Алберт Лиханов
Пролитане (68)

8

Странно, но през цялото това време Борис не общуваше с Хаджанов. Намина един-два пъти през тира, върна се без да каже и дума — дори на Глебка. Като че ли напълно забрави своята „алма-матер“. Треньорът също се беше разтворил изцяло в палатите на санаториума. Преди се мотаеше по магазините, високият му глас се чуваше къде ли не. Сега беше замлъкнал, затова пък будките и сергиите нарастваха като пънчушки във влажна есен.

Тъкмо си помислиш, в това и това място клиентски крак няма да стъпи, и изведнъж — хоп, заковат четири стенички и покрив, наблъскат ги с боклуци до тавана — от „швепс“ и водка до шоколад и дъвка, и тупика, безнадеждното довчера място, току се утъпче — излиза, че хората винаги и навред се нуждаят от тази некачествена в общи линии стока, далеч не от първа необходимост.

Всички в града вече знаеха, че това е на Хаджанов, на майора. Никой повече не палеше лавките.

По това време — вече беше юни, Борис отново изчезна. Върна се много бързо, само след четири дни — целият беше в съсиреци и синини, сякаш някой го беше пребил или беше паднал отнякъде.

Мерна се само за няколко часа и пак се смота, този път заедно с Марина.

Върнаха се след три седмици загорели и в добро настроение, по тях нямаше никакви охлузвания, синини, дори драскотини. За няколкото часа преди заминаването им, никой така и не го беше видял, освен Глебка и, естествено, Марина. Така че за охлузванията и синините никой не разбра.

След връщането си, както им каза, от почивката на море, Боря беше весел и бодър, но Глебка моментално почувства, че бодростта му е пресилена и не всичко е наред. Не искаше да му досажда и да го разпитва, разбра обаче, че нещо в работите на Борис не само се е скъсало, а се е разбило. Може би радостта му идваше от факта, че е успял да отърве кожата си?

Те отново се разхождаха по брега на рекичката — пак покрит с трева и полски цветя, по него отново скачаха скакалчета и гнездяха пеещи птици. Но на Глебка му се струваше, че късчето земя не е същото, а някак си пречупено.

Борис говореше като преди; двамата отново прекосиха рекичката, но сега в напълно топлото лято вървяха пеш, а Глебка чувстваше все по-очевидно разликата оттогава досега в отношенията помежду им.

Тогава те отново се бяха слели както в детството; сега, без да са си казали една лоша дума, се държаха отчуждено. Боря изглеждаше измъчен, напрегнато замислен, но и Глебка не отрони откровена братска дума.

Между двамата се беше появила разделителна ивица, нещо като гробище.

Само веднъж Боря му разказа за Чуждестранния легион. Излизаше, че тази полулегална частна наемна армия съществува и до ден-днешен, въпреки че първоначално била само френска и се наричала Френски легион. В нея приемали смели бойци, непоправими главорези, плащали им огромни пари и ги хвърляли в най-сложните операции. Примерно, да се разкара президентът на някоя тъмнокожа република, а на негово място да се чучне крал или император. Или напротив — да се бишне краля и да се турне президент. Който плати повече. Наемали ги и за по-прости неща — да очистят някой мафиот в полза на друг и обратното. Използвали — и най-интересното — продължавали да използват този легион и днес за нелегални дейности — най-често необявени официално. Тихомълком, естествено, ги наемали различни работодатели — от цели държави та до богати босове — все тайни сили. Този легион никога не се събирал на едно място — бойците му живеели в различни селища или на малки групи, но притежавали мощни средства за свръзка и когато се наложело, събирали бойната единица буквално за миг. Всички си имали договори. За пролята кръв, при успех на операцията, за получени рани и разбира се, при загуба на живота — тарифите били умопомрачителни.

— Ей, богу, бих се хванал на това хоро — каза Боря, — но за съжаление… — И той показа белега от своята рана.

Глебка само се усмихна на чутото.

— Приказките на Шехерезада.

— Нищо подобно — вяло, без дори да се засегне възрази Боря. — Чуждестранният легион е не само реалност, той е напълно законен. Само не трябва да имаш руско гражданство. Там има руснаци. Но официално руснаци не взимат. Така че не става. Тук трябва…

Какво тук? Това остана зад паравана, зад кулисите, в мъглата…

В същата тази мъгла Борис драсна отново. Хоп — и изчезна. Марина дотича пак, заразпитва къде е той, горчиво плака.

Глебка я гледаше с някакъв нов, недетски поглед. В него се надигаше едно непознато по-рано чувство — жал към тази жена, разбиране на самотата и страха й за любимия, който при всяко свое изчезване всеки път сякаш репетираше веднъж вече изиграната роля — на собствената си гибел.

Глебка пристъпи към Марина. Тя седеше на един стол.

Без всякакъв срам, без преструвки, искрено и със съчувствие, той обви с ръце главата на тази прегърбена женица, и като белокос старец, а може би дори като свещеник, упълномощен от самия Бог да утешава и отнема болката от страдащите, я целуна по темето.