Алберт Лиханов
Пролитане (9)

9

Брезовата горичка прекосяваше пътя, обгръщаше го, но не след дълго се откъсваше от него и в края й веднага започваше полето, просечено от криволичещ дол, по дъното на който течеше малка, едва до коленете дълбока рекичка, с необикновеното име Сластьона.

Пътят пропълзяваше през дола и на другия бряг на рекичката сякаш рязко излиташе нагоре по стръмното, така че не всяка кола можеше да го преодолее — затова го брояха за тупик. Горевската седморка обаче смяташе, че притежава право на собственост върху тази част от рекичката — от нейната отдалечена извивка вляво до също толкова отдалечената й извивка вдясно. Нататък всеки, който не го мързи, можеше да влиза в рекичката колкото си иска, тук обаче първостепенното право — и то не поради прищявка, ами по наследство, принадлежеше на тях.

Не само момчетата, цялото бивше село болезнено преживяваше, когато някой нарушаваше правото им над част от рекичката, но нищо не можеше да се направи. От време на време, макар и не много често, по пътя край западащите дървени къщици, разплисквайки локвите, се носеха кавалкади от по две-три, а понякога и четири автомобила с включена на пълна мощ музика и от горичката до малките часове на нощта се чуваше воят и пиянските крясъци на обладаните от всякакви бесове пришълци. Вместо като разумни хора, притихнали да се наслаждават на тишината и птиците, те продължаваха да реват и да подскачат под яростните звуци на оглушителната си музика, да унищожават лешниковите храсталаци по брега на рекичката, да секат дървета, да разпалват огньове — някои за да пекат шишове и кебапи, а други просто за да димят и прогонват комарите; след погромите им, на природата й бяха нужни не ден и не два да се възстанови — и долът, и брегът, обсипани до идването им с разцъфнала лайкучка, маргаритки, метличина и мащерка, под нозете на нашествениците се превръщаха в най-обикновена кал.

След такива попълзновения, понякога сам, но по-често с братоците и с Глебка на гърба, Бориска предпазливо приближаваше рекичката. И въпреки че не обсъждаха помежду си човешката низост, нито пък осакатената природа, душите на момчетата се бунтуваха и измъчваха. Някъде в дълбините на тяхната същност се надигаше тиха, неизразима с думи омраза. И независимо, че реката е обща, че не е на никого — ясно като бял ден, въпреки детинските им фантазии — момчетата имаха чувството, че някой чужд, без разрешение е влизал в дома им и е изпотъпкал с кални крака всичко, всичко е съсипал, оставяйки им един неизречен въпрос: защо, как така? С какво право?

В този ден, когато Бориска възбуден от неотдавнашната схватка в парка, съвсем прясната разправа с него край училището, непреодолимото желание да отмъсти на нападателите си и душевния смут, че не знае как да го направи, по време на разходката със своите приятели неочаквано налетя на вече нокаутирания с кроше в брадичката дългуч.

Странно, но младокът беше сам, седеше на брега с наведена глава, а когато я повдигна, видя цялата великолепна седморка с Бориска по средата, нарамил на гръб все същия малчуган, в очите му се мярна ужас.

Но само се мярна. Той извърна лицето си и отново наведе глава. Седеше някак неловко свит, отпуснал ръце върху продълговатите си колене, с подпряна на ръцете глава.

В душата на Борис нещо заклокочи. Всичко се обърка — добро и лошо. Доброто — макар и несправедливо — беше уязвеното му чувство за собственост над това място от реката, където все се набутват разни там, какви ли не… А лошото — чувството му за безнаказаност: каквото и да поиска да направи сега на този дългуч, ще му бъде позволено…

Но кое беше най-подлото: в парка той цапардоса дългуча напълно заслужено, не помнеше обаче да го е видял сред онези, които му направиха капан край училището. За какво отмъщение можеше да става дума? Въпреки това Борис свали Глебка от гърба си, предаде го на Аксел и приближи дългуча. Той продължаваше да пренебрегва наближаващата го опасност — седеше мълчешком в края на дола, обгърнал главата си с ръце.

Май плачеше — раменете му едва видимо потръпваха. Борис се поколеба дали да не се откаже, но петимата го гледаха. Очите на Глебка святкаха с възторжените си пламъчета; те винаги очакваха чудо.

Борис приближи младежа откъм гърба, леко се засили и го бутна. Той само изстена и презглава полетя по нанадолнището. Най-напред се халоса в брега, после пльосна във водата.

Горевчани възторжено закрещяха, завтекоха се надолу, с намерението да прибавят още по нещо, ако не с юмрук, то поне с думи, но Бориска спря с ръка отмъстителите.

А младежът стоеше в своя джинсов костюм до колене във водата, целият се тресеше, ревеше без да се крие, и изведнъж закрещя към Бориска:

— Фашист!

След това към всички:

— Фашисти!

Ругатнята беше толкова неочаквана, че народът се вцепени. Младежът, държейки се с ръце за земята, с пързаляне, подхлъзване надолу и катерене, успя да се добере до горната част по стръмния бряг, дръпна се встрани, обърна се и изкрещя, колкото му държеше гърлото:

— Що за хора сте вие бе!

След това хукна към горичката, към града — ревеше с пълно гърло, без да крие от никого сълзите си. Тройката го освиркваше. Глебка радостно подскачаше в ръцете на Васка Акселерата. Изведнъж Главанака каза:

— Това е Глебов от осми клас. Вчера майка му и баща му гризнаха дръвцето.

Борис занемя:

— Как така?

— Ами така… Карали си жигулито, някакъв къркан самосваладжия не могъл да вземе завоя и ги разгембил…

Сякаш някой удари Борка в слабините. Нозете му се подкосиха, като да бяха от памук. Той коленичи, отпусна глава и едва чуто промълви:

— Ти, защо по-рано не…