Алберт Лиханов
Пролитане (45)

7

Глебка не можеше да дойде на себе си. Постоя на ъгъла, обърна глава насам и натам, после кръстоса целия квартал да не би старецът по някакъв необясним начин да е отминал много бързо. Никого не намери.

Върна се вкъщи, искаше му се веднага да разкаже на баба си за случилото се, но премисли. Щеше да прозвучи… „несериозно“ ли беше думата? За да сподели нещо с нея, Глебка трябваше първо хубаво да разпита дядката, да разбере откъде знае всичко това, но по време на срещата им Глебка само беше мълчал, беше слушал като хипнотизиран и толкова.

Ами ако този старец просто му се беше привидял? На човек всичко може да му се случи.

Глебка вече не вярваше и на себе си — беше ли се случило това изобщо? Когато се разхождаше из града, той оглеждаше всеки старец. Веднъж дори направи нещо като разследване — след училище, с раничката на гръб, започна да влиза навред, където се събираше повече народ — магазини, банка, поща. Разпита и познатите дечурлига дали не са виждали такъв и такъв човек? Никой нищо не беше виждал. Едва след това, без да иска, внезапно, сякаш някой го беше блъснал, взе че разправи за стареца на баба си. Замъкна се право в нейната кухненска дупка. Баба му вареше каша, но веднага изключи всички котлони на печката и се взря в Глебка. Очите й се изпълниха със сълзи. Тя ги триеше с опакото на ръката си и повтаряше:

— Не може да бъде! Не може да бъде!

— Как мислиш? — попита Глебка. — Къде се е дянал?

— Къде, къде — неясно му отвърна тя. — Там, откъдето е дошъл.

— Ама откъде е дошъл?

Тя махна с ръка, обърна се, цялата се тресеше, попита — Глебка ли, себе си ли, а може би кой знае кого:

— Как така ще е жив? Нали го погребахме?!

Говореше за Бориска; Глебка се беше питал същото поне хиляда пъти — как така жив, след като… Нали сам беше хвърлил шепа пръст върху ковчега?

От това че разказа на баба си за стареца с веселите очи, не му стана по-леко. Не получи нищо друго, освен сълзи в изпъкналите й от недоумение очи, страх и неразбиране. Това и той си го имаше — полза никаква.

В този ден се появи още една любопитна подробност. На излизане от кухнята, все още меланхоличен и обзет от мисълта за загадъчния старец, Глебка приближи старото, отразяващо в цял ръст човека семейно огледало, наричано от баба им със странната дума „тоалетка“ и се огледа в него. Естествено, не се оглеждаше в огледало за първи път — беше го правил много пъти — и сутрин преди да тръгне към училището, и вечер; огледалото винаги беше отразявало неговия образ — отначало детски, а по-късно — юношески, като сега.

Нищо особено — огледало като огледало и момче като момче — стъклото го отразява и толкова.

Но се случи нещо необичайно. Може би за първи път в живота си Глебка не се огледа, за да си приглади перчема или да види дали му стои добре сакенцето — взря се в лицето си.

Дори се дръпна — момчето, което го гледаше от огледалото, много приличаше на стареца, появил се кой знае откъде. Само дето не се усмихваше и не беше старец, а момче. Чертите на лицето, очите, носът, ушите обаче съвпадаха едно към едно.

Сякаш Глебка гледаше стареца Глебка и той досущ приличаше на онзи дядка, когото беше срещнал в господарския парк.

Премигна с очи, но нищо не се промени. Приликата между момчето и стареца беше поразителна.

Глебка изруга, замълча за миг, след което отиде при чешмата да наплиска разгорещената си глава: боже, как може да ми се привиждат такива неща, а?!