Алберт Лиханов
Пролитане (64)

4

Борис се появи на следващия ден без всякакви предупреждения. Когато Глебка се върна от училище, брат му седеше отпуснат като дроб на пръстената пейка до стената на къщата към градината — беше облечен в леко яке, а под него носеше фланелка с ръкави и някаква детска щампа. Беше леко пийнал и държеше в ръка плоска с френски коняк — щом видя Глебка му я подаде без всякакви предисловия.

Глебка отказа, имаше тепърва да си учи уроците и изобщо — десети клас, но нищо не го влечеше, нямаше никаква представа какво точно иска — оттук нататък накъде? Въздъхна, приседна до брат си и сподели това-онова с него.

— Ти например знаеше накъде отиваш — заключи с леко завистлив тон той, — а аз си нямам понятие от този живот.

— Накъде отивам знаех — въздъхна Борис, — не знаех докъде ще стигна. Да не ти дава господ… Аз също си нямам понятие от живота.

Двамата се спогледаха и се разсмяха.

— Нищонеразбирковците! — измисли го Глебка.

— Нашата пръстена пейка пък е ННП — подхвърли Борис. — Нищо неразбирателен пункт.

Пак се разсмяха. Борис отпи, примижа, после каза:

— А сега хубаво гледай. Там, в оградата е тенекията със смазката, която ти домъкна, дай я тук. Ще ни трябва и някакъв стар вестник. Даже два. И една пластмасова съдина, нещо като леген.

Глебка не можа да намери пластмасов съд, но донесе ръждясала желязна кофа, дотътри и мрежата с блестящата тенекия. Борис я постави с отвора надолу и махна капака. Гъстата оръжейна смазка потече като мед. Но количеството й беше малко. Може би около половината от обема.

Борис помоли Глебка да остави кофата и да я покрие с дъска, след това извади от якето си десантен нож, внимателно допря острието при самото дъно, удари го с длан, то хлътна леко навътре и Борис внимателно изряза тенекиената основа. След това пак обърна тенекията и отвътре изпадна доста прилична на големина, опакована в найлони, после в картон, после още веднъж в найлони — съвсем плътна, матова срещу светлината, тухла.

Борис смъкваше опаковките една след друга и накрая Глебка ахна, не можеше да повярва — пред него имаше цяла тухла плътно опаковани долари. Наистина приличаха на тухла.

— На — каза Борис, — подръж ги!

Глебка ги претегли с ръка — върху дланта му моментално изби пот.

— Сто хиляди! — промълви Борис, загледан в цветовете на касиса и вече бухналата коприва.

— Откъде? — опита се да излезе от релсите Глебка, но Борис не му позволи.

— Откъдето трябва! Слушай внимателно! — вече не говореше брат му, а неговият командир, който изискваше подчинение. — Половината ще взема за личните си разходи. Ще ги занеса на Марина, ти знаеш… Другата половина ще скриеш. Но трябва да знам къде са. Измисли място. И още…

Огледа брата си и добави:

— Това са опасни пари. Повтарям! Никога не питай за нищо, никому не казвай нищо — нито на мама, нито на някой друг, нито дори на следователя, ако се наложи. На никого. Мълчи.

— Мълчи, прикривай се, таи, така ли? — попита Глебка, усмихвайки се с лекомислена храброст.

— Точно така! — погледна го накриво Борис.

Половината от тухлата той уви във вестника, омота я с канап, мушна я в непрозрачен плик и го тикна между нацепените дърва за огрев, които съхнеха и пресъхваха неизвестно за кога, тъй като къщата отдавна беше на газ, включително — отопляваше се на газ.

Цепениците подпираха задната стена на къщата като паметник на нещо отминало и, глупаво би било да се каже, зле устроено. О, не! По-рано те биха пращели в печката, биха разпръсквали искри по пода, биха се смели с живите си топли пламъци, биха разговаряли с хората, събуждайки у тях какви ли не мечти; с живите си езичета пламъкът рисуваше картини и изобразяваше какви ли не същества — познати и непознати. А какво е газта? Син равен пламък с много малки мазни езичета, лижещи вкупом всичко, което им заповядат, без разлика кого лижат. Та това огън ли е?! Това печка ли е, при това руска?

Печките ги нямаше, дървата стояха и братята без колебание мушнаха между тях половин тухла американска валута, паричната си консерва, така да се каже, тъй като твърде много унижени рубли бяха равнозначни на само една такава зелена хартийка — на този зелев лист, както остроумно го беше нарекъл народът. Консервите са полезно нещо, няма спор — най-важното е да не са отровни.

Никой — нито майка им, нито баба им, нито те двамата бяха бъркали от много години в цепениците, само синигерите и врабчетата си виеха вътре гнездата, но и това продължаваше до определена дата, а през втората половина на лятото пустееха и старите цепеници поскърцваха самотно от вятъра.

Те обаче не ставаха за скривалище. След ден-два на братята им се наложи да прехвърлят пакета на друго място, а втората половина от доларите Борис натъпка по джобовете си и след като похапна от простоватите гозби на баба си, се приготви да върви при Марина. Глебка обаче му разказа за вчерашните безчинства на рокерите и го помоли да се разходят до рекичката.

Искаше му се да поговори с Боря, да бъдат поне за малко отново заедно както в детството. Да повървят без да бързат за никъде, да се усмихват на всичко, да не се ограничават в нищо — нито във времето, нито в някаква непостижима цел — всичко да бъде възможно като при онзи, макар и печално завършил, лов на славея.

Изобщо! Двамата много отдавна не бяха били заедно — братята, които толкова много се обичаха, приятелите до гроб, малкият ездач и неговият верен кон от някогашните времена, когато все още имаха жълто около устата — каква е причината, когато пораснат и поумнеят, хората вместо да се сближат още повече, да се раздалечават?

Да приемем, че Боря се беше отдалечил заради учението, войната, пленяването му и тази недопустима, страховита история, но нали сега, когато всичко изглеждаше отминало, когато той все още не беше поел отново нанякъде и нямаше свое семейство — защо докато разполагаха с миговете хлапашка свобода да не прекарат отново няколко мига заедно?

Когато стигнаха до разорания бряг, Борис млъкна. До този миг той оживено говореше, а като пресичаха рекичката, пуста както винаги, дори беше извадил пачка долари от джоба си и я беше подхвърлял и ловял във въздуха, смеейки се. Сега мълчеше и Глебка разбра, че батко му е приел случилото се вчера както той самият, само че на негово място не би грабнал случайното паве, а би сторил нещо много по-сериозно… Той му разказа как рокерите са съсичали с гумите си тревните чимове, как са разтваряли земните рани със застояла вода, как са се гонели обзети от див бяс върху малкото късче земя, превръщайки го в отвратителна, тъжна кал.

Борис мълчеше и слушаше. После каза:

— Виждаш какво става, нали, Глебка? На някои всичко им е позволено. На други — нищо. Едни орат земята с пот на челото си, за да отглеждат жито. Други — за да си правят кефа. Някой заповядва. Друг изпълнява. Ти си беден, а те — богати. На тебе майка ти се скъсва от работа, за да те изучи и отгледа. А те, виждате ли, откриват банки. Въртят нефтен бизнес. Ние влачим хомота, те прибират парсата! Това справедливо ли е?

— А какво да правим? — попита Глебка.

— Или да се подчиним, или да се съпротивляваме.

— Как обаче? — почти извика Глебка.

Боря го погледна замислено и се усмихна. Потупа го по рамото и одобрително рече:

— Ами примерно както ти вчера. Грабваш павето и не им се церемониш.

— Стана случайно — отвърна Глебка. — Беше голяма глупост.

— Неслучайно, а инстинктивно. Никаква глупост не е това. Били са много, а са се изплашили. Не от теб. От други като тях. Нищо не биха ти сторили, защото цялата тази сган само гуши и то до откат. Това изобщо не са бандити. Могат да хвърлят прах в очите, но силата им е нищо и никаква! Тези само се кипрят и се правят на силни. Да плашат! Силата е нещо различно.

Глебка внимателно попита:

— „Югите“ ли са силата?

— Там, у тях — да. Тук — още не.

— Ами ти? — неочаквано изстреля въпроса си той.

— Аз ли? — учуди се Борис. — Не, не, аз съм само тоягата, бичът. С мене могат да ударят, дори да убият. Аз разбира се съм опасен, но нали разбираш, не сам по себе си, а докато робувам някому, докато съм му нужен. Получа ли свободата си, пак се връщам в табуна като всички.

Замълчаха, после Борис каза:

— Наскоро четох нещо… Марина домъкна един философ. Той призовава към „Съпротива срещу злото с насилие“. Разбираш ли?

Глебка поклати глава. Не, не разбираше.

Двамата не разговаряха като равни. Борис приказваше като възрастен, а на всичкото отгоре и с недомлъвки — на Глебка му беше трудно да го разбере. Защо тояга? Защо бич? Защо ще се връща в табуна? Въобще какво е „табун“? А той — Глебка — какво е? От табуна ли е, или не е? Сигурно си е най-обикновен момчурляк? Ами съпротивата срещу злото — това как да го разбира?

Имаше ли предвид парите в тенекията със смазката? Как бяха попаднали там? Защо Борис му ги беше изпратил в багажния вагон, въпреки че самият той пристигна на следващия ден? Откъде е всичко това? По каква причина си пренася винтовката в тубус за чертежи?

Нещо не беше съвсем така — знаел, не знаел… Тези неща отдавна тормозеха Глебка, бяха част от него, присъстваха ежеминутно в душата му и го оставяха на мира много рядко, много рядко ги забравяше. Сега, когато показваше на Боря превърнатото в курник поле и гаупашката битка на моторите с беззащитната земя, беше един от тези редки мигове на забрава. А брат му беше започнал да прави изводи, да обобщава, потопи го в нещо тежко и опасно, в нещо като за възрастни.

Неслучайно казват — от устата на младенеца глаголи истината. Какво че тя все още е само въпрос!? Неочаквано за самия себе си, Глебка попита:

— За какво са ти толкова пари? Откъде са?

Боря се захили.

— За какво ли? Да живея. Откъде ли? Да не ти дава господ да разбереш…