Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Слëтки, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Алберт Лиханов
Заглавие: Пролитане
Преводач: Румен Христов Шомов; Ганка Константинова (част пета)
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Хайни
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: руска
ISBN: 978-619-7029-07-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9076
История
- — Добавяне
5
От суматохата на първите денонощия запомни двете главни чувства: възхита и смущение.
Не беше нужно да си обяснява откъде идваше смущението — няколко пъти Глебка срещаше погледа на Марина, но тя не отместваше очи — усмихваше му се открито, без какъвто и да е намек и Глебка разбра, че тя ще си премълчи.
А той? Той самият как трябва да се държи и може ли да има между братята лъжа? Какво да прави? Да каже? Да си признае? Но как да го направи?
Колкото и твърдо да се държеше тази жена, той обратно — не чувстваше никаква увереност в себе си и не знаеше какво да бъде поведението му.
Чудото на Бориното завръщане също беше твърде странно. Ама как да не приемеш чудото, и то точно такова. Но Боря явно нещо скриваше.
На всички, които спешно се събраха край домашната маса, той разказа, че с един непознат за него момък имали същата фамилия. Три момчета, единият бил той, попаднали в плен. Повече от година прекарали из разни подземия, на няколко пъти ги премествали от място на място, но преходите ставали през нощта и той дори не можел да каже къде е бил и как са се наричали хората, у които са живели, защото те така и дума не проговорили на руски.
— Дали не са те извели зад граница? — изохка майка му.
— Не! — Завъртя глава и скри очите си той.
— Що за саможивци ще са пък това!? Да живеят в Русия и да не отронят и думичка на руски? Има ли такива човеци?
— И още как!
За да не разпитват повече и да не го измъчват, Борис накратко и сухо обясни, че двамата му другари, редник и старшина, са загинали — единият от страшна дизентерия, защото ги хранели по-лошо от кучетата, а вторият го застреляли и принудили Борис, пак през нощта, да го погребе в гората в някакъв планински лесков гъсталак.
Не ги карали да работят, държали ги в мазета и Борис предполагал, че ги пазят за размяна, ако някой от техните командири на свой ред попадне в плен на федералните. Но явно е нямало такива случаи, а пък ако е имало, вероятно замените са ставали с пленници, държани по-близо до местата на схватките; започнали да го хранят още по-лошо и той разбрал — предложение за размяна няма да има — просто ще го застрелят и ще го закопаят в гората.
Глебка и останалите — а около масата се бяха събрали освен близките, разбира се, и станалите вече мъже — всеки със своя съдба — приятели от детството, те слушаха Бориния разказ все едно им преразказваше някакъв екшън от телевизията. Не можеше да не вярваш в жестоката и поразителна истина на този разказ — в къщичката независимо от щедрата разпивка, се беше възцарила трезва тишина.
Борис бил ранен, и то нелеко, в предната част на лявата ръка, изпаднал в безсъзнание и затова го пленили, но все пак извадил късмет: въпреки значителната кръвозагуба, можел да върви. Двамата, ранени в краката, „югите“ разстреляли на място.
Като се посъвзел и малко укрепнал, Борис взел решение да избяга. Естествено, нямал никакви документи, веднага му ги били отнели, още преди да го отведат далече в планината, а в нея липсвал път, имало само пътечки; през зимата пък изобщо не можело да се движиш — сняг до гърдите — самите „юги“ много-много не подавали нос от домовете си; точно по това време той решил да се измъкне.
Тъй като били сигурни, че няма накъде да хукне, стопаните му не затваряли много здраво мазето, а през деня изобщо не го затваряли; затова призори, в тъмнината, той се измъкнал на свобода.
В последното си пристанище отдавна бил забелязал едни захвърлени до входа ски с древни, тип „жабка“ каишки и стари бамбукови щеки. Не било изключено те да са донесени тук още по времето на сега вече далечната съветска власт и някой някога да се е учил на тях да кара. Навярно трябвало отдавна да са ги изгорили в печката, но за негово щастие явно не били успели с тази работа.
Казано направо, тези ски спасили Борис. В своето десантно училище той тренирал биатлон, а и в детството, в Краснополянск за децата ските винаги са били нещо обичайно.
Излязъл от подземието, внимателно измъкнал ските и щеките и се огледал навън. Валял гъст сняг. Без да слага ските и да губи време, Борис се затичал надолу по склона към края на селището и нито едно куче не залаяло — снегът се вдигал като стена и поглъщал всички звуци.
Като се отдалечил на стотина метра от последната сграда, прикрепил ските към скъсаните си обувки.
Склонът бил полегат и той плавно се запързалял, сякаш някой нежно го побутвал с длан отзад.
Борис не паднал. Няколко пъти спирал, стягал обувките с предварително приготвените жица и връвчици. Когато се развиделяло, снегът спрял, но веднага се спуснала мъгла.
Склонът свършил и трябвало да се мъкне през равнината — тогава му станало наистина трудно. Наложило се да хвърли ските и да върви само с помощта на щеките.
Изглежда никой не тръгнал да го преследва: такъв снеговалеж, такава гъста мъгла, дори местен няма да стигне доникъде, какво остава за чуждия! Най-вероятно се били отказали да го преследват.
А може и да не е имало кой да го преследва. Борис каза, че в последната къща са шетали само един старец и две жени — едната трудно се движела, втората едва ли би тръгнала след него сама. А те не показвали пред съседите си своето пленено момче, предпочитали да не се хвалят, че имат в мазето руснак. Май не си доверявали много-много един на друг — имали си свои отношения, свои тайни, свои, както се казва… Във всяко племе си има старши и подчинени.
Борис излязъл на навеян от преспи път, тръгнал по него, след това чул измъчения звук на голяма тежка кола, на такива се придвижвали само нашите войски, никога някакви там „юги“; за всеки случай се снишил зад натрупания сняг, но се оказал прав. Като се убедил, че колата е наша — излязъл на пътя. Качили го. Закарали го в частта му, там дълго писал необходимите обяснения и разказвал устно. Всички тези рапорти били приети за сведение. Възстановили го в списъка на личния състав, назначили го на предишната му длъжност. След това той подал рапорт за уволнение. Старшите офицери постоянно го убеждавали, а между тях и няколко полковника. Уверявали го, че така или иначе това негово изпитание ще му бъде зачетено. Но той се заинатил. И имал аргумент — раняването. Най-накрая го оставили на мира, казали, че това е шок, че ще премине след като го излекуват както си е редно.
Но шокът не преминал, защото не било шок.
— „Югите“, разбира се, не говорят руски — каза Боря в края на своя разказ, — произходът им не е руски. Те убиха моите другари, ама пък и аз…
Той замълча, помисли. И добави:
— И аз не отидох там с чадър на рамо. А с автомат. По-точно със снайперистка винтовка. Отидох да работя… с винтовка.
Отново направи пауза.
— Повече не ми трябва такава работа. Не искам. Наработих се.
Той наведе глава. А Глебка си помисли, че Боря не им е разказал всичко.
Когато чистиш лук, сваляш люспите една по една. Трябва да махнеш много люспи, да пролееш много сълзи, докато се покаже луковицата, също като истината — гола, жълта или розова в зависимост от сорта.