Алберт Лиханов
Пролитане (13)

13

За Бориска въобще да не говорим. Майорът сякаш го беше хипнотизирал.

Най-напред, в него го впечатляваше мъжествената му събраност и целеустременост — носеше офицерската си куртка леко разтворена на врата и под нея се виждаше триъгълникът на моряшката фланелка. Второ — поведението му: не толкова неговата напористост, колкото твърдостта му, увереността му. И прямотата — това го привличаше най-силно. Хаджанов нито каза, нито направи нещо кой знае какво, но всяка негова дума момчето възприемаше до последния звук и незатихващото й ехо като че ли продължаваше да звучи и да се повтаря, не спираше да трепти в ухото на Бориска.

Честно казано, обяснението за това е просто. Липсата на баща в живота на момчетата… Всичките си разговори те водеха с баба си и с майка си. Всичките си проблеми разрешаваха с тях. Забележки и напътствия получаваха пак от тях. Знаеха как мислят — справедливо, разумно, но по женски. Не като майора…

С майка си и с баба си те винаги бяха имали нещо, което заедно да обсъдят, заедно да обмислят, да поспорят, пък било то и мълчаливо. Тук за първи път се сблъскваха с някаква странна, рязка, но затова пък напълно разбираема прямота. Без заповеди, без натиск — нима такава среща, толкова открита и добронамерена, би могла да буди подозрения за какъвто и да било натиск? Но тя събуди в момчетата едно особено вътрешно напрежение и готовност, събуди неизвестно откъде изникналото изискване към самия себе си да се повдигнеш, да се събереш, да бъдеш точен и ясен, когато отговаряш — това чувство беше съвсем ново, много мъжко и неочаквано приятно.

След като се сбогуваха с Хаджанов, потънали в дълбок размисъл, на излизане от санаториума, момчетата и майка им чуха зад себе си нечии бързи крачки. Без да се обръщат, те направиха път и продължиха напред. Изпревари ги майорът. Той им се усмихна и рече:

— Добре че ви настигнах! Имам подарък за вас! От името на десантните войски!

Момчетата ахнаха. В ръцете си той държеше две моряшки фланелки. Бориска примря, не можа думичка да отрони, Глебка мълчеше като омагьосан, само измяука нещо под нос като коте. Единствено майка им възкликна високо:

— Михаил Гордеевич! Какво правите! Как ще ви се отблагодарим!

Майорът все едно не я чу. Прекъсна я и продължи:

— Естествено, за бойци като Глебка, в армията моряшки фланелки не са предвидени. Но вие ще я стесните, нали, Олга Матвеевна! Нека я носи! Да възпита в себе си воински дух!

Точно така го каза: не да възпитава, а да възпита. Години по-късно Бориска щеше да си даде сметка: невероятно наистина — макар да не беше руснак, този човек говореше руски по-добре от много руснаци! Хаджанов никога не грешеше ударенията и понякога подбираше думи с такива нюанси, каквито рядко ще срещнеш дори в езика на учители по литература.

Да възпита! Колко възвишено, колко прекрасно и тържествено беше прозвучала тогава тази дума в неговата уста. Нищо и никаква дума, а колко дълбоки чувства прибавяше към облика на човека с отлична военна стойка. Как достойно дообрисуваше образа на онази нова сила, нова цел, навлязла внезапно и властно в живота на момчетата.

По време на вечерята и за миг не спряха да говорят за майора. Майка им прибавяше все нови и нови неизвестни подробности.

Хаджанов не идвал от Москва, но бил изпратен тук отнякъде. Нищо не се чувало за семейното му положение, въпреки че не бил първа младост. Живеел в стая под наем, недалеч от санаториума и разправял, че смята да се засели за постоянно. С какво му бил легнал на сърцето одименият Краснополянск, не се знае — навярно, просто още не се бил огледал, не се бил разочаровал.

— Но някой го подкрепя — продължи майка им, — без това не би могъл!

По-рано не им отпускали пари за ремонт, сега — дали за дострояване. И то сериозни суми. Навред и преди всички — Хаджанов. Често се случвало да замине неочаквано за някъде, но никога не се връщал с празни ръце: ще донесе ту оборудване, ту друго полезно нещо. Един път от областния град пристигнали два автобуса войници. Разпънали палатки точно при строежа, започнали да копаят някакви канавки — командвал ги все същият майор Хаджанов. И то по доста нестандартен начин: вместо да ги юрка и да им дава наставления, по два часа на ден, че и повече, сам въртял лопатата; така на всички им било терсене да лентяйстват и работата вървяла с пълна сила.

— Ето такъв десантчик си имаме — усмихваше се майка им, а след два дни се заусмихва още по-весело, понеже на масата й се появиха нови двама десантчици, нейните синчета — едното в стеснена, а Глебка в изцяло наново ушита моряшка фланелка.

Ах, тези моряшки фланелки! Каква изгаряща завист събудиха те в душиците на приятелите на Бориска. Най-здраво се впрегнаха тримата породени. Петя, Федя и Ефим един през друг се надпреварваха да му предлагат пълен набор от личните си съкровища: от каса бира, през цяла купчина шоколади и дъвки, та чак до един чисто нов, вярно, за по-възрастен, мъжки костюм, който, както го уверяваха, било повече от елементарно да се префасонира по неговата мярка.

Борка само се подсмихваше: притрябвал му е костюм? А моряшката фланелка — „ей го иде“ — винаги е на гърба ти. И все пак отчаяните братя успяха да внесат смут в душата му с ново — невиждано и нечувано предложение: да трампи моряшката фланелка за велосипед. Нов-новеничък — от местния универмаг — този велосипед беше тяхната колективна гордост, Борка отлично знаеше, че скоро няма да проима такъв… Обзе го голяма печал, вървеше с клюмнала глава; на тумбата мигом й просветна — юнакът треска го тресе — може да клекне. Обаче и това предложение не го сломи.

Не устоя на следващото — когато другите братя, Витка Главанака и Васка Аксел, неочаквано му се примолиха:

— Дай я само да я поносим. Под наем. Временно. По веднъж в седмицата.

Борис едва не подскочи от изненада: това си го бива! Можеше ли да откаже на аверите си от дъжд на вятър да се изтупват с моряшката му фланелка? Като размисли, попита:

— Днеска какъв ден сме?

Бързо пресметнаха: вторник. Той първо свали ризата, после — моряшката фланелка и я подаде на Главанака:

— Ти — пръв. Кой е следващия вторник, хвърляйте жребий. Обаче да сме наясно: честно! В сряда ми се връща в осем сутринта изпрана и изгладена.

Моряшката фланелка на Глебка отпадаше — нали вече я бяха прекроили да става за хлапето — не е разтегателна я!

Бориска все пак реши да попита аверчетата си, въпреки че предварително знаеше отговора им:

— Момчета, моряшки фланелки има колкото щеш в магазина!

— Е, и? — отвърна Главанака. — Продават се, ама не са такива!

Така горевската команда се сдоби със своята първа моряшка фланелка, не от магазина, не купена с пари, а истинска, десантна!