Алберт Лиханов
Пролитане (19)

19

Много дни Борис прелиства книгата на Брем, за да открие рецепта как да хванат славей, но в нея нямаше нищо подобно — само дето доста просрочи датата за връщането й в библиотеката — и отиде там, без да е сигурен, че ще му простят за закъснението. Така и стана. Щом го видя да влиза, шефката на библиотекарките веднага се намръщи, извади читателския му картон и се залови да пресмята колко дни е просрочил:

— На какво прилича това, млади човече! Как може да закъснявате толкова време? Както сам виждате, тази книга не е каква да е — в един-единствен екземпляр е и е от скъпа по-скъпа. Направихме ви отстъпка като на нов читател, дадохме ви я за вкъщи, а вие…

— Извинявайте — засрамено рече Борис. — Някой търсил ли я е?

— Кого да е търсил? — не разбра библиотекарката.

— Книгата.

— Хм — смути се тя. — Да речем, че никой не я е търсил. Но ви казах, че е скъпа. Кой ще отговаря, ако изчезне? Ние, нали така?

Иззад стелажите се появи Върлината. Тя гледаше мълчаливо, но с интерес конфузната ситуация, в която бе изпаднал нейният враг. За да не изглежда унизен, Борис отговори дръзко:

— Щом е така, глобете ме. Колко дължа?

Началничката изпъшка:

— Редно е да ви глобя, но понеже ви е за първи път, ще ви простя, нали?

Кой обича да го притискат? Въпреки че разбираше грешката си, Борис не я смяташе за кой знае какво — не и за наказание — затова бръкна в задния джоб на дънките си, измъкна за всеки случай две банкноти и протегна ръка към библиотекарката.

Тя започна да нервничи. В края на краищата, защо беше постъпила така: за нищо и никакво тръгна да заплашва момчето, нападна го — накратко казано — изкара си го не на когото трябваше.

Махна с ръка и посочи Глебка — той стоеше зад гърба й и следеше всичко, наострил уши.

— По-добре иди купи на братчето си сладолед — измисли го най-сетне тя и се усмихна. — Като дар от нашата библиотека. Нали, Марина?

Ето как й било истинското име на Върлината значи! През всичките им дълги ученически години Борис никога не се беше поинтересувал как се казва тя наистина — знаеше я като Дългучката или Върлината.

Излизаше, че са му простили малкия грях; Борис помисли и прибра парите си — не се реши да попита за другото. От неудобната ситуация го спаси Глебка — той не се смущаваше.

— Сега искаме да ни дадете книжка — отсече малкият, — в която пише как се хваща славей.

— И как се сготвя, нали? — измърмори Марина.

Настъпи кратка пауза. Глебка се учуди на въпроса й, но не се сконфузи.

— Защо пък как се сготвя? — попита той. — Ще го погледаме и ще го пуснем.

— Какво ще му гледате? — пак се накокошини намръщената дребна началничка. Личеше й, че от дете е такава — дребна и навъсена; такава си беше и на стари години — никаква радост, никакви шеги, никакви закачки; всичко приемаше едно към едно. — Просто го слушайте как пее. Малко ли ви е?

— Малко му е — застъпи се баткото. — Може пък от него да излезе как беше… птицевед, например.

— Орнитолог — поправи го Върлината.

— Ами…

— Тук нямаме такива книги — решително отсече завеждащата. — И изобщо повтарям — славеите се слушат! Не се ловят! По-добре му купи сладолед на твоя брат!

Така се разделиха. Без нова книга, както искаше Глебка, но затова пък развълнувани от радостната мисъл, че ще ближат сладолед по пътя към къщи. Но Борис вървеше леко унил. Бяха го сложили на мястото му, дори получи урок по възпитание. Подобни работи не бяха по вкуса му. На него, естествено. На Глебка не му дремеше — беше като пате в локва — само по-бързо му купете сладоледа!

Не стигнаха бързо до вкъщи. Глебка дълго избира сладолед в малкото магазинче: не обичаше шоколадов, сметанов също, за най-хубавите с плодове парите на Боря не стигаха, така че след дълги препирни и уговорки се спряха на фруктово ескимо. Но щом излязоха от магазинчето и развиха опаковката, Глебка го изпусна на земята и то в най-голямата прах! Разрева се, естествено, защото Борис колкото и да се опитваше да го почисти, ескимото не ставаше за ядене. Наложи се да го дадат на веднага дотичалата глутница малки гладни нещастни еднакви по размер кученца, дежурещи край магазинчето през цялата светла част на денонощието.

Глебка хлипаше и подсмърчаше. Бориска му даде своето ескимо. Вървяха, тюхкаха се — ужасен късмет — да, не върви и това е! Ядосваха се и на себе си — ама и ние сме едни смотаняци!

Дооблизвайки един след друг сладоледа, те все пак се дотътриха до вкъщи, измиха се и тръгнаха от къща на къща с глупавата като цяло цел: да питат възрастните знае ли някой как се лови славей.

Отговорите бяха различни. Някои не им отговаряха — че може ли такива отговори да се нарекат отговори?! Чудеха им се. Не разбираха какво ги питат. Всеки се чудеше и не разбираше по свой собствен начин. Три-четири немного възрастни жени само махнаха с ръка — в смисъл: широко ви е около врата, да бяхте нацепили дърва, да бяхте прекопали градинката на баба си — момчетата ходеха все при познати, все от бившето село Горево. Старците и застаряващите също не можеха да схванат. Но един мъжага бодро отвърна:

— Знам! На червей!

— На червей се лови риба! — захили се Бориска.

— Ти пробвай, току-виж се хванал и славей!

Изобщо, или го удряха на майтап, или ги гонеха. Няма що, помисли си Борис. Добре се представихме пред хората, взеха ни за глупаци. За Глебка е все тая, ама аз не съм бебешор.

Точно в този момент пак се натъкнаха на Хаджанов, на неговото необяснимо, направо приказно съществуване. Отскочиха до санаториума, попитаха за майка си и тъй като тя беше още заета, трябваше да я почакат на пейката пред разкошния цветарник. Оттам мина Михаил Гордеевич. Не мина — почти притича, но щом видя момчетата, направо удари спирачка. С набитото си око той веднага видя, че нещо не е наред, че на момчетата нещо им липсва и въпреки че конкретното им желание — да хванат славей, някак си убягваше от предположенията му, майорът явно притежаваше, едва ли не, рентгенов поглед, а може би и някакъв странен първичен инстинкт за онова, което човек крие, замаскиран под наглед спокойния му поглед и безгрижната му усмивка.

Той спря пред момчетата, не отвърна на бодрите им поздрави, поогледа ги още малко, сякаш за да се убеди, че не греши в преценката си, изясни си детайлите и им постави окончателната си диагноза. Направо измете усмивките от лицата им — попита ги изпод вежди:

— Станало ли е нещо?

— Ами, не — колебливо проточи Бориска. — Чакаме мама…

Глебка обаче откликна на мига:

— Не знаем как да хванем славей. Всичко прочетохме, всички разпитахме, никой нищо не знае!

— Ха — отвърна Михаил Гордеевич. — Трябваше да попитате първо мен. Ловил съм ги! Много пъти!

Братята за малко да паднат от пейката. Чудо на чудесата! Какво ли не им мина през главата — никой нищичко! Военен и славей — какво общо можеха да имат?! Виж, ако беше за оръжие, щяха да го попитат, да — и още как! Ама за птица и то толкова необикновена? Там на юг, където майорът живеел преди да стане майор — където бил същото такова момче, както да речем, Боря — буквално на всеки храст пеел славей.

— Главата ми — започна да разказва майорът, — направо се пръскаше от песните им, не можех да заспя; и така нощ след нощ! Затова ние, хлапаците, започнахме да ги ловим.

Майорът като че ли беше забравил за къде бързаше със своята високоскоростна къса крачка, преди срещата с тях. Седна на пейката, а момчетата се настаниха от двете му страни.

— Някой ни разказа — започна Гордеевич със своята сияеща, белоснежна, добродушна усмивка, — че в стари-прастари времена, в Италия, струва ми се, улавяли славеите, изпържвали ги в масло и ги поднасяли на кралските пирове!

Момчетата почти се дръпнаха. Той не реагира:

— Сигурно е вкусно. Но не за нас. Ние не сме крале! Хващахме ги само от любопитство. Уловиш го, подържиш го в ръка и го пуснеш.

— Как точно? — нетърпеливо попита Глебка.

— Славеят не се лови като другите птици — намусено каза майорът, — нито с хранилка, нито с мрежа, нито с примка. Това е най-умната птица. Най-аристократичната. Бих казал, солистът във великата опера на живота. Трубадурът на любовта — и то не само на птичата. А предпазливостта му — тя е несравнима. Затова ние можем да го слушаме на воля, но не можем да го видим. Почти е невъзможно…

А Гордеевич разказваше направо прекрасно. Такива неща сигурно не могат да се прочетат никъде.

И така, този удивителен певец има едно голямо достойнство — своя глас. И едно голямо качество — предпазливостта си. Но има, представете си, и недостатък: своето любопитство. Кой и кога го е забелязал пръв, не се знае, този човек обаче несъмнено заслужава своето признание. Той е велик наблюдател.

Какво измислил ли?

В земята се вкопава огледалце. Нито голямо, нито малко. Средно. Малко над него се прикрепват две стъкълца, като помежду им се оставя процеп.

Нали е любопитен, виждайки в огледалцето своето отражение, славеят мисли, че това е друг славей и решава да се запознае с него. Да се сприятелят, а най-често и да се скарат заради смълчаната в гъсталаците славейка, която мъти там своите малки.

Защитавайки честта и интересите на своето семейство, гласовитият съпруг пристъпва към своето отражение — прозрачните стъкла пред огледалцето не му пречат да вижда своя мним съперник; той прави малък скок надолу, за да го достигне — и това е всичко!

Процепът между стъкълцата е тесен, а за да излети, славеят трябва да разтвори широко крилете си; колкото и да се върти обаче, няма начин да хвръкне, тъй като стъклото е над него. Така птичето остава между огледалцето и стъкълцата. В огледално стъклената си клопка.

— Искате ли — с радост попита Хаджанов, — да ви направя една?

— Искаме! — възторжено възкликна Глебка; Борис кимна, въпреки че в душата му повя хлад. Навярно от същите тези ледени стени — отдолу огледало, отгоре стъкло. За миг се почувства като малкото птиче.

По-късно, порасналият вече Борис, си задаваше хиляди пъти въпроса, какво караше Хаджанов да се старае толкова усърдно — и не само на думи — да помага на него и на Глебка, дори в техните най-дребни, най-детски, иначе казано, в техните най-глупави желания като това да хванат славей — всеки път изникваха различни предположения.

Но тогава той не виждаше в тях нищо лошо.

Майорът му правеше все по-силно впечатление. Неговите неподражаеми знания и умения все повече и все по-дълбоко превземаха Бориска.

Най-впечатляващото обаче беше детинската му готовност да зареже всичко, за да им се притече на помощ.

Глебка ликуваше. Рипна от пейката и заподскача около цветарника. Хаджанов се върна много скоро, след десетина минути с малка лопатка и нещо плоско, завито в дебела жълтеникава хартия.

Дори на майка си не се обадиха, закрачиха заедно с майора към мястото, откъдето започваше брезовата гора, като помолиха човека на пропуска да й предаде, че не могат да я дочакат.

Михаил Гордеевич наистина приличаше на спец в лова на славеи. Бързо огледа храсталаците и пресметна точно, без колебание къде е най-подходящото място — малка издатинка под най-бухналия и недостъпен храст; с десетина бързи движения на желязната лопатка той изкопа дупка; сложи на дъното й огледалцето, а после едно след друго — стъкълцата, събра остатъците от пръстта в шепи и я подаде на момчетата да я изхвърлят настрани.

— Това беше — каза им той, — въоръжете се с търпение. Желателно е клопката да се проверява сутрин.

После огледа момчетата и добави замислено:

— Моят съвет е… Ако се хване, вземете го, погледайте го, погалете го малко и го пуснете. Да се ловят славеи, е грях.

После, без да са го питали, отвърна шеговито:

— Не сме крале да ядем славеи! Поне дотам още не сме го докарали!