Алберт Лиханов
Пролитане (44)

6

Как трудно се излизаше от този водовъртеж — майката, бабата, Глебка… Да изплуваш макар и само за глътчица въздух, който дава живот — трябваше да гребеш, да се издигаш нагоре, да правиш нещо, с което да преоболееш бедата. Но преодоляването й не беше лесна работа.

Майката взе болнични — дойдоха да я видят почти всички лекари от санаториума — без стоматолога. Взимаха й кръв, въпреки че беше вкъщи я сложиха на системи. Предложиха й лечение в друг санаториум, колкото се може по-далече от Краснополянск, за да се успокои, да се отстрани, но тя отказа като кимна към бабата и Глебка: „Как да ги оставя!?“.

Баба му се държеше, потропваше, позвънкваше на печката — готвеше, после притихваше, започваше да хлипа, разридаваше се, а майка му от кревата я успокояваше, доколкото можеше. После сякаш си сменяха местата, майката избухваше в плач, а баба му присядаше до нея да я утешава.

Глебка също се присъединяваше към тях. Ревяха тримата, хълцайки, без да се срамуват един от друг — от какво да се срамуваш?

Едва климайки, майка му тръгна на работа. Глебка не ходи на училище само два дни — на погребението и на следващия ден. Щеш — не щеш, това принуждава да се вземеш в ръце, помага.

Но не и на него — така се получи. Терапията действаше само временно. Учителят преподаваше новия си урок, след това изпитваше, съучениците му нещо отговаряха, ясно е, че това отвличаше вниманието — и Глебка се хващаше на тази изкуствена патица, играеше тенис на маса, прехвърляше топчетата на думите, но внезапно някаква непреодолима сила го улавяше за гърлото и го стискаше с всичка сила — почти задушавайки се, той хукваше в тоалетната, пускаше чешмата със студената вода и гълташе безвкусната, хлорирана течност, почти се давеше, докато отмиваше прогарящите го сълзи.

Такива пристъпи, почти припадъци, го спохождаха и на улицата. Веднъж, докато вървеше покрай господарския парк, иззад далечните завеси на паметта му, сякаш се изтръгна ярък, като че взет от филм образ: Борис в чисто бяла незапасана риза, разкопчана около врата, скача като конче по лъкатушещата крива пътека зад кованата стара ограда, а Глебка, вкопчен в раменете и ризата му; Борис ръмжи, вика „иха-ха“, а Глебка се смее, нищо повече, само се смее!

Той е на три години, най-много на четири, нима човек помни себе си, когато е тригодишен, очевидно — не, но ето че тази картина се изтръгна иззад кулисите на времето, значи си спомня! Смехът на онова безоблачно щастие от само себе си се срина в плач, в сълзи — в горчивата истина, че това никога, не само няма да се повтори, но дори и споменът трябва да умре, препъвайки се в едно непоправимо знание, че кончето е пораснало и е загинало.

Глебка се притисна към оградата с ръждива желязна плетеница, залепи се към червената тухлена ронеща се колона и заплака хълцайки; в този момент някой докосна рамото му.

Той трепна, обърна се, съзря някакъв непознат старец. Беше облечен като просяк — във вехта татарска антерия, в някакви сиво-тъмнокафяво-малинови потури, в плъстени памучни ботуши, каквито никой вече не носеше дори в най-затънтените села. Като че ли този човек се беше появил не иззад ъгъла, а от някакво друго време, може би дори от далечните времена на войната, за която често показваха филми по телевизора. Очите му бяха светлосини, съвсем младежки, дори детински и гледаха Глебка радостно, почти възторжено, сякаш неочаквано беше срещнал своя син или внук. Но думите някак си контрастираха с изражението на лицето му, въпреки че уж успокояваше момчето:

— Не тъгувай, синко. Много неща имаш още да изпиташ.

След това, усмихвайки се все така радостно, добави:

— За друго трябва да мислиш. Какво ще правиш в живота си. С кого ще бъдеш. В кого ще се влюбиш. Към кого ще изпитваш жалост. Защо…

Беше ноември, утъпкан мръсен сняг покриваше земята. Старецът беше гологлав. Лекият ветрец едва-едва ветрееше неговите редки бели къси коси — някакъв лек мъх.

Глебка помисли, че този дядка много му прилича на някого, беше го виждал някъде. Но не можеше да си спомни къде. Помисли, че думите му звучаха твърде тъжно, защо обаче усмивката му беше толкова весела.

Старецът се обърна и пое по своя си път. Глебка си помисли, че сигурно му е студено без шапка.

— Не — отговори старецът, сякаш беше чул въпроса на Глебка. И добави: — А брат ти е жив, разбра ли?

В своя ъгъл Глебка клюмна от безсилие — между кованата решетка и старинната колона.

— Заради това се усмихвам! — повиши глас старецът, без да се обърне.

И разтвори ръце, учудвайки се как малчуганът не разбира толкова просто нещо.

Глеб наведе глава само за миг, а когато я вдигна, дядото вече не беше там, въпреки че до завоя имаше не по-малко от петдесет метра.

Той скочи и хукна, за да го настигне. Зад ъгъла нямаше никого. Върху снега нямаше следи.

Впрочем, снегът беше утъпкан. Никакви следи не можеха да се различат.