Алберт Лиханов
Пролитане (14)

14

При поредната пълна горевска сбирка върху дънерите Бориска рисуваше нови възвишени планове. Ето че ремонтът в санаториума отиваше към своя край — оставаше да се довърши пристройката — и майорът беше позволил вечер — след училище, момчетата да тренират на тренажорите. А освен това зад оградата се изграждаше тир!

Въпреки че Михаил Гордеевич засега не отваряше дума за стрелбището, в главата на Бориска вече се затвърждаваше следното: непременно ще се науча да стрелям!

Всичко което разказваше Борис, дружината слушаше със затаен дъх, щрихите, които той нахвърляше, оставяха у тях впечатлението, че не са само празни приказки, всичко изглеждаше надеждно, и като че ли даже твърде хубаво, за да бъде истина.

Главанака и Аксел се съмняваха: тир — това си е направо супер, но дали ще ги огрее; колкото до тренажорите, Борка, естествено, щяха да го пуснат, щом майка му работи в санаториума, те обаче през какви иглени уши ще се промъкват? Петя, Федя и Ефим се съмняваха по-умерено, поради своята практичност обаче не вярваха, че както в тира, така и във фитнеса някой ще ги пусне безплатно.

— Разбира се, че ще има входна такса, въпросът е каква? Пък и откъде ще намерим кинти! — огласи съмненията си пресметливият Ефим.

В отговор Бориска примижаваше, ядосваше се — ужасно му се щеше всичко да бъде по мед и масло. Твърде сериозно беше влязъл под кожата му Гордеевич.

Съвсем наскоро Борис попадна на майора в града. Баба му го беше пратила за захар и в нармага за винтчета. Там именно се срещнаха — щом го видя, майорът веднага го заговори и то с такова уважение, че всички посетители спряха, изненадано вторачиха очи в момчето и внимателно го заоглеждаха.

— О, Боря! Радвам се да те видя! Какъв късмет, че те срещам точно тук! Нужно ми е да се посъветвам с някого, а нали съм сам, няма с кого! Ела, ако обичаш, насам! Виж, трябва да избера панти. За нашата фитнес зала! За вратите. Кои са по-добри, как мислиш? Вратите са леки, а ми се ще да взема от най-красивите!

Майорът говореше на висок глас, доста разпалено, изстрелваше цели камари от думи, като че ли не беше военен — още повече — десантчик, ами някакъв бърборко от телевизора, от познатите хумористични програми, където дуднат бог знае какво, по възможно най-гръмогласния и пустословен начин, но така, че човек да си помисли: няма нищо по-важно на този свят.

Никой никога не беше разговарял така с Борис, никой никога не се беше държал с него толкова дружелюбно и вежливо; страните му поруменяха, запламтяха, изгаряни от любопитните погледите на хората, които минаваха край тях. Сякаш по нажежени плочи доближи майорът и той му стисна ръката, без да прекъсва пламенната си реч:

— Иска ми се да са месингови. Ще е красиво, нали? Само не тези — железните! Може да са по-здрави, но нямат вид!

А от пантите, както се изясни, трябваха поне сто бройки, не по-малко! Продавачките от частното магазинче се въртяха на пети около новия помощник на майора за сметка на останалите си клиенти, но можеш ли да не обслужиш по съответния начин такъв достоен за уважение клиент, който купува на едро?

Михаил Гордеевич притежаваше удивителен талант! Без да казва нищо кой знае какво, само с вежливите си думи, със сърдечния начин по който се ръкува с Борис пред погледите на хората, с това че сложи приятелски ръка на рамото му и се обърна за съвет към него, сякаш е най-компетентният специалист без чиито съвети за нищо на света не би могъл да купи нужните панти — само с това — той на мига, този път окончателно, завоюва сърцето на момчето. И въпреки че след като накупиха още цяла купчина железарии, Гордеевич го помоли да му помогне да пренесат тежестите чак до санаториума, на Боря дори за миг не му мина на ум, че някой просто го използва за носач.

Момчето направо ликуваше, разгорещяваше се все повече и повече, благодарно от сърце, че този як мъжага крачи до него, говори му някакви несъществени на пръв поглед неща, но така — сякаш му споделя важни тайни, сякаш двамата са дългогодишни, много добри познати — мъже на зряла възраст.

По същество майорът поставяше Боря на едно стъпало със себе си и така извършваше великото чудо на прехода на момчето от детство към зрялост, като пропускаше юношеството. Подобно нещо можеше да се сравни с това, да прескочиш, примерно, от осми, направо в десети клас. Да пропуснеш девети! И то, благодарение на специалните заслуги на този негов учител с тъмнокафяви очи, гръмък глас и мъжествени черти — черти на човек, раняван на фронта!

По някакво прекрасно стечение на обстоятелствата в този момент Борис беше сам, Глебка си остана у дома и след раздялата с Михаил Гордеевич пред вратите на санаториума, имаше сума време да осмисли случилото се.

На пръв поглед нямаше кой знае какво. Но по какъв прекрасен начин стана всичко!

С него се отнасяха като с равен, като с възрастен. Беше получил ясен отговор на въпросите, измъчвали ума му. Че, разбира се, момчетата ще бъдат допускани в санаториума! Естествено, безплатно! Само трябвало да се организират в клуб — и още — да разширят кръга до към петнайсетина-двайсет човека. И да обмислят добре какъв да бъде клубът им; тренажорите са част от тренировките. Да си изберат спорт. Ако е борба, каква точно? Или бокс?

Колкото до стрелбата в тира — нямало да стане скоро. Да вдигнеш нещо от голи руини — не е шега, нали? Трябват страшни пари. Изобщо!

Така майорът за пръв път отвори дума за тира — мимоходом, като планове за бъдещето…

Когато се разделяха, предложи на Бориска:

— Ако искаш, можеш да станеш главен помощник по младежките спортни клубове! Назначен си! Никого другиго не познавам, само теб. Готви момчетата! Подбирай състава! Проверявай качествата им! Мисли, но засега не бързай с приказките! Още е рано!

С това се разделиха.

Борис хукна към къщи, забрави захарта, забрави винтовете — след срещата от главата му се вдигаше пара. Но при парка все пак успя да удари спирачките. Влезе вътре. Приседна под вековната липа, пое си дъх.

Как му провървя, че срещна този чудесен човек!