Алберт Лиханов
Пролитане (29)

1

Така Глебка остана без брат си.

Не, той не замина веднага — преди това изтекоха доста седмици, изпълнени с по-големи и по-малки грижи, повечето радостни или във всеки случай напълно нови, никога непреживявани в синята крайградска къщурка. Но Глебка беше наясно, той чувстваше много точно ставащото — и в същия ден, когато брат му се върна от военните, сякаш падна от някаква стръмнина.

С Борис се случи нещо — и то внезапно. Дори усмивката му стана като на по-възрастен, като на мъж — сдържана, само в ъгълчетата на устните, като че ли се страхуваше да покаже зъбите си. Говореше като зрял човек — отделяше думите — без детинската скороговорка, когато половината от изречението се изгубва, но остава разбираемо, въпреки че думите се задавят от потока на бликащата радост или мъка.

Не. Все едно Боря вече беше заминал.

Нима е възможно! Седеше на пейката някак издължен, изпълнен с напрежение — не отпуснат като в годините на детството — а с отчетливо изправен гръб, говореше без да бърза, усмихваше се само с крайчеца на устните си, но гледаше някак през тебе, в някаква незнайна далнина, където улиците са други, сградите са други и най-важното — хората са други — може би затова той говореше така сдържано, сякаш общуваше с онези непознатите, а не с него — с Глебка, нито с майка им, нито с баба им…

Получаваше се така, че уж беше тук, а всъщност го нямаше. Уж говореше на теб, а думите му, по негово собствено желание, звучаха за някого другиго.

Това беше стръмнината за Глебка. Брат му си беше отишъл, беше се разделил с него, той вече ходеше, дишаше, говореше там — в невидимия оттук град, където се намираше десантното училище — неговият нов живот и съдба.

Кой ли не утешаваше Глебка — най-вече баба му. Тя вероятно го разбираше по-добре от всички и беше съгласна с него, а той като омагьосан, не спираше да плаче, избягваше от стаята, не можеше да се сдържи и тогава на Борис му се налагаше да отиде при братчето си, да разлепи здраво стиснатите си устни, да покаже белотата на младите си зъби и да изрече нещо съвсем недетско, нещо много сериозно — единственото, което можеше да утеши Глебка:

— Нали ти самият го искаше!

Искал — не искал, в него напираше един нито детски, нито възрастен, а по-скоро животински, идващ като от утроба рев; този рев се надигаше от вътрешния свят на Глебка, от самото дъно на неговото същество, сякаш в пътуването на Бориска прозираше грозно предсказание или предупреждение, което нито той самият, нито някой друг можеше да разпознае, да чуе, да проумее — никой не можеше да го долови. Всички го гледаха изненадани и притеснени, но щом Глебка млъкнеше, на мига забравяха случилото се. Винаги става така — оставаме глухи за истинските предсказания. Но нима тъкмо незнанието какво предстои да ни се случи в бъдеще не е онази велика тайна, която ни кара да продължаваме да живеем — спасителната благодат. Ако знаехме какво ни очаква, навярно животът би спрял…

Предчувствията обаче са ни подарени като висше предупреждение. Трябва само да се научиш да разграничаваш предчувствието от обидата, болката и другите неща, които също като него предизвикват сълзи. Едните сълзи са сълзите на облекчението. Другите — на предчувствие за бъдещето.