Алберт Лиханов
Пролитане (24)

4

От този ден Борис започна своя истински живот.

Като че ли Хаджанов не беше донесъл спортна винтовка, а розови пръчици — Боря още не я беше взел в ръцете си, но тя сякаш трептеше от вълнение, сякаш не, не — не шептеше, а направо крещеше: копай своя кладенец — той е тук!

Никога досега в своя живот Борис не беше бързал толкова. Допи си чая и хукна след майора с намерението да го настигне; не се получи. Глебка също му действаше като спирачка — ту камъче в сандала, ту ще се заблее в някоя табела, ту ще започне да мрънка, че му е свършила дъвката.

За първи път Бориска си помисли следното: не разбира, пречи, дърпа ме назад! Де да можеше да го разкара! На мига пъргаво се прекръсти точно като баба си — как му хрумна изобщо — грехота е! Щом влезе в стрелбището обаче, забрави за всичко.

Майорът стоеше с гръб към момчетата, а в ръцете му сияеше със своя маслен цвят винтовка — тя наистина приличаше на цигулка. Такова беше и названието й — лека. Върху нея беше разположен сложен уред — излят от закалена стомана — оптически мерник.

Майорът се прицелваше, произвеждаше изстрел, бързо издърпваше затвора, стреляше така, сякаш го чакаха някъде; и щом завърши серията, погледна часовника си.

— Е, юнаци — извика той без да се обърне; беше ги разпознал по стъпките и ускореното дишане. — Донесете мишената! Започва механизирането на процеса. Вече съм се договорил — сега той се обърна само към Боря, а Глебка хукна напред. — Мишените ще се появяват със специален механизъм. Разбираш ли? Ще излезе скъпо, но нашият завод ще направи всичко което поискаме. Само ще трябва да се плати.

Смееше се както никога. Бориска си даде сметка, че обича и уважава този човек повече от всякога. Не можеше дори да си представи, че е имало време, когато изобщо не го е познавал. Когато Михаил Гордеевич Хаджанов е живял в някакви други, неизвестни, невидими места, без изобщо да има представа, че на този свят съществуват две момчета с фамилията Горев — Глебка и Бориска. Нима наистина е било така? А какво би било, ако не бяха се срещнали абсолютно никога в този живот?

Майорът вървеше бавно към Борис и в протегнатата си ръка държеше неговата цигулка.

Защо не? Някои хора, движейки лъка по струните, изтръгват прекрасни, нежни тонове, а други… Нима подобни умения не са достойни за един мъж?

Глебка донесе мишената на Хаджанов — никога досега майорът не беше стрелял толкова точно! Винаги беше казвал: какъв стрелец съм аз — аз съм обслужващ персонал на стрелбището — а сега изведнъж — виж ти!

Боря възкликна възторжено:

— О-хо! Вие май също трябва да се състезавате!

Гордеевич само въздъхна и се позасмя:

— Аз съм се настрелял! Обрал съм си хризантемите!

Боря се усмихна: вече беше чувал този романс за цветята.

— Сега е твой ред! — сериозно добави майорът. — Ще се убедиш, че това е твоето бъдеще — крачката напред във войнишкия строй. Твоята! Разбра ли?

Боря се усмихна — трябваше ли да спори в такъв момент?

— Вземи я! Зареждай… Цели се…

Момчето пое винтовката — жълтеникава, лека, сладкогласна — погледна през оптическия й мерник — за малко и той да запее от възторг: мерникът приближаваше десетката многократно, мушката замря, той едва докосна спусъка, раздаде се трясък. Погледна през мерника — куршумът беше отишъл леко вдясно, близо до седмицата. Причината му беше ясна — твърде мекият спусък — не беше свикнал с такъв. Вторият изстрел се получи по-добър: деветка — бие леко встрани, каза на Хаджанов и коригираха мерника.

Останалите осем изстрела направиха центъра на решето.

Когато сметнаха точките, майорът рече със задоволство:

— Ето че вече си имаме истинска цигулка, приятелю. За твоя първи концерт — въздъхна. — Състезанията се провеждат с диоптрични мерници.

После разказа как още като отивал в Москва, прескочил до областния комитет по спорта и ги попитал провеждат ли се състезания по стрелба. Там го препратили при някакъв възрастен мъж — полковник от запаса, специалист по стрелково оръжие — именно той се занимавал с организацията на спортните състезания и изпълнявал функцията на главен съдия.

Полковникът имаше фамилия, която беше хем смешна, хем миловидна — Скварушкин^[1]. По думите на Хаджанов, той бил сърдечен и мек човек. Влезли в някакво кафене, поръчали си по сто грама коняк и Скварушкин с готовност обещал да запише Борис Гордеев за състезанието за юноши, което щяло да се състои през септември, паралелно със стрелбите за възрастни. Дори си записал трите имена на Бориска върху парче вестник и го сложил в портфейла си. Нали го препоръчвали сериозни институции — районното отделение на РОСТО, а също и военният санаториум, не някакъв си там любителски кръжок.

След новини като тази Борис започна да стреля по три пъти на ден — сутрин, обед и вечер. Правеше по десет серии на тренировка. Гилзите направо хвърчаха. Изобщо не се питаше — а не беше дете — кой купува патроните. Изстреляното само през август надхвърляше не стотици, а хиляди патрони.

Хаджанов дори не отваряше дума. За него, както им се струваше на момчетата, от всички най-важен сега беше Борис — почиващите офицери в цивилни дрехи, които наминаваха само от дъжд на вятър да пострелят, го дразнеха и той трудно скриваше раздразнението си.

Когато изпращаше някой от тях от тира със своята неизменна усмивка, майорът намигваше на момчетата и шепнешком добавяше:

— На телци като тези мястото им е в детските ясли, а не да са командири. И за лелки не стават.

— Какво е телци? — попита Глебка.

— Не знаеш ли? — усмихна се майорът. — Ами телета!

Голям смях падна. По някой път като събереше трима-четирима от същите тези „телци“, Хаджанов обичаше да „натиква мръвките в лютеницата“ — както деликатно се изразяваше.

— А сега, другари офицери, имаме удоволствието да ви покажем какво значи прилична стрелба!

Това винаги опъваше нервите на мъжищата — излизаше, че стрелят „неприлично“, тъй като така или иначе те нямаше какво друго да правят в санаториума, обаче най-често заявяваха следното:

— Ти, явно живееш тук — в тира, нали? Естествено, че зъбите ти ще са заточени!

— Вярно е, живея — отвръщаше цветисто Хаджанов, — но не аз ще ви показвам зъбите си, а ето това момче!

Борис поставяше пълнител, изстрелваше куршумите с възможно най-голямата скорост, мишената се връщаше благодарение на специалните релси, изработени вече в тукашния завод и офицерите — представители на различни видове войски — всеки път без изключение, се оказваха засрамени.

Единственото, което им оставаше, бе да се възторгнат от винтовката и да поискат и те да пострелят с нея — уж с такава пушка и най-големият глупак можел да прави чудеса! С това започваше най-важното. Истинското шоу!

Хаджанов им обясняваше, че ученикът Борис Горев е наистина отличен стрелец, а винтовката му не бива да се дава на никого, защото той се подготвя за състезание.

— Тя е като цигулка, нали разбирате, господа? В ръцете си може да я държи само изпълнителят. Паганини, например!

— Паганини, значи! — подхилкваха се кисело офицерите. А единият от тях не се сдържа: — Видяла жабата, че подковават коня — и тя вдигнала крак!

Майорът пропускаше такива реплики покрай ушите си и правеше следващия си ход — изваждаше на сцената Глебка:

— Тук имаме още един ученик. Съвсем малък, както виждате — второкласник. Цигулка още не му се полага. Само прост дудук. Хайде, Глебка, покажи как стреляш!

Глебка пъргаво заемаше позиция лежешком, за да има опора на слабите си все още детски ръце, примижаваше с едното око, притискаше ухо към приклада на едната от старите пушки, разтваряше обутите си в сандали крачета и започваше стрелбата, като след всеки изстрел, макар и малко по-несръчно от брат си, но по-бързо от чичковците с пагони, ловко вкарваше нов патрон в затвора и пак натискаше спусъка.

— Виж ти — с по-мек глас промърморваха мъжете, — щом във втори клас стреляш така, трябва да станеш снайперист! Или шампион!

Излизаше, че майорът възпитава възрастните офицери като им дава за пример Глебка — приказките им за спортната винтовка, която стреляла сама, се разбиваха на пух и прах.

Веднъж обаче един почиващ, с доста неприветлив вид, изчака другите да излязат след Хаджановото представление, потупа го по рамото и му заяви с нетърпящ възражение глас:

— Да се дава оръжие на такъв малчуган — посочи той Глебка, — е нарушение на закона! Наясно ли си с това? Момъкът ти също — посочи с показалец Бориска той, — на какво основание тренира тук? Имаш ли лиценз?

— О, разбира се, другарю прокурор! — възкликна Гордеевич, въпреки че мъжът не се беше легитимирал.

Хвана го под ръка и го отведе в своя кабинет, където в стъклени рамки висяха лицензът и решението за създаване на юношеска спортна школа към районния отдел на РОСТО.

Начумереният видя документите и излезе от кабинета мек като памук. Вървеше и говореше:

— Много правилно! Много хубаво! Това наричам аз военно-патриотично възпитание! Наистина, похвално, много похвално!

Желязната врата на тира хлопна глухо зад гърба му, но майорът вместо да се изсмее, стоеше някак свит, с отчужден поглед, впит в пода. Някаква неподозирана до днес, невиждана зла сянка премина по лицето му — това не беше толкова злоба, колкото ненавист.