Алберт Лиханов
Пролитане (23)

3

Момчетата не ходеха в санаториума без нужда. Но Бориска разпитваше майка си всяка вечер:

— Дойде ли?

Хаджанов го нямаше. Цяла една седмица. И втора. След това майка им се върна с подпухнали очи:

— Стана страшен скандал!

Майорът се върнал, но не сам, а с цяла бригада от десет човека, казал, че били строители. Настанил ги в тира. Взел от склада стари — отдавна за изхвърляне — дюшеци, наредил ги до стената и без да пита никого оставил мъжете там да преспят. Някой обаче го натопил, дохвърчала милиция: стрелбището се смятало за секретно съоръжение, запечатали го, а Хаджанов и работниците му били изгонени. Майорът хукнал при началството.

Гореви вече се приготвяха да спят, когато на прозореца се почука силно и настоятелно — никой никога не беше чукал така — чак задрънчаха стъклата. Само чужд човек можеше да чука по този начин.

Вратата отвори майка им — закаканиза нещо неразбираемо, ту радостно, ту уплашено. На прага се показа майорът. Въпреки че зъбите му както винаги светеха в полумрака, той не говореше по познатия начин — стегнато и ясно; изглеждаше неуверен, дори объркан.

— Идвам като при приятели! — притеснено каза той. — Извинявайте, но нямам други близки, само вие и момчетата. Познати — бол, но приятели — само вие. Олга! Момчетата. Дадоха ми хора. Славни неща предстоят, затова докарах работниците. До ден-два ще ги устроя, обаче едни подлеци ме натопиха! Наложи се да отстъпя. В името на Аллах, пуснете ни да пренощуваме. Само тази нощ. Цял век ще го помня.

Баба им се хвана за главата, момчетата — тъкмо напротив — зяпаха с любопитство, не само бяха съгласни, ами и се радваха: излизаше, че не само те са се доверявали на майора, а и той на тях — сега той се надяваше, вярваше, че може да разчита на двамата в този труден час.

Майка им отиде първо при бабата, после при момчетата, усмихна се някак закачливо и възкликна:

— Къде да намеря място за десет човека, а?

Майорът вече беше върнал увереността си:

— За това не се притеснявайте! Погледнете навън!

С изключение на бабата всички опряха нос в стъклото и едновременно се разсмяха.

Във все по-сгъстяващия се сумрак около къщата стоеше цяла тумба различни на ръст мъже. Лицата им не можеха да се видят, но и нямаше защо. Всеки държеше на рамото си по един навит дюшек.

По-късно Хаджанов обясни, че ги е взел от санаториума за временно ползване. Там и без друго се чудели какво да ги правят: да ги запалиш — ще одимят орталъка, да ги хвърлиш — няма къде, да ги закараш на сметището — скъпо; днес за всичко искат пари, за всяко кихане.

Майка им и баба им наизвадиха всичките стари одеяла, палта и зимни шуби, измъкнаха няколко стари възглавници без калъфки. Десет мъжища се натъркаляха върху дюшеците си на двора, дори не влязоха в къщата — пак добре, че още беше топло.

На сутринта, когато Борис и Глебка се събудиха, мъжете вече ги нямаше. Така и не смогнаха да ги разгледат както им се искаше.

Когато Боря отиде да се измие, чу тих разговор между майка си и майора. Той я молеше за нещо, за нещо я убеждаваше. Тя пък упорито, доста разгорещено, макар и тихо, за да не събуди децата, отказваше.

Борис бутна вратата и видя майора с дебела пачка пари в едната ръка, а в другата подаваше на майка му няколко листа. Тя въртеше глава и криеше ръце зад гърба си.

Виждайки влезлия Борис, Хаджанов не се смути, не се изплаши. Без да бърза сложи парите в джоба си, усмихна се и рече:

— Колко странни хора сте вие, руснаците. Хем бедни, хем не щете пари.

Накрая в гласа му прозвуча изненада:

— Съвсем сте като нас! Безсребърници!

Майка им мълчеше, гледаше ще реагира ли Борис, но той не знаеше какво да каже. И тогава майорът направи следното съобщение:

— Записах Боря за състезание. В областния град. Попълних заявка. Но всичко това е вятър под налягане, приятелче! Знаеш ли какво ще ти кажа сега: хубаво го чуй!

Следващите думи произнесе с паузи помежду им:

— Аз — набавих — истинска — спортна — винтовка! С оптичен — мерник!