Алберт Лиханов
Пролитане (26)

6

Първите дни на септември, когато и учителите още не бяха в час, след дългата отпуска, а уроците вървяха някак през пръсти — често се обсъждаше на глас с участието на самите учители — какво да се прави след края на учебната година, след завършването на гимназията?

Тези въпроси се задаваха още от девети клас, но ако тогава разговорите и решенията можеха да бъдат малко лекомислени — нали всичко все още предстоеше, малко ли работи можеха да се случат — то сега тревогата нарастваше и звучеше все по-отчетливо.

Всички пораснаха — оттам идваше всичко. И повечето си даваха сметка, че са обречени.

Градчето беше бедно, немощно, приказките за възстановяването на завода уж се превръщаха в дела, но за забогатяване — за това, че нечии родители са се опаричили и са платили таксата на децата си за някой университет, не се чуваше и дума; виж, за техникум, сиреч, за колеж… Е, да, там можеш да попаднеш по-лесно, но какъв е смисълът да завършиш гимназия, след като в тези заведения приемат и след девети клас?

Момчетата разпитваха учителите си, по-точно своите учителки: на какво ще ги научат в колежа за някаква си една година? Те само вдигаха рамене.

Единствено класната на Боря Раиса Степановна направи предположение:

— Сигурно в завода ще ви дообучат?

Ами ако не отидеш да работиш в завода, ами ако не те вземат?… Всички се умълчаваха. После прозвучаваше до болка познатият отговор на младите поколения от новото време — храбрият зов:

— Кой идва с мене да му ударим по биричка?

И кикотът, оживлението, своеобразното освобождение от безрадостните мисли за бъдещето…

Борис започна да страни от ятото на своите съученици. Един ден майорът го посрещна с възторжен възглас:

— Утре тръгваме! Край! Готви екипировката!

Душата на Борис сякаш затрептя, той прошепна:

— Ами училището?

Хаджанов не се замисли нито за секунда:

— Ще помоля да те освободят, а ти не забравяй паспорта си.

На сутринта поеха още призори — майорът беше успял да издейства кола от началника на санаториума. Боря не изпускаше винтовката от ръцете си — беше я опаковал в калъф за въдица, за да не харчат излишни пари. В багажника лежеше куфарче с патрони и войнишката мешка на майора с всякаквите му там необходими нещица.

Градското стрелбище не се намираше в рамките на града, нито пък можеше да бъде лесно открито на територията на бившето вертолетно училище. След реформирането му полуразрушеното градче на курсистите напомняше обиталище на отстъпила армия — много от прозорците на казармите бяха изпотрошени; навсякъде сновяха подивели помияри, безконтролно размножили се в невероятно количество. На уличката вонеше на прокиснало — може би поради повреда в канализацията. Над единия от корпусите в подземната част на който се намираше тира, се гърчеха жалки знаменца — те бяха само един допълнителен щрих, подчертаващ беднотията и треторазредния характер на състезанието.

Хаджанов веднага забеляза полковник Скварушкин — между трима-четирима мъже с неособено добре поддържан вид.

Да ходиш обрасъл, с непипвана пет дни брада, днес е модерно — така че, ако можеш, иди познай — нищо чудно те да бяха известни шампиони.

Майорът се втурна напред и вежливо, но решително се вклини в обкръжилите полковника мъже. Всъщност, нищо не подсказваше, че Скварушкин е полковник — сиво смачкано сако, светлосиня фланела — един обикновен, висок, среброкос, възрастен човек, добре избръснат и ухаещ на одеколон.

— Ето, доведох го, другарю полковник!

— Кого доведе? — не разбра онзи.

— Своя ученик. От отбора на санаториума.

— Какъв санаториум? — По всичко личеше, че старият не схваща нищо.

— Към Министерството на отбраната! — едва прикри раздразнението си Хаджанов. — Краснополянският. Нали се виждахме с вас! Нали говорихме за момчето!

— С това да бяхте започнали! — зарадва се Скварушкин, след като най-сетне си спомни. — Даже някъде си бях записал — започна да потупва джобовете си той. После се поприведе към майора и прошепна: — Останало е в другия костюм!

— Тогава бяхте с друг — потвърди майорът. — Но вярвам, че сте вписали Горев като участник.

— Вписах го, вписах го — успокои го Скварушкин, улови майора за ръкава и го отведе настрани, за да не ги чуват. Когато останаха насаме, тихичко, с чувство за вина прошепна: — Не съм вписал никого! Съвсем забравих!

— Ама как може, другарю полковник — повиши глас Хаджанов, — ние нали… Аз!

— Нищо, няма нищо! — плесна с криле старият гарван. — Всичко ще оправим. Не е късно. Нали аз съм главен съдия. Имаш ли някакво листче? Трябва ти заявка! И медицинска бележка! Плаща се такса за участие!

Боря видя с очите си как действа Хаджанов. Отново изпита възхищение от неговата точност, прозорливост, от силната му и твърда ръка.

Без да каже и думичка, майорът взе куфарчето с патроните от ръцете на Боря, извади стегната папка и я отвори. В нея имаше непопълнени бланки с печат, също и медицинска бележка.

— Стават ли? — попита полковника.

— Съответства на правилата!

— Има ли значение, че ще е ръкописно? Диктувайте!

Скварушкин започна да диктува, запали папироса и с облекчение смукна от дима й. Трябваше да се попълнят два документа. Единият — за участието на Борис в състезанието за юноши. Вторият — за всеки случай, ако го допуснат в стрелбата за възрастни.

— Нищо не обещавам — обясни Скварушкин. — Не се сърдете. Най-вероятно ще го уредя. Участниците са много малко. Спортната стрелба угасва. Може да се каже, направо умира. Няма кой да стреля, защото няма къде да се стреля, нали разбираш, майоре? Стрелбищата никога не са били достатъчно — само три-четири. Сега и тях ги превърнаха в складове. Знаеш ли какви пари правят търговците от един склад? Ако не милиони, то стотици хиляди. А тирът? Стрелбата? Час стрелба — месец престой.

Скварушкин клатеше огорчено глава, не криеше тъгата си, тръскаше папиросата си така, че всичката пепел падаше по ръкавите на старото му сако.

Едва сега той спря поглед на Боря. Беше дошъл редът му най-сетне. Попита го:

— Е, какво искаш ти, момко?

Боря от доста време обмисляше как да се включи в разговора и сега показа какво е научил от Хаджанов. Застана мирно или по-точно, първо се стегна, изпъна се, усмихна се с всичките си трийсет и два зъба и вежливо, леко ласкателно попита:

— Извинете, как да се обръщам към вас, другарю полковник?

Онзи направо се втрещи:

— Павел Николаевич!

— Павел Николаевич — без да сваля усмивката от лицето си, по военному рече Боря. — Искам сериозно да тренирам спортна стрелба. Треньор ми е Михаил Гордеевич Хаджанов, но съм готов да приема всички ваши напътствия.

Скварушкин хлъцна от удоволствие.

— Я, как е възпитан само! Ти по каква линия се обучаваш? От семейство на военни ли си?

— Не — помогна му майорът, — той е синът на полка. На нашия санаториум към Министерството на отбраната на Руската федерация!

Скварушкин закима с глава, прегърна и двамата през раменете и така поеха към занемарената сграда, в чиято вътрешност се помещаваше старият тир — той се нуждаеше от сериозен ремонт, но пък беше отлично осветен и веднага се виждаше, че се използва според предназначението му: притежаваше седем мишени. А те можеха да се въртят за упражнения по скоростна стрелба, но и да се движат — за огън по подвижна цел. В стопанството на Хаджанов такива мишени липсваха и той завистливо цъкаше с език, оглеждаше ги и гръмогласно се възхищаваше — изобщо той доста бързо се аклиматизира и с усмивката си успя да предразположи непознатите му само допреди минути мъже — с точната си и подчертано правилна реч, с изключителната си вежливост, с никога непропуснатите „моля, ще бъдете ли така добър, бъдете така любезен, благодаря ви“ и подобни безплатни, но много полезни изрази.

За половин час Хаджанов вече се познаваше с всички и на него се гледаше едва ли не като на представител на Министерството на отбраната — думата „санаториум“ въпреки че се произнасяше, някак си заглъхваше, дори угасваше. Само след час той вече беше любимец на публиката — на всички, от състезателите до съдиите, а след още час — настъпи мигът на неговия триумф като треньор.