Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Слëтки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Пролитане

Преводач: Румен Христов Шомов; Ганка Константинова (част пета)

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: руска

ISBN: 978-619-7029-07-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9076

История

  1. — Добавяне

5

От суматохата на първите денонощия запомни двете главни чувства: възхита и смущение.

Не беше нужно да си обяснява откъде идваше смущението — няколко пъти Глебка срещаше погледа на Марина, но тя не отместваше очи — усмихваше му се открито, без какъвто и да е намек и Глебка разбра, че тя ще си премълчи.

А той? Той самият как трябва да се държи и може ли да има между братята лъжа? Какво да прави? Да каже? Да си признае? Но как да го направи?

Колкото и твърдо да се държеше тази жена, той обратно — не чувстваше никаква увереност в себе си и не знаеше какво да бъде поведението му.

Чудото на Бориното завръщане също беше твърде странно. Ама как да не приемеш чудото, и то точно такова. Но Боря явно нещо скриваше.

На всички, които спешно се събраха край домашната маса, той разказа, че с един непознат за него момък имали същата фамилия. Три момчета, единият бил той, попаднали в плен. Повече от година прекарали из разни подземия, на няколко пъти ги премествали от място на място, но преходите ставали през нощта и той дори не можел да каже къде е бил и как са се наричали хората, у които са живели, защото те така и дума не проговорили на руски.

— Дали не са те извели зад граница? — изохка майка му.

— Не! — Завъртя глава и скри очите си той.

— Що за саможивци ще са пък това!? Да живеят в Русия и да не отронят и думичка на руски? Има ли такива човеци?

— И още как!

За да не разпитват повече и да не го измъчват, Борис накратко и сухо обясни, че двамата му другари, редник и старшина, са загинали — единият от страшна дизентерия, защото ги хранели по-лошо от кучетата, а вторият го застреляли и принудили Борис, пак през нощта, да го погребе в гората в някакъв планински лесков гъсталак.

Не ги карали да работят, държали ги в мазета и Борис предполагал, че ги пазят за размяна, ако някой от техните командири на свой ред попадне в плен на федералните. Но явно е нямало такива случаи, а пък ако е имало, вероятно замените са ставали с пленници, държани по-близо до местата на схватките; започнали да го хранят още по-лошо и той разбрал — предложение за размяна няма да има — просто ще го застрелят и ще го закопаят в гората.

Глебка и останалите — а около масата се бяха събрали освен близките, разбира се, и станалите вече мъже — всеки със своя съдба — приятели от детството, те слушаха Бориния разказ все едно им преразказваше някакъв екшън от телевизията. Не можеше да не вярваш в жестоката и поразителна истина на този разказ — в къщичката независимо от щедрата разпивка, се беше възцарила трезва тишина.

Борис бил ранен, и то нелеко, в предната част на лявата ръка, изпаднал в безсъзнание и затова го пленили, но все пак извадил късмет: въпреки значителната кръвозагуба, можел да върви. Двамата, ранени в краката, „югите“ разстреляли на място.

Като се посъвзел и малко укрепнал, Борис взел решение да избяга. Естествено, нямал никакви документи, веднага му ги били отнели, още преди да го отведат далече в планината, а в нея липсвал път, имало само пътечки; през зимата пък изобщо не можело да се движиш — сняг до гърдите — самите „юги“ много-много не подавали нос от домовете си; точно по това време той решил да се измъкне.

Тъй като били сигурни, че няма накъде да хукне, стопаните му не затваряли много здраво мазето, а през деня изобщо не го затваряли; затова призори, в тъмнината, той се измъкнал на свобода.

В последното си пристанище отдавна бил забелязал едни захвърлени до входа ски с древни, тип „жабка“ каишки и стари бамбукови щеки. Не било изключено те да са донесени тук още по времето на сега вече далечната съветска власт и някой някога да се е учил на тях да кара. Навярно трябвало отдавна да са ги изгорили в печката, но за негово щастие явно не били успели с тази работа.

Казано направо, тези ски спасили Борис. В своето десантно училище той тренирал биатлон, а и в детството, в Краснополянск за децата ските винаги са били нещо обичайно.

Излязъл от подземието, внимателно измъкнал ските и щеките и се огледал навън. Валял гъст сняг. Без да слага ските и да губи време, Борис се затичал надолу по склона към края на селището и нито едно куче не залаяло — снегът се вдигал като стена и поглъщал всички звуци.

Като се отдалечил на стотина метра от последната сграда, прикрепил ските към скъсаните си обувки.

Склонът бил полегат и той плавно се запързалял, сякаш някой нежно го побутвал с длан отзад.

Борис не паднал. Няколко пъти спирал, стягал обувките с предварително приготвените жица и връвчици. Когато се развиделяло, снегът спрял, но веднага се спуснала мъгла.

Склонът свършил и трябвало да се мъкне през равнината — тогава му станало наистина трудно. Наложило се да хвърли ските и да върви само с помощта на щеките.

Изглежда никой не тръгнал да го преследва: такъв снеговалеж, такава гъста мъгла, дори местен няма да стигне доникъде, какво остава за чуждия! Най-вероятно се били отказали да го преследват.

А може и да не е имало кой да го преследва. Борис каза, че в последната къща са шетали само един старец и две жени — едната трудно се движела, втората едва ли би тръгнала след него сама. А те не показвали пред съседите си своето пленено момче, предпочитали да не се хвалят, че имат в мазето руснак. Май не си доверявали много-много един на друг — имали си свои отношения, свои тайни, свои, както се казва… Във всяко племе си има старши и подчинени.

Борис излязъл на навеян от преспи път, тръгнал по него, след това чул измъчения звук на голяма тежка кола, на такива се придвижвали само нашите войски, никога някакви там „юги“; за всеки случай се снишил зад натрупания сняг, но се оказал прав. Като се убедил, че колата е наша — излязъл на пътя. Качили го. Закарали го в частта му, там дълго писал необходимите обяснения и разказвал устно. Всички тези рапорти били приети за сведение. Възстановили го в списъка на личния състав, назначили го на предишната му длъжност. След това той подал рапорт за уволнение. Старшите офицери постоянно го убеждавали, а между тях и няколко полковника. Уверявали го, че така или иначе това негово изпитание ще му бъде зачетено. Но той се заинатил. И имал аргумент — раняването. Най-накрая го оставили на мира, казали, че това е шок, че ще премине след като го излекуват както си е редно.

Но шокът не преминал, защото не било шок.

— „Югите“, разбира се, не говорят руски — каза Боря в края на своя разказ, — произходът им не е руски. Те убиха моите другари, ама пък и аз…

Той замълча, помисли. И добави:

— И аз не отидох там с чадър на рамо. А с автомат. По-точно със снайперистка винтовка. Отидох да работя… с винтовка.

Отново направи пауза.

— Повече не ми трябва такава работа. Не искам. Наработих се.

Той наведе глава. А Глебка си помисли, че Боря не им е разказал всичко.

Когато чистиш лук, сваляш люспите една по една. Трябва да махнеш много люспи, да пролееш много сълзи, докато се покаже луковицата, също като истината — гола, жълта или розова в зависимост от сорта.