Алберт Лиханов
Пролитане (60)

10

Веднага се разделиха и братята тръгнаха към дома си, а Боря помоли Глебка да го поизпрати без да бързат.

Те стигнаха до къщичката на Марина. Борис разтвори портичката, извади ключа от една цепнатина над прозореца, влезе в двора, като не забрави да сложи вътрешния райбер. Обясни, че днес Марина е на имен ден при приятелка, а той трябва задължително да покаже нещо на Глебка.

Помоли го мъничко да изчака в пруста, влезе в къщата и веднага се върна с желязна щанга. Коленичи в ъгъла, пъхна я в цепнатината, понапъна се. Дъската, по-точно част от нея, се отмести, той леко я повдигна, извади отдолу квадратна метална кутия от чуждестранни бисквити. Отвори я — в нея имаше няколко зелени банкноти. Бръкна в джоба си и измъкна две дебели пачки. Третата подаде на Глебка. Той дори се отдръпна.

Борис изруга, извади от „банковия“ си колан две стотачки, пусна ги на коленете на Глебка и внимателно обясни:

— Не са за теб, за жените са, нека ги сменят за рубли, поне да се нахранят човешки!

Глебка се поколеба, но го послуша. Борис сложи две цели пачки в тенекиената кутия и обясни:

— Ти ще ги контролираш, в случай на нещо. Тук си вътрешен, знам.

Всичко в Глебка пламна. Ами да! Това трябваше някога да стане известно, рано или късно. Страхливо замълча.

Значи Марина. И така ли щяха да си изясняват отношенията с Борис!? Бегло, мимоходом! Нали не бива да останат недоразумения!? Направи плах опит. Каза нещо като:

— Боря, разбираш ли…

Той не му позволи да говори, повиши глас, макар и тихо:

— Последната работа сега е да си изясняваме отношенията. Има по-важни неща.

Изтегли изпод подовата дъска дълъг цилиндър. Впрочем повече приличаше на тубус за чертежи — Глебка беше виждал подобен в някакъв филм.

Боря свали капака на тубуса и като го наклони, изтърси — направо да се гръмнеш! — новичка винтовка, но не малокалибрена, а бойна. Отново пъхна ръка в цепнатината, извади още една кутия и като на игра просто измъкна от нея оптически мерник.

Щрак-щрак! — и в ръцете му затанцува, заигра, заподскача красива снайперистка винтовка, съхранявана грижливо и вероятно смазана тънко с нещо, защото сияеше и святкаше с черен гарванов блясък.

Боря я гледаше както се гледа близка приятелка, щракаше затвора и изглеждаше съвсем спокоен, но говореше през зъби нещо съвсем друго.

— Продадоха ме, братко! Едните ме продадоха на другите! И нищо не можеш да промениш, иначе… Така че заминавам на работа. А ти! „Мълчи, прикривай се, таи“ — както е казал поетът. Най-важното — мълчи!

Той наведе глава. Без да поглежда Глебка, каза:

— Никой нищо не знае. Ако имам късмет, ще се върна. Парите са за вас. Марина нищо не знае. Грижи се за нея, тя е бедна като църковна мишка. А пък аз…

Той стисна до болка ръката на Глебка:

— Грешен съм, братле! Но! Мълчи! На никого не казвай. — Боря кимна към винтовката: — Иначе мортус!

Свали мерника, внимателно положи оръжието на пода, влезе в къщата и се върна с продълговата синя чанта за голям багаж, на която се виждаше надпис „Volvo“, сложи на дъното й тубуса с разглобената винтовка, отгоре кой знае защо постави якето си.

Отнесе багажа в стаята, отново се върна.

Глебка стоеше с треперещи устни, готов да заплаче от всичко, което му се стовари изведнъж, включително и това, че не разбираше много неща.

Че брат му, погребан и възкръснал млад мъж, изтърпял бог знае какво, говори с него не само като с единствен брат, но и като равен с равен, както мъж говори с мъж, на когото може да се довери.

Боря прегърна Глебка, до болка го притисна към себе си и каза:

— Не ме помни с лошо!

Отвори вратата и изскочи навън.