Алберт Лиханов
Пролитане (46)

8

Успя ли да прогони от ума си тази случка? И да, и не.

Да, защото това наистина приличаше на някакво видение. Нали Борис беше погребан наблизо в гробището. Когато Глебка отиваше там — сам или с някакви възрастни, винаги се чувстваше като в полусън. Гледайки снимката на брат си върху червената пирамидка без звезда, той разбираше, че всъщност това е жестоката истина, а останалото — странната среща, е нещо друго, нещо неразбираемо.

Няколко пъти към него се присъединяваха братоците — Петя, Федя и Ефим или отдавна надхвърлилия пределите на акселерацията Аксел, или Витка Главанака, заякнал днес като бик. Мълчаха, въздишаха, произнасяха безсмислени междуметия — „ох“ и „ах“, потупваха Глебка по гърба или раменете, изразяваха съчувствие. Пиеха.

Колкото по-бързо бягаше времето, толкова повече Глебка се дразнеше от това съчувствие. Поначало във всички тези думи и жестове той долавяше липсата на непринуденост, а след това — не, не точно неискреност, а някаква сухота, дори умора от чувството, че си длъжен непременно да отидеш на гроба, да демонстрираш своята скръб, своята печал.

Глебка започна да чувства следното: тези прелюбезни приятелчета просто се преструват, как иначе! Животът беше извършил непоправим обрат, Боря го нямаше — жалко, но какво можеше да се направи, всички сме пътници — тъгата от присъда като тази се превръща най-напред в печален ритуал на поклонение, а след това напълно се разпада като пресъхнала бетонна смес, под която стърчи само арматурата — железни прътове, скелето на живота. Но колко ужасно е то.

И колко удивително, колко неочаквано животът пренарежда своите акценти! Близките ти приятели от детството, с които си смятал, че ще си близък цял живот, порастват и се променят. Срещаш скъпия свой приятел пораснал — колко пъти си искал да си поговориш с него, да пийнете по бира, да поскитате по улиците, а изведнъж разбираш, че сте се отчуждили, че всичко, което ви е свързвало, се е разпаднало, посипало се е на прах и за разлика отпреди, нямате какво да си кажете. На раздяла се усмихвате, изричате абсолютно неискрени думи за нова среща, но нямате желание да я осъществите…

Така става сбогуването с детството — то винаги е и срамежливо, и припряно, като че ли си гребал с халба направо от бурето, пил си до пресита и изведнъж халбата ти дрънчи по дъното — спасителната течност е свършила, дружбата е пресъхнала, а с нея и спомените, и чувствата, и още нещо — лично твое, скъпо, без което по-рано ти се е струвало, че животът ти е невъзможен.

Не, възможен е, но внимание — неслучайно поговорката гласи: старият приятел е по-добър от двама нови. Изобщо! За да не пресъхва приятелството, за да не е голо дъното на бурето, от него не бива само да се гребе, то трябва и да се долива! Но с какво?

Спомените не са бурета да ги доналееш, те макар и да не пресъхват, се утаяват, скуката започва да квака в плитчините. Не отпадат само чувствата, общите интереси, искреността. Ако всичко е останало единствено в миналото — значи то не струва пукнат грош. Приятелството се допълва от новите чувства на порастващите хора, пък били те и отдавнашни приятели.

Глебка все още не разбираше това, въпреки че остро го чувстваше. Силиците не му достигаха. Всички бяха потопени в мъката, в болката, в неутешимото страдание. Затова така силно го пронизваше умората от чувството, че си задължен и настъпващото отчуждение на старите приятели, вече пораснали мъже.

Истинската му изненада дойде от Марина.

С нея те никога и за нищо не се бяха уговаряли, но често се засичаха на гробищата. Върлината се беше променила, и то много. От нахална и разхайтена в ученическите си години, от подмилкваща се, когато дружаха с Бориска, днес тя се беше превърнала в някаква бледа сиромахкиня. Естествено, в библиотеката не можеш да натрупаш планини от злато, но поне можеш да се обличаш прилично. Глебка обаче разбра, че причината за вида й е съвсем друга. Явно тя не само беше загубила желание да се конти, на нея дори не й се живееше. Намираше я коленичила в снега пред пирамидката на Бориния гроб, обута в стари чорапи, с преклонена разрошена глава, обзета от скръб. Винаги безмълвна.

Не плачеше, не говореше за болката си, когато се появяваше Глебка, тя просто се обръщаше към него и нищо повече. Понякога той все пак виждаше набързо изтрити следи от сълзи по бузите й, но най-често Марина гледаше пред себе си със сух, парещ поглед — гледаше някак през снимката на Боря, през пирамидата, през снега и като че ли през цялото това изпълнено с печал полуселско гробище — в някакъв друг свят, в друго, осезаемо единствено за нея пространство.

Те можеха да се разделят още там на гробището без да си разменят и дума — Марина кимваше и се отдалечаваше, сякаш предаваше дежурството си на брата на покойния. Случваше се и обратното — Глебка много бързо си даде сметка, че макар и без думи двамата са свързани от някакви нови взаимоотношения — те обичаха и тъгуваха за смъртта на най-скъпия си човек. Той се беше оказал един за двама им.

Някак съвсем като зрял човек веднъж на Глебка му хрумна, че докато Борис беше жив, ще не ще, той го беше ревнувал от Марина — точно това беше изпитвал по време на отпуските му, когато тя правеше тегели на улицата пред къщата им. Тогава не й вярваше, а сега нямаше как да не й вярва. Със своята гибел Борис по странен начин свърза двамата чрез обичта им към себе си.

Ето какво се беше получило! Старите приятелчета се бяха отдалечили, не толкова от Глебка, колкото от Борис, а болезненото чувство за загуба сближи, дори сроди Марина и Глеб и с времето това чувство ставаше все по-горещо.

Искрените чувства се бяха слели благодарение на властта и силата си. Когато срещнеше Марина на гробищата, Глебка изпитваше почти радост от неугледния й вид, одобряваше го и въпреки че никога не й се усмихна, а разговорите им съдържаха само най-нужното — той изпитваше към нея някаква особена близост.

Веднъж-два пъти дори я срещна на улицата нетрезва. Тя наведе глава, отдръпна се и макар да го заобиколи, Глебка успя да я огледа.

Ако това се беше случило по-рано, той щеше да я укори, да я изклюкари, да я наклевети пред Боря, сега не само изпита съчувствие, ами дори се зарадва — хрумна му, че ако беше малко по-голям, двамата с нея биха могли да се напият заедно.

А може би това предстоеше.