Алберт Лиханов
Пролитане (70)

10

Глебка седя дълго на стръмния бряг, провесил нозе над водата. Всичко наоколо едва-едва потрепваше в светлата лятна нощ — дихания, крилца, лапички и още нещо — почти незабележимо — може би щурчетата най-сетне изпъваха под телцата си своите слаби, уморени, неподвивани цял ден нозе. Глебка се чувстваше като оглушал, беше самотен — като че ли се намираше на дъното на черен кладенец.

Не вярваше на нищо и на никого, но най-вече на своя любим брат — Бориска. За разлика от по-рано, когато се доверяваше на всички и за всичко.

Когато бяха малки, Борис, струваше му се, беше поел цялата отговорност за брат си на свой гръб. Къде изчезна всичко това? Нима такива са годините на зрелостта? Те ли разделят дори най-близки в миналото хора? Те ли превръщат любовта в сметкаджийство, или в най-добрия случай преобръщат грижата — ето ти пари, купи си подарък, купи си дънки. Онова, заради което хората някога са били готови да реват, дори да се бият, днес се е превърнало в стока — проклета да е тази стока!

Загледан в тъмното, Глебка сякаш се опитваше да съзре не нещо конкретно, а истината и живота. Опитваше се да си обясни какво точно се беше случило тогава, когато мобилният му телефон беше зазвънял…

Да, беше се случила някаква чудовищна беда. Боря не му каза нищо конкретно за това обаждане. Нито за страховитото погребение на нечии чужди останки. Нито за раздялата с него завинаги — мъката на мъките, преживяна изцяло и то на хиляда процента.

И изведнъж — като с вълшебна пръчка — животът се оправи за сметка на нечий друг живот. Грешка, случваща се може би веднъж на сто години или на хиляда, а може би и още по-рядко.

Но после, после? След тази невидима оттук война, след завръщането му, точно когато всичко изглеждаше, слава на Бога, приключило… Вместо „слава на Бога“ се случи обратното! Започна нещо ново, потайно, страховито, може би, прости ми, Боже, по-страшно и от най-страшното.

От ума на Глебка никога не се изтриваше една телевизионна новина — за убийството на банкер на име Канор. Или, може би, Кенор. Колко и какви ли само не убийства показват по телевизора — всички вече свикнаха — на никого не му прави впечатление. Замислиш ли се, смъртта в наши дни направо фамилиарничи с хората.

Например, „щайгата“ ни известява, че са се самоубили четирийсет хиляди души за една година. На всичкото отгоре ни утешават — не се вълнувайте, викат, бройката намалява. Така че какво толкова — някакъв си там банкер, който Глебка изобщо не познава! Телевизията беше показала убития проснат върху снега — около него тичаше кучето му. Значи го бяха простреляли отдалече. Точно по онова време Борис беше изчезнал за първи път със своята винтовка. След това се беше появила тенекията със смазка. А след нея — и брат му — ни лук ял, ни лук мирисал. Глебка беше закопал парите в четирите ъгъла на двора. Не биваше да пита Борис за нищо, това беше безполезно. Кой щеше да разкрие тази тайна?

Но от къде на къде трябваше да свързва неговото заминаване с този банкер? Можеше да е пътувал по съвсем друга работа. Ами стоте хиляди? Само за три дни! Обаче онзи банкер беше милионер, олигарх — за убийството му, впрочем, сигурно биха платили повече.

А не можеше ли да се получат сто хиляди и за нещо друго? Да се спечелят в някое казино или как беше там? Да се получат като подкуп? Но на Боря за какво? Какво управлява, какво зависи от него, че някой да го подкупва?

Работата беше съвсем ясна, като че ли не беше нощ, а ясен ден — снайперистът беше получил снайперските си пари за снайперския си труд. Ако пък някой му хвърли един въргал и той едва успее да се отърве жив, това пак ще е за снайперския му труд, нали? Явно не е улучил или изобщо не е стрелял. Щом къщата ти пламва от четирите страни едновременно, едва ли е случайно, едва ли е защото си досадил на някого.

Щом държиш в ръце чуждата тайна, трябва да я закопаеш. Да я изгориш.

Едва сега Глебка разбра защо Борис беше подхванал разговор за Чуждестранния легион. Там тези неща стават легално, почти официално. И да не е така, там не си сам, както става ясно, там имаш поддръжка. Тук той беше вълк единак, разбира се, ако всичко съчинено от Глебка излезеше истина.

Побиха го тръпки. Представи си, че се прицелва в човек. През същия този оптически мерник. Човекът тича по пътеката, до него бърнестото му бойно куче не би допуснало никого в близост, но прозвучава тих изстрел — като настъпена съчка в гората.

Глебка се замисли, сякаш подлагаше сам себе си на изпит.

Опасно ли е? Естествено.

Ужасно ли е? Изненада се от собствения си отговор — не!

Колко ли още такива банкери тичат за здраве! Вероятно докато съществуват, наказателната мярка срещу тях винаги ще бъде търсена стока — сигурно всички те са мошеници, край които се навърта цяла тълпа желаещи да поделят пая им.

Следователно, Боря е само обикновен служител стрелец, нещо такова. По каква причина не би могло да има такава длъжност, а? Макар и рядка, неежедневна. Ето на — домъкват се някакви си там рокери, разорат ти брега, угробят де що има живот — от щурче до новороден присмехулник, а с какво те са по-добри от другите — тези богатите! Всякаквите му там рокери и брокери!

Глебка попита сам себе си в мрака:

— А ти би ли могъл?

Много му се искаше, направи всичко възможно, за да каже — „да“! Но нощта беше тъмна, той беше насаме със себе си — никой не искаше от него да лъже сам себе си.

Искаше да си отговори с „да“, но само въздъхна.

Искаше му се с решителна, мъжка стъпка да поеме към къщи. Майната им на разните му там щурчета и пеперудки, ако запукат под краката му — но тръгна внимателно, предизвиквайки лек шум — дори с една пръчка разбутваше тревите пред себе си, за да предупреждава по този начин малките твари да се пазят от стъпките му.

Стигна утъпкания път и въздъхна с облекчение. На душата му стана още по-тежко.

Глебка не знаеше как ще живее.