Алберт Лиханов
Пролитане (34)

6

Върна се на стрелбището в ролята на бедния оръженосец, съпровождащ ездача на белия кон. След няколко месеца — през зимата, в своята първа отпуска се върна Борис и първото, което пожела след празничния обед, беше да отиде в тира при Хаджанов.

Глебка не се противопостави. Борис излъска обувките си, закопча всички копчета на куртката си, облече шинела и двамата поеха по улицата. Когато стигнаха входа на стария парк, където се криеха враните, Боря закачливо погледна брат си и също като в детството го хвана за ръката. Най-сетне двамата се разсмяха с облекчение; макар и за минутка, на Глебка му се стори, че всъщност едва сега се среща с брат си — толкова позната и желана беше тази усмивка, това хващане за ръката.

Бяха направили само няколко крачки — няколко малки крачки, а целият град гледаше братята с широко отворени очи, минувачите се обръщаха след тях — не можеше и дума да става, че един млад момък с пагони, с тайнствената буква „К“ в средата им, ще мине незабележим, без да привлече вниманието.

Беше ли се променил Борис? Абсолютно! До Глебка крачеше млад, уверен в себе си човек с лека усмивка на лицето. Той се беше „откъснал от клонката родна“ — внезапно зазвуча в главата на Глебка стиха на Лермонтов, прочетен от него в библиотеката. Беше се откъснал, но не чувстваше страх; летеше — сигурен, че лети успешно.

Хаджанов си беше на мястото и радостта му нямаше край. Какво ли само не наприказва лъчезарно усмихнатият майор: че това е най-хубавият ден в живота му, че Боря му е като роден син, че в бъдеще — това той Михаил Гордеевич чувствал с цялото си сърце — със своето служене и подвизи Боря щял да накара родния си град Краснополянск, а също и юношеската спортна школа, която тренираше в тира — да се гордеят с него вовеки веков. Борис се смееше от сърце, опитваше се да прекъсне своя учител — двамата напълно бяха забравили за Глебка, който, между другото, нямаше нищо против това. Стигаше му, че се къпеше в лъчите на братовата слава — че чернокосите момчета, дошли на тренировка, го зяпаха с ей такива големи кафяви очи. Зяпаха Борис, но и него! Топлината, излъчвана от Борис, беше достатъчна и за двамата — предостатъчна!

Когато Борис и Хаджанов се наситиха да се тупат един друг по раменете и гърбовете, треньорът освободи новите състезатели и тримата седнаха да пият чай. Гордеевич имаше какви ли не видове, но предпочиташе черен байковски. Глебка искаше да разбере всичко — защо се нарича така. Посръбваха от едни много симпатични чашчици — кръгли с широко гърло, завършващо с нещо като широк и извит маншет.

Майорът разпитваше, курсантът отговаряше, Глебка слушаше — още преди клетвата Борис бил направил четири парашутни скока, единият нощен; изучавал техниката на десанта, естествено, той се беше научил да сгъва парашут, да прави разработки, както и много други неща, без които в армията не можеш да оцелееш — различните му там устави, тактика, видовете въоръжение и, разбира се, общообразователните предмети като история, например.

Що се отнасяше до Борис и неговата лична стрелкова подготовка, работата удряше на камък. В училището не се стреляше с малокалибрени пушки. Обучаваха се с автомат и пистолет — бойни, естествено. Отработваха уменията си, навиците си, привичките си, ако щеш. Сред курсантите все повече се говореше за три главни букви — АКМ — различните модификации на автомат калашников — малокалибрените пушчици не можеха да спасят десантчика; цялата бойна тактика на тези части се базираше на автомата и гранатомета. Боря не изпитваше разочарование, не тъгуваше, не съжаляваше за нищо — просто подреждаше всичко в паметта си.

— Оръжие като вашия „шмайзер“, Михаил Гордеевич, няма при нас — постави точката Борис.

Майорът въздъхна, усамоти се зад прочутата си завеса, зад която никой друг не беше пристъпвал, изнесе „страдивариуса“ — почистена, сияеща с масления си цвят, протегна ръка и рече:

— Искаш ли да постреляш?

Стреляха около час. Най-напред Бориска отстреля минималния стандарт, а след него и Глебка. По-големият брат без усилие покри майсторския норматив, а Глебка пердашеше където му падне — дори в бялото пространство на мишената; така той потвърди не само своето неумение, но като че ли и своя отказ да се занимава с този спорт.

Щеше да осъзнае всичко това доста по-късно, а сега той гърмеше през куп за грош, глупаво се хилеше след всеки пропуск и дори се питаше за чий дявол прахосва патроните, след като майор Хаджанов ги плаща от скъпо по-скъпо. Цялото това стреляне на него никога нямаше да му потрябва. Не може двама братя да правят едно и също — да пукат.

Не животът, а спортът се нуждае от стреляне, започне ли някъде да се стреля в живота, значи е започнала война.