Алберт Лиханов
Пролитане (6)

6

След два дни Борис изяде боя. По най-гадния начин — почти до училището. Най-обикновени, с нищо неразличаващи се от останалите седмокласници, десет на брой — не по-малко, изведнъж се бяха превърнали в зли кучета. Нахвърляха чантите, обкръжиха Борис и започнаха да го млатят. Кой с юмрук в лицето, а кой с ритници…

Той се извърташе доколкото можеше, на един-двама успя здравата да си върне, но с вятър трева коси ли се? Подсякоха го, падна, скочи на крака и рязко се хвърли напред, разкъса обкръжението и се втурна към къщи под обидните им дюдюкания и подигравки. От тях най-много го заболя.

У дома Борис дълго плиска лицето и главата си със студена вода, бръчкаше лице, триеше се, после седна срещу Глебка. Какво да речеш на такова мъниче? Само измърмори:

— Това току-така няма да им се размине! — И като смени тона, усмихна се и добави: — Нали, сър!

Малчуганът сякаш само това и чакаше. Засмя се, започна да се търкаля, ще речеш, че наистина беше схванал тънката ирония и смисъла на височайшето обръщение. На свой ред и Бориска се разкикоти. А като се насмя, излезе на улицата. Вярно, Глеб му беше братле, но беше фъстък, не ставаше да ти даде съвет — трябваше да се измисли нещо по-сериозно.

Борис нямаше ясен план, но подрастващите пакостливци винаги се водят от интуицията си, а когато си изправен срещу цяла сюрия противници, неписаното тайно знание подсказва, че ти трябват съмишленици. Хубаво, ама откъде?

Във всяко малко селище, както и на всяка улица в малките градчета — за големите ще премълчим — живее и се пренася от поколение в поколение местното ято, малобройно или многобройно, то се променя с годините, ту намалява, ту се увеличава. Немногочисленият народ на тези съобщества периодично се променя, оставайки напълно зависим от уличния живот, а значи и от живота на своята държава, от висотата на нейните цели, от победите и пораженията й. Случват се времена, през които тези ята са озлобени и заслабнали от глад и безделие, случва се в нищо да не виждат смисъл, също като възрастните, с които съжителстват по домове и квартири. Тази злоба твърде рядко утихва от само себе си, тя всеки път се опитва да открие някакъв изход, да обозначи виновници. Макар и слабаци поединично, съберат ли се на сюрия, озлобените дечурлига стават опасни като глутница бездомни кучета.

Коренните горевчани обаче, примерно на годините на Бориска, въпреки че не бяха много на брой, се отличаваха с отлично здраве и със своята ловкост. Може би причината беше в кравето мляко, на отдавна прогонените към месокомбината животни, изпито в най-нежна, невръстна възраст, а може би в чистия въздух, който все още нахлуваше вечер от все по-отдалечаващите се от хората лесове и полета — кой знае? Едно беше неоспоримо: те бяха по-здрави, по-силни, по-високи, с по-налети тела от своите градски връстници — хилави и слабовати. Жалко, че броят на тези здравеняци беше твърде малък…

Витка — и той по фамилия Горев — с прякор Главанака, даден му заради грамаданската — някаква такава направо професорска — глава, която ако се наложеше да зацепи как се решават определен вид задачи, не му вършеше работа, но треснеше ли с чело някого в корема — онзи рухваше като подкосен. Това беше причината, когато разговаряше най-дружелюбно с Главанака, щом се разгорещеше спора, щом се получеха някои различия в мненията, Бориска да поотстъпва на крачка-две — не, не, заради личната си безопасност, просто така, за всеки случай.

Васката Горев — родният по-голям брат на Витка — колкото и да е странно, ни най-малко не приличаше на него. Изглежда, цялата енергия за създаването на Виткината чутура, при Васка се беше насочила към прекомерния му ръст: макар и седмокласник, на височина той не само приличаше на дванайсетокласник, ами можеше да бъде сбъркан и с някой голям мършав чичка. Това, не ще и дума, не беше болка за умиране — клечка не клечка, докато свършеше училище, естествено, ако издържеше силното умствено напрежение, Васка щеше да набъбне, да натрупа телесна маса, да стане наистина могъщ мъжага; щеше да забрави своя детски много обиден уличен прякор Аксел — съкратено от чуждата дума акселерат, с която го беше дамгосал един даскал умник, после префасониран в по-разбираемото, макар и леко технократско — акселератор, а още по-после и в Аксел, като че ли е име на някакъв немец.

Още едно семейство с фамилия Гореви — откъм самия край на бившата селска, днес градска улица, отглеждаше на топло под покрива на своята старинна къща, цели три здравеняка, чиито имена бяха Петя, Федя и Ефим. Разликата помежду им беше точно една година — и това подсказваше, че родителите им, леля Аня и чичо Паша, навремето изглежда са си позволили да си кажат: „да става каквото ще“ и много-много не са му мислили как ще изхранят такава голяма банда. Докато момчетата били съвсем малки, родителите им се претрепвали от работа, от тежкия физически труд направо не можели да стоят на краката си, но като нямали нито образование, нито връзки, нито пък свястна работа, спасявали положението само с произведеното в градината и жалките домашни животинки.

… По-късно леля Аня се уреди като готвачка в една закусвалня, и изглежда не толкова от заплатата, колкото от продуктите, които носеше от кухнята, Гореви заживяха малко по-добре; а още малко по-късно и съвсем прилично.

Промените най-напред биват забелязвани от жените съседки, затова из бившите дървени селски къщурки плъзна слух, че след като са навършили съответната възраст, когато могат да бъдат подведени под съдебна отговорност за престъпления, Петка, Федя и Ефим са се заели тъкмо с това. Местната преса и градското радио излъчиха информация, че в градчето са се появили някакви бандити, които разбили една улична будка, а след будката и малко квартално магазинче без алармена сигнализация.

Последва ново съобщение, че е ограбен магазин със сигнализация, но въпреки бързата поява на охранителната фирма, на местопроизшествието не хванали никого. За малко не опра пешкира някакъв от големия град, който пърпорел, бръмчал и трещял на двайсет версти от своя малък, никому ненужен, умиращ спътник. Но набитото женско око не пропуснало да забележи, че осемгодишният Петя, деветгодишният Федя и десетгодишният Ефим напоследък джвакат доста скъпа дъвка и оплюват с нея целия асфалт, а също — пушат „Марлборо“ в онези червено-бели кутии, които не са по джоба дори на повечето възрастни.

Изобщо, оригвали се на ситост! „Откъде ли ги вземат дръвцата?“ — натрапвал се извечният, между другото, никога неизричан гласно руски въпрос. Обаче непълнолетните Петя, Федя и Ефим наивно блещели глупавите си сиви оченца, мигали като изтървани зайци, почесвали русолявите си кратуни и мълчали.

Притрябвало ти е да отговаряш, щом никой не те пита, нали?