Алберт Лиханов
Пролитане (74)

4

Случилото се оттук нататък по-късно на Глебка щеше да му се струва като кино епизод — беше гледал нещо подобно само по телевизора: стремително и неразбираемо.

Можеше да бъде сравнено и със стихийно бедствие, нещо като свлачище, само че не в планината, а тук между хората, в града, на площада — ярко осветен от уличните лампи.

Те излязоха от булеварда на доста пустия вече площад, поне в сравнение с търговската улица и поеха по края й, без да бързат за никъде.

Зад тях се чу тичане, някакви викове, те се обърнаха и видяха как право насреща им се носят петнайсет души в черни дрехи.

Това беше първото, което се наби в паметта му — черните дрехи. Те преследваха двама души с техния ръст. От време на време преследваните викаха нещо с пълно гърло, а чернодрешковците мълчаливо ги гонеха.

Цялата тази тумба изскочи от търговския булевард — най-вероятно от ресторанта в ъгъла на площада, който разпръскваше илюминации. Чу се вик, шум, изсвирване, запулсираха сините светлини на сигналните лампи върху милиционерските патрулки. Чернодрешковците вместо да се разбягат, се нахвърлиха върху преследваните. Едва сега Глебка успя да види по-добре побойниците — бяха с избръснати глави. Скинхедс!

Биеха някакви непознати, макар и само с юмруци — без палки и без оръжия — удряха обаче със злост, безмилостно, с някаква необяснима ярост.

Само след три минути Глебка дочу как го вика отдалече най-големият от братоците — Пьотър:

— Гле-е-ебка!

Досети се, че братоците са се изпарили на безопасна дистанция, не беше зле и той да се чупира. Хукна, но беше късно. Зад ъгъла изскочиха ченгетата, при това с кръгли каски последна полицейска мода — и точно като на кино, без да иска Глебка налетя върху им, а те го заловиха.

Цапардосаха го с палка в слабините, точно под реброто; той се опита да им обясни, но дъхът му секна от удара. Извиха му ръцете и го завлякоха в арестантската газка. Глебка чуваше как братята викат на ченгетата:

— Невинен е! Ние само си вървяхме!

— Ще видим къде сте си вървели! — отвърна им хрипкав глас. — Ще видим и вие кои сте! Елате насам!

Ченгетата ги погнаха — Глеб по-скоро почувства това, отколкото го видя, но братоците явно отърваха кожите.

Заблъскаха го към колата, той не се съпротивляваше, не се дърпаше — само пъшкаше. В полумрака дочу съчувствен глас:

— Какво толкова ви направиха, а?

Глебка отговори:

— Само минавах, нямам нищо общо.

— Тогава защо бягаш? — отвърнаха му с усмивка.

След това вратата се отвори няколко пъти и набутаха вътре неколцина от бръснатите чернодрешковци. По-точно стриганите. Изглеждаха като напушени. Крещяха:

— Здрасти, Вовка!

— Напред, Русия!

— Няма да дадем руските девици на черногъзите мръсници!

— Ей, момчурляци — отрони в светлината на мъждивата лампа някакво ченге на средна възраст. — Не вие тях, тези девици вас ще ви харижат и окото им няма да мигне.

— Гавриш се, чичка! — изрева отчаян момчешки дискант. — Вие им ги харизахте, ние ще си ги върнем обратно!

Сякаш някой пресова времето — превърна го не в минути, а в блокове.

В блок първи чернодрешковците с бръснатите черепи, възбудени така, сякаш са се нагълтали с наркотици, крещяха и псуваха около Глебка. Повече от ясно е, че се познаваха помежду си и припряно обсъждаха нещо, което само те си разбираха, от кухите им фрази обаче ставаше ясно, че са „отпукали“ някого, някого са „насапунисали“, дори че са отмъстили някому за нещо и един през друг хвалеха ту този, ту онзи за смелостта и героизма му.

Те си имаха главатар, към който се обръщаха най-често — наричаха го Влас — вероятно той беше босът. Лампата зад желязната мрежа едва мъждукаше и Глебка не можа да разгледа лицата им, но успя да ги преброи — освен него в колата имаше още петима.

Петимата възбудени биячи дори не го забелязваха. Това се съдържаше в блок първи.

Във втория изведоха и шестимата един по един, прекараха ги от вратата на колата през мръсната, цялата в храчки стълба, и след още метър-два ги набутаха в една килия — от вездесъщия телевизор той знаеше, че й викат „маймунарника“. Преди да ги натикат вътре обаче, ги обискираха. От шестимата взеха един-единствен предмет — паспорта на Глебка с парите. Останалите се оказаха без абсолютно нищо у себе си. Нито монета, нито кламер, нито дори продупчен автобусен билет — нищо не беше намерено.

От газката до маймунарника всеки го водеха по две ченгета — общо дванайсет за шестимата — превесът беше очевиден и всичките тези мъжища се насъбраха пред ограждението, зад което седеше дежурният капитан, припряно задуднаха — чуваха се такива победни интонации, че човек би помислил, че са обезвредили банда убийци или въоръжена до зъби шайка бандити, а не деца на училищна възраст.

В цялата тази суматоха Глебка се опита да каже на капитана, че е попаднал тук случайно, че просто е бил на площада и това е неговият паспорт — тогава офицерът извика:

— Кой го залови този? — разтвори паспорта. — Горев?

Никой не откликна.

— Просто минавах оттам! — повтори Глебка.

— Последвай ме в килията, всичко ще изясним.

Утихналите за минута ченгета отново започнаха да дърдорят и Глебка чу как единият казва:

— Тези, които го задържаха, сигурно са останали там!

В маймунарника, разбира се, беше по-добре, отколкото в газката — поне беше светло, а към стените имаше прикрепени широки пейки, за да могат арестантите да лежат нощем. Глебка се огледа. Това беше блок втори.

Случилото се изглеждаше абсурдно, но той все пак вярваше в справедливостта.

— Ей това е! — проговори най-накрая онзи същият, Влас. — Вижте, при нас се е хванала случайна птичка!

Не прозвуча като гавра, нито като подигравка, напротив — беше съчувствие. Протегна му ръка:

— Аз съм Влас. А ти?

Глеб каза името си, въздъхна, разказа му как е станало всичко и петимата се позасмяха. В маймунарника тяхната надменност и бойният им дух май доста бързо се изпариха. В приказките им повя неувереност. Трима от петимата гледаха настрани, прозяваха се, мръщеха се и не говореха много-много. Думата взимаха само Влас и още един висок и тъмнокос младеж по прякор Гарвана. Явно Влас веднага усети, че духът на бойците му пада и се опита да ги съживи — затова избра Глебка.

След като се изясни, че е сред тях случайно, на Влас му направи впечатление, че Глебка изглежда спокоен, не нервничи, а вярва, че всичко ще се размине. Така и трябваше да стане — да му се размине, но Влас искаше да провокира своите хора:

— Момчето загази заради нас. Хубаво го вижте! Справедливо ли е това, а? Ние не носим нищо, а той — паспорта си. Въпреки това го изкарват виновен. Хубаво гледайте! Вземете си урок! И мислете с главите си!

Глебка попита:

— А ония двамата вие защо ги… а? Цяла тумба сте.

— О-о! — дълбокомислено проточи Влас. — Дълга история! Съвсем обнагляха тия черногъзльовци!

— Какво обнагляване — опъна му се Гарвана, — тя сама, кучката!

Тримата дълговрати въздишаха, въртяха се, Влас махна с ръка:

— Като цяло, отне насила гаджето на приятелчето ни. Съблазни го. Отне му го… Един от тези. Пък и изобщо, нали виждаш какво става? Твоят Краснополянск вече му е време да го прекръстят. Знаеш ли как? — той се ухили. — Чернополянск.

Глеб не възнамеряваше да говори тук излишни неща, пък било то и пред тези наплашени и общо взето, не чак толкова отвратителни момчета. Въздъхна и поклати глава.

Още един блок.

После в дежурната до слуха му достигна оживление. Глебка позна гласовете на Петка, Фьодор и Ефим. Те отначало се прекъсваха един друг, но постепенно басовият глас на най-големия надделя. Обясняваха на дежурния кой е Глеб, как съвсем случайно е попаднал там и как четиримата не са оттук, а от друг град — Глебка е ученик, а те са студенти и сега тримата са негови свидетели.

Ченгетата, докарали шестимата нарушители, отново бяха излезли да патрулират и в управлението цареше спокойствие. Капитанът — по всичко личеше приличен човек — изслуша Петка, нареди им да напишат на един лист показанията, адресите си с трите имена, а след като разбра, че са братя, дружелюбно се засмя. Глебка чу как Петка се приближава плътно до дежурния и му говори нещо с много тих глас — не се чу точно какво, но капитанът изненадано възкликна:

— Чувал съм! — после добави: — Сериозно ли?

Подът проскърца, капитанът приближи маймунарника, замислено огледа бледите момчешки лица, безпогрешно се спря на Глебка и кимна:

— Ти ли си Горев?

— Аз — изправи се той.

Капитанът помълча, крачейки напред-назад. След това с нежелание, почти извинявайки се каза:

— Ще се наложи да потърпиш до сутринта. Няма дежурен следовател. Щом като си попаднал в тази компания, има установен ред за освобождаване. Какво ще докладвам на началството, ако утре не си тук?

Без пауза попита:

— Къде е брат ти?

Глебка доста се смути. И през ум не му беше минавало, че ей така право в очите някой ще го попита за Борис. Отвърна по военному:

— В разход е.

— До сутринта, до сутринта — каза капитанът и се обърна към породените. — Вие вървете. Написахте ли си телефоните? Мобилните или как там…

Това беше последният за тази вечер времеви отрязък — блок.

Нощта мина без сън. Момчетата налягаха по пейките и заеха почти цялото място, а Глебка след като си даде сметка, че по старшинство е втори след Влас, се сви в ъгъла като него, за да могат да полегнат другите.

И все пак сънища го навестиха. Кратки и объркани, те се появяваха в миговете, когато главата му се отпускаше, когато се изключваше, а тялото, притиснато към студените пръти, политаше настрани и той се стряскаше. Разбира се, Глебка виждаше в тях Борис, но колко странно — той не би могъл да го е виждал никога такъв. Боря беше малък, навярно тригодишен, стоеше пред техния дом, а зад него се виждаше стената от дървени стволове, почернели от хилядите дъждове. Малкият Бориска се разпознаваше без усилие. След това се появи крехкото телце на птичката — новороденото присмехулниче — убито на брега от същите тези мотористи — дори не от тях, а от грохота на машините им. Видя и лицето на онази блондинка в рокерски шлем — само очи, без лице. Те не се взираха със злост и въпреки че устата й не се виждаше зад издадената част на каската, беше ясно, че му говори. Но какво?