Алберт Лиханов
Пролитане (67)

7

Междувременно Глебка разпредели парите от Борис на пет части — във всяка пачка по десет хиляди гущера — и вечерта закопа четири от тях в четирите ъгъла на градината, като за целта предварително беше купил за женската част на фамилията бонбони в красиви тенекиени кутии. Голямо възхищение падна за тези кутии, а бонбоните се пазеха и икономисваха, та на Глебка му се наложи да използва какви ли не хитрости, например да изсипе съдържанието им във вазата, уж кутиите му трябвали за разни дребни нещица — моливи и други такива глупости; всичко обясняваше с щедростта на батко си.

Получи се, въпреки че майка му и особено настоятелно баба му често разпитваха Глебка къде са се дянали тези чудесни кутии и колко тъжно и непоправимо е, че за него — а и за днешните момчета нищо не е ценно — и сигурно някъде ги е забутал, разменил ги е с някого или дори ги е изхвърлил. Баба му дори приведе забележителен исторически пример — още бащата на нейния мъж Матвей Макарович — сиреч прадядото на Глебка Макар Степанович, в самия разгар на революцията, когато бил в Петроград, купил на децата си тенекиена кутия с ландрини^[1] — ей, я, на! — и до ден-днешен нищо й няма, защото когато хората са добри стопани, нещата им са читави, както и би трябвало да бъде по законите на справедливостта и истината.

Кутията от ландрини — какво е това ландрини Глебка не знаеше — наистина стоеше на горната полица на бюфета и отдалеч радваше окото. На нея беше изобразена селска улица, по която вървеше, заобиколен от красиви селянки, усмихнат акордеонист с буен перчем. Глебка точно така си представяше своя прадядо. А също и дядо си.

Петата пачка той сложи в здрав найлонов плик, стегна го с ластик и го мушна под стряхата на прозореца, обърнат към същата тази градина.

Тя беше за целеви разходи, свързани с потребностите на семейството и на самия Глебка, както настояваше Борис. Той му беше позволил да се разпорежда с парите свободно, но при условие, първо — на крайна необходимост и второ — без да се набива на очи.

Тъкмо второто изискване се наложи да изпълни съвсем скоро. След като сменя пет пъти по стотачка в чейнджа, Глебка разбра, че работещите там девици са го запомнили — бяха започнали да го посрещат с усмивка. Възможно е така да се усмихваха на всички — това им е работата — но погледнеш ли отстрани, в градчето едва ли бяха чак толкова много учениците, които редовно обменят долари за рубли. Толкоз. Трябваше да измисли нещо друго.

И го измисли. Още повече идеята съвпадаше напълно с един друг негов потаен интерес — искаше му се отново да се види с онази рокерка, би било по-добре когато тя не е на мотора си — просто да види как изглежда и с какво се занимава… Най-малкото пак да си поговорят. И започна да пътува до големия град. Четирийсет минути натам и толкова на обратно. Там чейнджовете бяха на всяка крачка.

Вземаше по три-четири от хартийките и ги сменяше на различни места. Измисляше какви ли не маршрути — така опознаваше и града по-добре. Веднъж дори попита едно момче на неговите години — сигурно също ученик — дали не е чувал нещо за местните рокери.

Момчето му отговори, че понякога те току прехвърчат, опушат въздуха и веднага отпрашат, защото имат проблеми с властите — или те били прегазили някого, или напротив — някакъв камион ударил моторист. Изобщо, на Глебка не му потръгна, но той не се притесняваше особено — трудно можеше да си въобрази, че такава среща има голям шанс. Какъв разговор можеше да се получи помежду им? За какво?

Разходките с Борис, коктейлът от книги, интернетът и телевизионната дандания, наивните детски мнения и наизустените от възрастните фрази — това беше всичко, което се съчетаваше и изпълваше небогатия му жизнен опит, лишил Глебка от илюзиите и надеждите, по силата на които по-рано се смяташе, че всички хора са равни. А ако не са равни, то това се дължи единствено на разликата в дарбите — гласът, музикалният слух, умението и любовта без усилия — все едно както хрускаш орехови ядки — да решаваш задачи, недостъпни за другите, да конструираш някакви приспособления, да пишеш стихове или просто да можеш поне да държиш както трябва рендето, отвертката, чука — да се отличаваш от останалите, с онова, уж, второстепенно, но всъщност, безценно майсторосване. Днес разделя хората някаква друга, нова сила, вследствие на която нито ти, нито твоите таланти имат значение, а всичко се решава от връзките, умението да попаднеш в кръга на богоизбраните, дори да говориш на език, различаващ се от другите.

Но на какъв общ език би говорил той с девица, която лети по пътищата върху прескъп, направо побъркващ мотор?