръжието с жест на една от сензорните си ръце, а с друга обгърна шията й. Придърпа я зад линията на оанкалите, където Лилит стоеше с Никанж. Лилит се загледа в Алисън и се зачуди как така се беше обърнала срещу нея. Дали само от страх? Кърт беше способен да изплаши всеки, ако се потрудеше. А сега държеше в ръка и брадва, която вече беше използвал срещу човек.

Алисън срещна погледа й, извърна се, но после отново я погледна.

— Съжалявам! — прошепна. — Мислехме, че ще предотвратим кръвопролитието, ако тръгнем с тях и направим, каквото ни кажат. Мислехме… Съжалявам!

Лилит обърна лице, сълзи отново замъглиха погледа й. Някак си за няколко мига беше успяла да забрави за смъртта на Джоузеф. Думите на Алисън отново й напомниха за това.

Кахгаят протегна сензорната си ръка към Тейт, но Гейбриъл я дръпна.

— Не ви искаме тук! — проскърца през зъби той и избута Тейт зад гърба си.

Кърт изкрещя гневно нещо нечленоразделно — призив за атака. Той се хвърли към Кахгаят и няколко от неговите хора се присъединиха към атаката му, като се втурнаха към други оолои с оръжия в ръце.

Никанж избута Лилит към Алисън и се втурна към биещите се. Оолоито на Алисън спря само колкото да каже: „Дръж я настрана!“, на бърз оанкалски. След това и то се хвърли в битката.

Нещата се развиха толкова бързо, че беше трудно да се проследят. Тейт и няколко други човека, които, изглежда, не искаха да бъдат част от това, се оказаха притиснати по средата. Рей и Лия, подкрепящи се един друг, с препъване се измъкнаха измежду две оолои и трима човеци с мачетета, които, изглежда, тъкмо щяха да ги съсекат. Лилит внезапно осъзна, че Лия кърви, и се затича към нея, за да й помогне да се измъкне от опасната ситуация.

Хората крещяха. Оолоите не издаваха нито звук. Лилит видя как Гейбриъл замахна към Никанж и за малко да го улучи, видя го как отново вдигна брадвата си, сякаш се готви да нанесе смъртоносен удар. Тогава Кахгаят го упои изотзад.

Гейбриъл изохка тихо, макар да нямаше достатъчно сили, за да извика. Припадна.

Кърт все още стискаше брадвата си. Тя му даваше възможност да удря надалече, при това смъртоносно. Въртеше я като томахавка, лесно боравеше с нея, въпреки тежестта й, и нито едно оолои не посмя да рискува да понесе удара й.

На друго място един мъж успя да прокара брадвата си през гръдния кош на едно оолои, където веднага зейна рана. Когато оолоито се свлече на земята, мъжът се приближи, за да го убие. Помагаше му жена с мачете.

Второ оолои ужили и двамата откъм гърба. Докато падаха, раненото оолои се изправи. Въпреки раната си то се придвижи до мястото, където Лилит чакаше с останалите. След това тежко седна на земята.

Лилит погледна Алисън, Рей и Лия. Те се взираха в оолоито, но никой от тях не посмя да го приближи. Лилит отиде до него и забеляза, че въпреки раната си, то я гледаше заплашително. Тя подозираше, че ако се почувства застрашено, раната няма да му попречи да я ужили, така че да изпадне в безсъзнание или да бъде убита.

— Мога ли да помогна? — попита тя.

Раната му беше точно там, където щеше да е сърцето, ако оолоито беше човек. От нея се процеждаха гъста прозрачна течност и кръв, която беше толкова яркочервена, че изглеждаше изкуствена. Филмова кръв. Кръв, направена с плакатна боя. Такава ужасна рана трябваше да бъде плувнала в телесни течности, но оолоито, изглежда, губеше съвсем малко.

— Ще се оправя — каза то със смущаващо спокоен глас. — Не е толкова сериозно. — То замълча за момент. — Не мислех, че ще се опитат да ни убият. Не знаех колко ще ми е трудно да не ги убия.

— Трябваше да се досетиш — каза Лилит. — Имахте достатъчно време да ни изучите. Какво си мислехте, че ще се случи, когато ни казахте, че ще ни изличите като раса, като генетично промените децата ни?

Оолоито отново я загледа съсредоточено.

— Ако имаше оръжие, сигурно щеше да убиеш поне едно от нас. Другите не могат, но ти вероятно щеше да успееш.

— Не искам да ви убивам. Искам да избягам от вас. Знаеш това.

— Знам, че мислиш така.

То премести вниманието си от нея към раната си, като започна да й прави нещо със сензорните си ръце.

— Лилит! — извика Алисън.

Лилит погледна назад към нея, а после и към това, което сочеше.

Никанж лежеше на земята и се превиваше така, както никое оолои досега. Кахгаят рязко прекъсна схватката си с Кърт, хвърли се под брадвата му, удари го и го упои. Кърт беше последният човек, който падна. Тейт все още беше в съзнание, все още държеше Гейбриъл, който беше припаднал след ужилването на Кахгаят. На известно разстояние, Виктор също беше в съзнание, без оръжие и си проправяше път към раненото оолои до Лилит. Оолоито на Виктор, помисли си тя.

Лилит малко се интересуваше от тяхната среща. Можеха сами да се грижат за себе си. Втурна се към Никанж, като избегна сензорните ръце на едно друго оолои, което вероятно искаше да я ужили.

Кахгаят вече беше коленичил край Никанж и му говореше с тих глас. Замълча, когато тя коленичи от другата му страна. Тя веднага видя раната му. Лявата му сензорна ръка беше почти отсечена. Висеше на малко повече от парченце груба сива кожа. Прозрачна течност и кръв шуртяха от раната.

— Боже! — възкликна Лилит. — Може ли… ще заздравее ли?

— Може би — отговори Кахгаят безумно спокойно. Мразеше гласовете им. — Но трябва да му помогнеш!

— Ще му помогна, разбира се. Какво да направя?

— Легни до него. Прегърни го и задръж сензорната му ръка на място, за да може евентуално да се прикрепи наново.

— Да се прикрепи наново?

— Съблечи се. Прекалено е слабо, за да проникне през дрехите ти.

Лилит се съблече, без въобще да помисли как ще изглежда това в очите на хората, които все още бяха в съзнание. Сега щяха веднъж завинаги да се убедят, че е предател. Да се съблече на бойното поле и да легне с врага. Дори онези, които я приемаха, щяха да се обърнат срещу нея след такова нещо. Но тя току-що беше изгубила Джоузеф. Не можеше да изгуби и Никанж. Не можеше просто да го гледа как умира.

Легна до него и то тихо се изпъна към нея. Тя погледна нагоре към Кахгаят за повече инструкции, но то беше отишло да провери как е Гейбриъл. За него тук вече не се случваше нищо важно. Тук просто лежеше детето му — с ужасна рана.

Никанж проникна в тялото й с всяка своя глава и всяко пипало, което можеше да я достигне, и по изключение тя го почувства така, както винаги си беше представяла, че трябва. Болеше! Сякаш внезапно беше използвана като игленик. Изохка, но успя да се овладее и не се отдръпна. Болката беше поносима и вероятно далече не можеше да се сравни с онова, което изпитваше Никанж, по какъвто и начин да чувстваше болка то.

Тя на два пъти се протегна към почти отрязаната сензорна ръка, преди да си наложи да я докосне. Беше покрита със слизести телесни течности; бяла, синкавосива и червеникавосива тъкан висеше от нея.

Хвана я така, както успя, и я притисна към основата, от която беше отделена.

Но едва ли това беше достатъчно. Едва ли тежкият, сложен, мускулест орган можеше да бъде прикрепен наново само с помощта на натиск на човешка ръка.

— Дишай дълбоко! — каза Никанж дрезгаво. — Продължавай да дишаш дълбоко. Задръж ръката ми с две ръце.

— Прикачен си към лявата ми ръка — задъхана каза тя.

Никанж издаде остър, грозен звук.

— Не мога да се контролирам. Ще се наложи да те пусна изцяло и да започна отново. Ако мога.

След няколко секунди десетки игли се изтеглиха от тялото на Лилит. Тя пренареди Никанж толкова нежно, колкото можа, така че главата му да бъде на рамото й и да може да достигне отрязания му крайник и с двете си ръце. Така че да прикрепя крайника на мястото му. Да облегне собствената си ръка на земята, а другата на тялото на Никанж. Ако никой не я закачаше, можеше да издържи в тази поза поне за известно време.

— Добре — каза тя, като отново се стегна за ефекта на игленика.

Никанж не направи нищо.

— Никанж! — прошепна тя изплашена.

То се размърда, а след това проникна в плътта й толкова рязко, на толкова много места и толкова болезнено, че тя изкрещя. Но след първоначалното инстинктивно помръдване успя да си наложи да не се движи.

— Дишай дълбоко — каза то. — Ще се опитам да не ти причинявам повече болка.

— Не е толкова лошо. Просто не виждам как това ще ти помогне.

— Тялото ти ще ми помогне. Продължавай да дишаш дълбоко!

Не каза повече, не издаде нито един звук, който да загатне за собствената му болка. Тя остана да лежи до него, през по-голямата част от времето очите й бяха затворени, и изчака да мине време, да изгуби представа за времето. Понякога я докосваха ръце. Първия път, когато ги усети, тя погледна, за да види какво й правят, и разбра, че това са ръцете на оанкали, които пропъждаха с ръце насекомите от тялото й.

Много по-късно, когато изгуби представа за времето, тя с почуда установи, че се е стъмнило; почувства как някой повдигна главата й и сложи нещо под нея.

Някой беше покрил тялото й с парче плат. Резервни дрехи? Някой също беше подпъхнал плат под частите от тялото й, които, изглежда, имаха нужда от почивка.

Чу някой да разговаря, заслуша се за човешки гласове, но не долови такива. Части от тялото й изтръпнаха, а след това отново болезнено добиха чувствителност, без каквато и да било намеса от нейна страна. Ръцете я боляха, после болката премина, макар нито за миг да не промени позицията на тялото си. Някой поднесе вода пред устните й и тя пи задъхана.

Чуваше собственото си дишане. Никой не трябваше да й напомня да диша дълбоко. Тялото й го изискваше. Беше започнала да диша през устата. Този, който се грижеше за нея, забеляза това и й даваше вода по-често. Малки количества, колкото да навлажни устата си. Водата я караше да се чуди какво щеше да се случи, ако й се наложи да отиде до тоалетната, но такъв проблем така и не възникна.

Поставяха в устата й парченца храна. Не знаеше какво е това, не можеше да го вкуси, но, изглежда, й даваше сили.

В някакъв момент разпозна Ахажас, партньорката на Никанж, като собственика на ръцете, които й даваха храна и вода. Първоначално беше объркана и се чудеше дали не са я преместили от гората в жилището на семейството. Но когато беше светло, все още можеше да види гористия балдахин над себе си — истински дървета, отрупани с епифити и лиани. Кръгло гнездо на термити с размера на баскетболна топка висеше от един клон точно над нея. Нищо такова не можеше да съществува в подредените, излъскани жилища на оанкалите.

Тя отново се отнесе. По-късно разбра, че невинаги е била в съзнание. И все пак нито веднъж не се почувства така, сякаш беше спала. И нито веднъж не пусна Никанж. Не можеше да го пусне. Беше замразило ръцете й и мускулите в позиция като на жива гипсова превръзка, която да го държи, докато оздравее.

На моменти сърцето й биеше учестено, думкаше в ушите й сякаш беше тичала бързо.

Дичаан пое задачата да й дава храна и вода и да я пази от насекомите. Пипалата по главата и тялото му ставаха плоски всеки път, когато погледнеше към раната на Никанж. Лилит също погледна натам, за да разбере от какво е доволен.

Първоначално й се стори, че няма за какво да е толкова доволен. От раната се процеждаха течности, които почерняваха и воняха. Лилит се страхуваше от инфекция, но не можеше да направи нищо. Поне местните насекоми не проявяваха интерес към нея, нито пък микроорганизмите, както изглежда. Вероятно Никанж беше донесъл онова, което причиняваше инфекцията, в тренажора с него.

Накрая инфектираното като че ли започна да заздравява, макар че от раната продължаваше да тече прозрачна течност. Докато не спря напълно, Никанж не я пусна.

Тя започна да се пробужда бавно, започна да осъзнава, че дълго време не е била в пълно съзнание. Сякаш отново се пробуждаше от състояние на анабиоза, но този път безболезнено. Мускулите, които трябваше да изкрещят от болка, раздвижени след лежане в едно и също положение за толкова дълго време, въобще не запротестираха.

Тя се размърда бавно, опъна ръце, протегна крака, изви гърба си към земята. Но нещо липсваше.

Огледа се наоколо, внезапно обезпокоена, и откри Никанж да седи отстрани и да я наблюдава внимателно.

— Добре си — каза то с обичайния си безизразен глас. — В началото ще се чувстваш малко нестабилна, но си добре.

Тя погледна към лявата сензорна ръка. Заздравяването още не беше приключило. Все още се забелязваше нещо като лоша рана, сякаш някой беше ударил ръката и беше успял да я нарани само повърхностно.

— Как си? — попита тя.

То раздвижи ръката си лесно, нормално и погали с нея лицето й с жест, който беше научило от хората.

Тя се усмихна, седна изправена, за момент застана неподвижна, а след това стана и се огледа наоколо. Не се виждаха хора, а като се изключат Никанж, Ахажас и Дичаан, нямаше и оанкали. Дичаан й подаде яке и чифт панталони, и двете чисти. По-чисти, отколкото нея самата. Взе дрехите и ги облече неохотно. Не беше толкова мръсна, колкото си мислеше, че трябва да е, но все пак искаше да се изкъпе.

— Къде са останалите? — попита тя. — Всички ли са добре?

— Хората се върнаха в селището — отговори Дичаан. — Скоро ще ги изпратят на Земята. Показаха им стените. Знаят, че все още са на борда на кораба.

— Трябваше да им покажете стените още през първия им ден тук.

— Следващия път ще направим така. Това е едно от нещата, които научихме от тази група.

— Още по-добре ще бъде да им докажете, че са на кораб, веднага след като ги пробудите — каза тя. — Илюзията не им носи утеха задълго. Само ги обърква, подтиква ги към опасни грешки. Аз самата бях започнала да се чудя къде сме в действителност.

Мълчание. Упорито мълчание.

Тя погледна към заздравяващата сензорна ръка на Никанж.

— Чуйте — каза. — Нека ви помогна да научите повече за нас — иначе ще има още ранени, още смъртни случаи.

— През гората ли ще минеш — попита я Никанж, — или ще минем напряко под тренажора?

Тя въздъхна. Беше като Касандра — предупреждаваше и предсказваше на хора, които оглушаваха в момента, в който започнеше да го прави.

— Да минем през гората — каза накрая.

То седеше неподвижно и продължаваше да я гледа внимателно.

— Какво? — учуди се тя.

То преметна ранената си сензорна ръка около шията й.

— Никой досега не е правил това, което направихме тук. Никой досега не е излекувал сериозна рана като моята толкова бързо и ефективно.

— Нямаше нужда да умираш или да осакатяваш — отвърна тя. — Не успях да помогна на Джоузеф. Радвам се, че успях да направя нещо теб, макар и да не знам как точно го направих.

Никанж се обърна към Ахажас и Дичаан.

— А тялото на Джоузеф? — попита то меко.

— Замразено е — отговори Дичаан. — Чака да го върнем на Земята.

Никанж разтри тила й с хладния, твърд връх на сензорната си ръка.

— Мислех, че му осигурявам достатъчно добра защита. Трябваше да е достатъчно добра.

— Кърт още ли е при другите?

— Спи.

— Анабиоза?

— Да.

— И ще остане тук? Никога няма да се върне на Земята?

— Никога.

Тя кимна.

— Не е достатъчно, но е по-добре от нищо.

— Той има талант като твоя — заяви Ахажас. — Оолоите ще го използват, за да изучават този талант.

— Талант?

— Не можеш да го контролираш — допълни Никанж, — но ние можем. Тялото ти знае как да накара някои от своите клетки да регресират до ембрионално състояние. Може да събуди гени, които повечето хора не използват повторно след раждането си. Ние имаме подобни на вашите гени, които стават инертни след метаморфозата. Тялото ти показа на моето как да ги събуди, как да стимулира растежа на клетки, които обикновено не биха се възстановили. Урокът беше сложен и болезнен, но много полезен.

— Имаш предвид… — намръщи се тя. — Имаш предвид, че семейството ми има проблеми с рака, нали?

— Това вече не е проблем — каза Никанж, като приглади пипалата по тялото си. — Дарба е. То ми върна живота.

— Щеше ли да умреш?

Мълчание.

— След известно време — намеси се Ахажас — щеше да ни напусне. Щеше да се превърне в Тоат или Акджай и да напусне Земята.

— Защо? — попита Лилит.

— Без твоята дарба нямаше да възвърне напълно възможността си да използва сензорната си ръка. Нямаше да може да зачева деца. — Ахажас се поколеба за момент. — Когато чухме какво се е случило, помислихме, че сме го изгубили. То беше при нас за толкова кратко. Почувствахме, че… Може би почувствахме онова, което и ти, когато партньорът ти загина. За нас, изглежда, нямаше никаква надежда, докато ооан Никанж ни каза, че му помагаш и че ще се възобнови напълно.

— Кахгаят се държа така, сякаш нищо особено не се е случило — каза Лилит.

— Беше изплашено за мен — каза Никанж. — Знае, че не го харесваш. Помисли, че всякакви излишни инструкции от негова страна ще те ядосат или забавят. Беше много изплашено.

Лилит се усмихна горчиво.

— Добър актьор е.

Никанж прошумоля с пипала. Отдръпна сензорната си ръка от шията на Лилит и поведе групата към селището.

Лилит го следваше механично, мислите й прескачаха от Никанж към Джоузеф, а след това към Кърт. Кърт, чието тяло щеше да послужи, за да научат оолоите повече за рака. Не можеше да се насили да попита дали той ще бъде в съзнание, дали ще знае какво се случва по време на тези експерименти. Надяваше се да бъде.